Мирела

Всяко дете има проблеми, но някои деца са „проблемни”.

Мирела, която е  пораснала предсрочно, но не от разхайтеност, има и талант.

Ако някоя медия, въпреки моята заядливост по въпроса за медиите в България, прояви благородството да се поинтересува защо се опитвам да покажа литературната дарба на Мирела, ще се радвам да обясня, макар умението й да казва много с малко думи да е очевидно и без покровителствено „потупване” по крехкото й рамо.

Давам жокер: хайде да помогнем България да не сдобие с още една Петя Дубарова! ( ivo.bg)

 

Мирела Несторова, 8а кл

Импресия

Бурята бе отминала. Дъждът обаче беше окъпал само земята – усмивките на нас, хората, бяха удавени, умовете ни – пречистени от старите емоции и освободени за нови. А такива щеше да има, определено. Поне за мен.
Бе началото на септември и летният сезон приключваше. С посърнали лица курортистите влачеха крака из хотела за последно. Ето че и аз след няколко часа ще бъда в София, в реалността. Отидох до плажа, за да се сбогувам с морето. Пясъкът бе прогизнал и студен, а вятърът бодеше лицето ми като с игли. Въпреки това аз изхлузих кецовете си и зарових босите си крака в мокрия пясък. Исках да запомня това усещане. Нагазих във водата. Морето ме прободе със своя студ, след което рязко се отдръпна. Пенеше сивите си води, сякаш ми се сърдеше, че го напускам. „Знам. Ако знаеш как не ми се тръгва…“, измърморих под нос.
Предстоеше ми едно ново начало и страхът от неизвестността не спираше да ме човърка, макар да не го признавах гласно. Нещо ме тревожеше, но дори не знаех какво. Може би цялата тази сивота ми подсказваше нещо. Вълните продължаваха да облизват брега шумно. ШШШ….ашшш. Шшш…ашшш. И тогава изведнъж ме изпълни някакъв кураж. Не знаех от какво се страхувам, но каквото и да беше, щях да се справя; нямаше да се уморя да се боря, ако се наложеше. Също както морето не се уморяваше да прегръща брега с вълните си векове наред.
Обърнах се и закрачих, забила поглед в земята, с усмивка на уста. Единият крак пред другия, единият крак пред другия…Добре съм, благодаря, че попитахте!

Мирела Несторова, 9а кл

Пътят
Импресия

Готови, старт! Тръгнах. И вече връщане назад не ще има. Защото не можеш да върнеш времето. Дано поне оставя по-дълбоки следи.
Пристъпвам плахо и се оглеждам недоверчиво, но не спирам, теглена от онова зад ъгъла. Стигам кръстопът. „Накъде да поема сега?“ – питам мъдрия бухал, който ме гледа отстрани. „Зависи къде искаш да стигнеш“ – отвръща ми спокойно той. „Няма значение“ – казвам. Когато още не знаеш какво можеш да получиш, не знаеш и какво да поискаш. „Тогава няма значение и накъде ще тръгнеш“ – усмихва се бухалът.
Поглеждам наляво – зелено, поглеждам надясно – зелено. Залени дървета, позлатени в слънчеви рамки. Заслепена от светлината, хуквам да гоня красотата. Тичам, тича и кръвта в мен. Дланите ми парят, дъхът не стига, но аз искам да търся. Да търся, дори и да не намеря. Трескаво се оглеждам настрани. Виждам дървета. Дървета, отрупани с плодове, а в краката им клекнали дребни твари, които хвърлят камъни по тях. И дървета, които, вярно, не са закачани от никого, но си нямат нищо…
Спъвам се. Падам. Боли. Изправям се, вече не гледам настрани. И вече знам какво искам – ще срещна хоризонта!

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: