Ако искаме будители, да навием собствения си будилник

Темата за народните будители не е някакъв дисидент, затворен като „хулиган” за един ден в подземието на милицията по време на партиен конгрес, за да не развали празника на управляващите по някакъв начин. Тя трябва да има продължение и след 1 ноември.

Въпреки всеобщото лицемерно (само)окайване, че съвременна България си нямала будители, има и други мнения, с едно от които- това на Йордан Попов във в. „Стършел”, съм съгласен. Той пише:

„За мен лично народен будител от по-ново време е писателят Георги Марков. Има и други неколцина съвременни писатели, които бих причислил с чисто сърце към будителите, но Георги Марков заплати с живота си заради своите “Задочни репортажи”.

Ето една книга, която отвори очите на мнозина и която комунистическият режим не можа да прости. И вместо да бъде изучаван в училищата, Марков е оплюван от жълти пера или като сътрудник на българските тайни служби, или на английските.

След като е премълчаван, низвергнат и оплют, задължително е след още двайсет години да влезе в учебниците като народен будител.”

С риск да прозвучи „богохулно” за самоназначилите се за „важни медии” в България, ще кажа, че всъщност вестник „Стършел”, с неговото немощно хартиено тяло на вестникарската амбразура, може да бъде наречен колективен будител днес, защото не се плъзна по течението на карикатурната злоупотреба със свободата на словото. Постига го с карикатури и фейлетони, с които осмива някои от най-тъжните истини на прехода през изкривения идеал за демокрация, към чието светло бъдеще надничаме „през крив макарон”. До такава степен, че се налага един германски професор да напише вчера това, което „важните”български медии не смеят да дискутират: предупреждава за надигането на авторитаризма в България ( и другаде- другаде обаче винаги го има, тъй че да не жалим самоизвинително за това, че нейде пак „бият негрите”).

И защо „Стършел” си позволява този горчив смях? Защото, представете си, няма собственик, няма издател, няма друг спонсор, освен читателите си. Уникално е за нашата говорилня, в която (почти) всички, примирено или гузно, се надприказват в повтарянето на лъжата, че една медия не може да съществува, ако не бъде дундуркана от бавачките с пачките.

Разбира се „Стършел” си плаща за „гяволъка” с това, че не плаща ( на своите будители) нищо подобно на онова, което прибират за мълчанието и слугуването други колеги във „важните медии”…

Не мога да говоря от името на колегите, които са избрали този път ( а и едва ли вече имат голям избор-„дискредитирани са” в очите на бавачките с пачките). Но съм сигурен, че те притежават нещо, на което другите завиждат- тайно, явно или подсъзнателно, това няма значение. Досещате се какво е то, защото свободата е естествена потребност на всяко човешко същество и- вярвам в това- на всяко общество. Дори и българското. Колкото и да потискаме в себе си този нагон, той тайно хлипа в някоя гънка на подчинения ни на „прагматизма” мозък.

Апропо, будителството у нас се наказва по различни начини. Убитият български писател Георги Марков не само отсъства от учебниците, не само го „разстрелва” с плюнки отново и отново при всяко негово споменаване дежурният наказателен взвод за осъдени на смърт волнодумци, но и споменът за него е принизен в калта чрез единствения монументален знак за неговото съществуване, който напомня, че е имало такъв (световно известен с печалната си съдба) българин.

Извинявай, читателю, ако се почувстваш несправедливо обвинен, че и ти не знаеш къде се намира тази възпоменателна плоча. Та нали това е целта на „упражнението”- да не знаеш! Тъкмо по тази причина тя е скрита в една софийска градинка на площад „Журналист”, известен напоследък с това, че в месарницата край него, на броени метри, виси на видно място портретът на Тодор Живков, на чийто рожден ден „случайно” е убит Георги Марков в Лондон.

По-ярък контраст на касапската пропаганда от съжителството на тази символика не може да се измисли!

Дори и да се взирам, минавайки често покрай вкопаната в пръстта плоча за Георги Марков, едвам я разпознавам сред епитафията на есенните листа, които неволно участват в криеницата сред крясъка на тоталитарната символика, реабилитирана музейно като „социалистическо изкуство” срещу вход от 2 лева, обгрижвана и дори прославяна отново на държавно ниво от реставраторите от ГЕРБ ( Гарвани за езуитско реставриране на болшевизма) .

Впрочем, както и преди съм обръщал внимание, паметникът на десетките хиляди загинали българи във войните, които съвсем не са „незнайни”, не само не се перчи над гологлавите държавни лицемери при полагащите им се церемонни по полагане на цветя пред този символ на„незнайния воин”, а е издълбан под нивото на улицата.

В училище ни учеха, че при турското робство са карали християните да снишават църквите си със закопаването на част от тях, за да не мерят ръст със стърчащите над тях минарета.

А минарето със солдата с автомата, от което ни призовават да прекланяме главица, какво друго е тогава, ако не символ на робството, за което робите поддържат благодарствен надпис със златни букви!

За смокиновия лист на преродения сталинизъм, стърчащ с оръжие в ръка на главите на уж освободената и уж свободна днес България, властта упорито не иска да каже нищо- както не може да се каже името дори и на един загинал съветски „освободител” на България, защото няма такъв.

С такива „освободители”, признавани все още за такива, такава „свобода” ни се полага! Освен ако не си я поискаме достатъчно убедително.

На 9 ноември, от 18.30 ч., ще припомним, че Берлинската стена отдавна падна, но тук тя оцелява с благословията на властта в условията на едно продължаващо мълчаливо престъпление към свободата на България. Ще бъдем отново пред Монумента на окупационната червена армия, за да кажем в ноемврийския мрак „добро утро” на сънародниците си.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: