България подари пес на Путин, а ПЕС подари на България Станишев

Когато на 22 септември 2009 г. казах на Дан Билефски от „Ню Йорк таймс”, че доста българи не са щастливи от издигането на Ирина Бокова на върха на ЮНЕСКО, имах предвид именно укрепването на поредния авторитет от средите на БСП с помощта на Запада, което се обръща срещу България рано или късно. Само че тогава, преди три години, моят глас беше ако не единствен в публичното пространство, то доста самотен. Не си спомням някой политик или дори коментатор във „важните” медии да си позволи „крива дума”, за да не бъде обвинен в „предателство” срещу националния интерес България да има свой представител на толкова престижен пост.

От Меглена Кунева, която се радваше на глас ( и беше цитирана в този смисъл в същата статия на „Ню Йорк таймс”), до моя (почти) съименник, кореспондента на БНТ Асен Инджиев в Брюксел- всички се зарадваха шумно на успялата безалтернативна и необсъждана от никого и никъде в България единствена българска номинация, наложена еднолично от президента Георги Първанов.

Бокова имаше и подкрепата на Бойко Борисов- мълчалива първоначално, чрез необичайна за него пасивност под формата на отказ от заемането на една ниша за влияние и шумна след това. Тя се изрази в целувки и прегръдки между двамата в кабинета на премиера, намиращ се на върха на политическата си мощ. Ако не се бяха разбрали предварително, Борисов щеше непременно да „изревнува” Първанов за налагането на собствено протеже. Само че гарваните у нас си ходят заедно тайно на лов, вместо да си кълват протежетата. А мършата, която си делят, сме…хайде да не казвам, друг го е казал отдавна!

Ето че сега Първанов лансира Бокова за шеф на БСП. Само много наивен или лицемерен коментатор може да твърди, че това е възможно без нейното съгласие.

Как става така, че левите български кандидатури за високи международни постове успяват и преливат външен авторитет за вътрешна партийна употреба тук, а десните, въпреки водещата роля на десницата в Европа и мощта на републиканците в САЩ, се провалят зрелищно и самоубийствено? Ярка илюстрация е превръщането на неизбираемата, представяна като дясна кандидатура на Румяна Желева в нещо уникално в политиката изобщо: двойно камикадзе, взривено дистанционно от Борисов вече веднъж през януари 2010 г., но активирано отново за втори подобен атентат срещу партията Му, авторитета Му и България като родина на този абсурд.

Нима западните ни приятели не можеха да посъветват убедително Борисов да не натиска копчето на тази бомба? Или не го направиха именно, за да го оставят да „блесне” пък дано някому да „просветне” що за птица е?

Искам да си го „върна” на Запада за това, че се държи спрямо нас обидно с намека, че си заслужаваме началниците- такива, каквито самите те не биха понесли и за миг начело на държавите си. С това ни съобщават, макар и без да го изговорят гласно, че ни смятат за …онова, което гарваните си поделят под леко гнусливия поглед на партньорите ни в чужбина.

Едно е ние да си го кажем с болка за самите нас, друго е да ти го намекнат чужденци, държащи пред носа си кърпичка, напръскана с есенция от гербери. Разликата между тях и онези от нас, които си позволяваме остра (само)критичност е в това, че те не рискуват да бъдат натикани в ъгъла на живота, ако са малко по-откровени в прилагането на собствените си стандарти и откажат да бъдат употребявани за пробутването на фалшива стока с европейски етикет в българската политика. Но не си правят този труд, защото така си спестяват едно усилие, което явно смятат за излишно, понеже поставят на първо място „стабилността” на малката България с бурната история, която този път е послушна и не създава проблеми, каквото и да означава това за някакви си общи ценности.

Вярно, чрез отказа да пуснат България в шенгенското пространство, наказват косвено и управлението на страната, но точно на него най-малко му пука. Борисов и компания никак не страдат от някакво си загатнато международно недоверие, което може да бъде разчетено като значим сигнал само от критично настроени българи, загубени и без това за каузата на ГЕРБ. Приоритетът на управляващите тук е да поддържат животворната за тях доверчивост сред българските избиратели чрез контрол над пропагандата, задоволявайки се със санитарния минимум доверие сред съюзниците, които не се месят в тази българска каша за местна консумация.

Всъщност излиза, че по отношение на избора на партньори в дясното пространство наблюдаваме как Западът прави същото като нас: заслужава си онези, с които избира да си партнира в България. И Борисов се възползва от тяхната безпринципност точно, както и от нашата пасивност-редовно се хвали в присъствие на западни авторитети от тяхно име, а те мълчат редом с фалшива усмивка.

Как да не си спомни човек още веднъж знаменития гаф на Рузвелт, нарекъл никарагуанския диктатор Сомоса „кучи син, но наш кучи син”! Тази цинична откровеност с десетилетна давност струва на САЩ и до днес скъпо, защото не минава ден някой да не им го припомни във всякакви актуални комбинации. Вероятно така ще стане и в нашия случай един ден, когато Борисов ще остане само неприятен спомен, но ще бъде сочен от левите и русофилските среди с пръст като „техен кучи син” дълго време.

Борисов подари на Путин български пес, а ПЕС подари на България авторитета си, като си качи на главата доскорошния гражданин на Русия ( и на СССР преди) Сергей Станишев. Бартер в партер с дългосрочен ефект!

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: