Мидълсекс. Истината за средния пол

Аз чета романите на Джефри Юдженидис по реда, в който са написани. Което е абсолютно случайно и никак не е трудно – те са само три, като последният The Marriage Plot излезе през 2011 г. и вече е носител на няколко награди.

Изключително емоционалната ми среща с „Непорочните самоубийства“ ме превърна в почитател на Юдженидис – понякога не една книга, а едно изречение е достатъчно, за да знаеш, че ще обичаш даден автор до гроб. От първата до последната страница „Мидълсекс“ е не просто история, роман, спомен – тя е изживяване. През цялото време имах чувството, че 702-те страници на тази книга са един огромен айсберг от текст, който се топи пред погледа ми, търсещ сърцето на историята, че думите се подреждат в нишката на Ариадна, която да вместо да ме извежда, ме въвежда, заплита все по-навътре в тази семейна хроника с привкус на гръцка трагедия.

Пътуването напред и назад през тази история, методичното завръщане към корените и постепенните разкрития за настоящето на главния герой, изследването както на физическите, така и на психологически обстоятелства, довели до съществуването на главният герой такъв, какъвто е, създават особена, сякаш леко кинематографична обстановка... понякога, докато четях, си представях ситуациите като на филм.

Дездемона и Лефтериос Стефанидис са брат и сестра, израсли в една земя, която прекалено често е сменяла империята, към която принадлежи. Всъщност първите глави от „Мидълсекс“ могат да бъдат прочетени ужасно политически – на фона на всекидневните новини от Гърция четеш как английските кораби отплават с ясното съзнание, че оставят хиляди хора на заколение, защото „за тези хора нищо не може да се направи“ (изречено с презрение, на каквото само цивилизования европеец е способен!), как самата гръцка флота отплава и оставя Смирна да се превърне в Измир.

Дездемона отглежда копринени буби – виждали ли сте някога такова нещо? Аз съм. Не знам как Юдженидис е успял да придаде романтичен ореол на отглеждането на буби, но го прави. Дездемона е като чудодейната тъкачка, благодарение на която се появява копринена нишка – нишка, с която (в духа на гръцките митове) тя се опитва да напише съдбата на брат си, да му създаде семейство, да спази обещанията си... Не знае обаче, че някой вече е започнал да пише нейната съдба и я обвързал здраво с тази на Лефти. Но не в ролята на неин брат, а в тази на съпруг. Скандално? Авторът не съди, а според мен и читателят няма това право. Той търкулва кълбото на историята и ни оставя да прочетем сами какво ще изпишат нишките. На кораба, пътуващ към САЩ, тази обетована земя на мечти и копнежи, където всичко е възможно и където сякаш всяко гръцко семейство има братовчеди, Дездемона и Лефтериос изграждат от истини, полуистини и откровени измислици своята история – женят се в открито море и въпреки това животът не им спестява бурите.

Юдженидис продължава с политическата нишка... всъщност политика или история? И колко години трябва да минат, за да прехвърлим нещо от едната категория в другата?  „Исторически факт: хората са престанали да бъдат човешки същества през 1913 г. Тогава Хенри Форд сложил автомобилите си върху въртящи се цилиндри и накарал работниците да следват скоростта на поточната линия. Отначало те се разбунтували. Цели тълпи напускали, неспособни да приспособят телата си към новото темпо на епохата. Но по-късно адаптацията се осъществила – до известна степен всички ние сме я наследили и затова с така лесно боравим с джойстикове и дистанционни, с такава лекота извършваме всевъзможни повтарящи се действия.“ За емигрантите (гърци, италианци, ирландци, поляци, сърби... дори и един българин се появява, ей така, за цвят) Хенри Форд не е олицетворението на американската мечта, не е гениалният индустриалец. Неговата фигура е единственият бог – и също като бог той е безпощаден. Важното е  всеки да бъде претопен в „англоезичното врящо гърне на Хенри Форд“, да го пременят в костюм в синьо или сиво, да залижат косата му и да го превърнат в като изваден от поточната линия американец.  Неговите агенти влизат в домовете на работниците, всевиждащи очи с папки, в които отбелязват всичко – и горко ти, ако те намерят недостоен. Което се случва с Лефти – неподходящи роднини, неподходящи навици, неподходяща храна... Самият той е неподходящ. Какво от това, че скоро ще бъде баща? Какво от това, че е най-добрият в класа по английски. Няма значение, прекалено е... гръцки.

Докато Лефти се интегрира, Дездемона сякаш никога не е напускала Гърция – чудно, как откриваме любовта към родината, когато ни се наложи да я напуснем, да я изоставим завинаги. Може би емиграцията и интеграцията трябва да се случат първо в душата ти и чак след това – в истинския живот.

Американският живот е като ябълката в райската градина – поднася на Дездемона една след друга истини, без които би била по-спокойна, по-щастлива. Като например защо не е хубаво брат и сестра да се женят и да имат деца. О, аз изобщо не говоря за морал... Не, говоря за генетика. Както и главният герой, който води повествованието с елегантност и лиричност, но и с типично гръцки усет към драмата.

Дездемона ражда син. Красиво, здраво момченце с десет пръста на ръцете и десет на краката. Но както в много случаи „дефектът“ е скрит, дремещ в гените, чакащ своето време да се прояви. В очакването на това дете е въплътена разкъсващата я драма – от една страна тя е млада съпруга, която копнее за дом, деца и живот като от приказка, от друга е разкъсвана от угризения сестра, която току що е научила за генетичните наказания, които съдбата пази за виновните в кръвосмешение и от трета е пришълка в един свят, който ѝ е изначално чужд. Дездемона и Лефти не са нещастни – но постепенно се отдалечават един от друг. „Ние, гърците, се женим във формата на кръг, за да си набием в главите основните съпружески факти: за да си щастлив, трябва да намериш разнообразие в повторението; за да вървиш напред, трябва да се върнеш там, откъдето си тръгнал.“

Не искам да преразказвам сюжета, но в роман като „Мидълсекс“ историята е важна – колкото и съвършен да е стилът на автора, историята е тази, която му дава възможност да впише мислите си за любовта, брака, американците в нея и да създаде един жив, почти филмов образ на града и света, в който живее.

Милтън, синът на Дездемона и Лефти, се влюбва в братовчедка си. Има нещо фатално, предопределено в съдбата на мъжете от семейство Стефанидис... може би онова същото, което е накарало Едип да тръгне към Тива? Любовната история на Милт и Теди е сладка, невина и толкова американска, че имаш чувството, че гледаш стари реклами на Кока-кола.

Раждането на тяхната дъщеря обаче е истинското начало на нашата история – история за вечната борба със себе си, за неразбирането на собственото ти тяло и от там най-страшното неразбиране за самия себе си и мястото ти в света. Когато си в чуждо тяло и те учат да се възприемаш по чужд начин няма как да не видиш нещата различно, отвън/отстрани. Да проникнеш отвъд лустрото на частното училище и да видиш как функционират тънките връзки на приятелствата в пубертета, приятелства, които често прикриват истински чувства – омраза, завист, страх, любов...

Бягството от дома е класическо изпълнение в търсенето към себе си. Сблъсъкът с действителността, зловеща, грозна и извратена, но гротескно привличаща те, често е онова, което те кара да преминеш през границата между съзряването и зрелостта. Да осъзнаеш себе си, да вземеш решение за живота си. Да започнеш да го живееш.

„Мидълсекс“ е огромна книга. Не просто като страници, но и като изживяване. А Джефри Юдженидис е автор с късмет – на български книгите му звучат точно толкова страхотно, колкото заслужават. Милена Попова („Мидълсекс“) и Невена Дешлиева-Кръстева („Непорочните самоубийства“) правят чудеса с особената разказваческа позиция на автора.

„Мидълскес“ е една от книгите на 2012 за мен. Не съжалявам, че чаках толкова дълго, преди да посегна към нея. Понякога, за да разбереш и оцениш една книга, ти трябва не само читетелски – трябва ти и (поне малко) житейски опит. Ако я вземеш твърде рано, рискуваш да пропуснеш твърде много – литературата е велико изкуство, което (ако му позволим) може да ни научи на повече неща за живота, отколкото самия живот. Но затова са ни нужни правилните книги. В правилния момент.

Прочети цялата новина

Свързани новини: