18% сиво

„18 сиво” е една от малкото модерни български книги, които съм чел някога. Започнах предубедено, но затворих последната страница с положително мнение. Роман-пътепис и спомен за отминали времена, текстът на Захари Карабашлиев не подлежи на жанрово рамкиране. Не баш „нов жанр”, както смело се изказва Любен Дилов, но със сигурност нещо доста оригинално, което си струва да бъде прочетено.

Мъж на среда възраст, родом от Варна. Влюбва се и живее с приятелката си в България в началото на 90-те. Не им харесва. При първа възможност емигрират в Америка, държавата на неограничените възможности. Сивата, гадна, заличаваща личността Америка. Едвам свързват двата края, докато той не фалшифицира дипломата си и не започва да работи като фармацевт за луди пари. Едва осъществил американска мечта, един ден любимата на Зак просто си тръгва от него. Завинаги. Три дни по-късно той захвърля всичко, открадва без да иска един чувал марихуана, убива човек и се впуска в пътешествие през целия континент.

Историята е обикновена и адски семпла. Нещо, което може би се случва на милиони. Но именно затова е невероятно истинска. Това е роман за реалността, за живота такъв, какъвто е. За хората такива, каквито сме. Няма фантазия, няма магичност, няма мелодрама, метафори и хеперболи. Чистата и проста истина и нищо друго.

Но за сметка на това – поднесена по интересен начин. През няколко страници се редуват настоящите „приключения” на Зак, спомените от миналото му и диалозите с неговата любима и прекрасна – Стела. Макар и кратко, живо, ударно са описани и българската действителност по времето на Прехода, и американското настояще. По време на пътуването Зак минава през почти цялата територия на САЩ и разказва на читателя какво всъщност представлява тази така мечтана от мнозина държава. Такава, каквато е през погледа на един емигрант. На един сънародник.

Може да се повтарям, но „18% сиво” е толкова книга за истинските наща, че те кара да се замислиш. Няма по-лесно нещо от това да влезеш в кожата на главния герой, да почувстваш това, което той чувства, да разбереш думите му. Да го усетиш себе си и да забравиш, че не ти си човекът, който е написал тези редове. За това помагат както описанието на познати места от България и разкриването на чувства и емоции, които всеки един от нас изпитва, така и онези малки неща, които героите от повечето романи сякаш не правят. Защото Зак също се страхува, също го боли, също ходи по нужда и буквално се осира, също самозадоволява сексуалните си нужди.

Стилът е от първо лице и помага на читателя да почувства реалността, излизаща от тази книга. Той е простичък, елементарен и изцяло разговорен. Дори просташки и дебелашки. Не такъв, какъвто го четем по книгите и гледаме по телевизията, а такъв, какъвто го чуваме всеки ден на улицата. С думите, които самите ние използваме в главата си, за да говорим на себе си. Именно заради това ли или въпреки него, „18% сиво” се чете леко. На един дъх. Седнеш ли веднъж и имаш време, няма да станеш, докато не затвориш последната страница. Не защото ти е чак толкова интересно какво ще се случи нататък, просто защото забравяш, че четеш.

Горните редове описват безпристрастно книгата на Захари Крабашлиев такава, каквато е. Но тук идва и моят глас. Защото „18% сиво” хем ми хареса много, хем не чак толкова. От една страна аз чета книги не за да си припомня реалността, а за да се откъсна от нея. Обичам по-магически, по-вълшебни романи. И не говоря за фентъзи приказки, а за онези красиви произведения на изкуството, в които се потапяш и забравяш за всичко. С изящен стил и интересна, напрегната история. Да, доста нереална на пръв поглед, но не по-малко поучаваща и истинска. Докато реалността, която всяка друга минута е пред погледа ми, тук ми бе навирана в очите всеки ред. Не ми хареса разговорният, идиотски и просташки стил, който непрекъснато сравнявах с този на Буковски. Не ми харесаха и цинизмите, вулгарщините, псувните и описанията на това къде точно свършва Зак, когато мастурбира или как точно „сере” в обществените „кенефи” на Америка.

От друга страна обаче, романът не ме остави да бъде безразличен дори за секунда. Непрекъснато съчувствах на главния герой и се поставях на негово място, питайки се какво бих направил в тази и онази ситуация. Научих още малко за България през 90-те и много за Америка днес. Прочетох го с лекота, която отдавна не бях срещал. И най-важното, „18% сиво” ме накара да се замисля за моя собствен живот. Да се спра и да помисля малко преди да взема правилното решение. Да осъзная, че за една секунда мога да загубя всичко, което обичам. Да оценявам това, което имам. Не знам дали тази книга ще се хареса на всекиго, но ви приканвам да й дадете шанс. Най-малкото, за да ви припомни кои са истински важните неща в живота.

Оценка: 4/5

Прочети цялата новина

Свързани новини: