Как станахме по-християни от патриарха

Точно преди 30 години си отиде генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР Леонид Брежнев. На 10 ноември 1982 година държавата смени програмната си схема и всеобща скръб завладя България.

За хората от моето поколение това означаваше следното: в училище ни накараха да почетем паметта на един непознат за нас човек, след което ни разпуснаха. По единствената телевизия излъчваха само спомени за непознатия, а от време на време прекъсваха с класическа музика. Родителите ни изпитваха силна досада от картинката.

Предварително се извинявам на искрено тъгуващите, но четирите дни между смъртта на патриарх Максим и погребението му ме върнаха във времето, когато в рамките на четири години бяхме принудени да съпреживяваме четири тоталитарни траура. Така ги беше подредила съдбата между 1981 и 1985 година – Людмила Живкова, Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Константин Черненко.

Тук не става дума за паметта на патриарх Максим, а за нашето лицемерие. Едва ли и той си е представял краят на земния му път да стане повод за толкова грозен маскарад. В един момент се оказа, че всички са осиротели, че всички са живели според каноните, че всички са го обожавали.

Ако в тези дни беше проведено социологическо проучване, то със сигурност броят на ревностните православни християни щеше да се окаже повече от броя на населението на България. Промени се медийният език. В един момент хората се превърнахме в миряни, манастирът се превърна в обител, а телевизионните водещи започнаха да говорят на църковно-славянски.

Бивши комунисти, агенти и офицери от Държавна сигурност окупираха студиата и с изменени лица започнаха да бълват ценни мисли. Журналисти задаваха на гостите си въпроса “Вие вярващ ли сте?”. “О, да, много даже!”, отговаряха театрално покрусените. И никой не се сети да репликира, че такъв въпрос не се задава. Че въпросът за вярата е дълбоко личен и неподлежащ на скандиране.

Свещеници разказваха в национален ефир колко скромен човек е бил патриарх Максим и как е закусвал в малка чинийка. Истина е, че покойният патриарх не е попадал в контекста на митрополитите Кирил и Николай да се обяснява за автомобили и часовници. Но ако е бил влиятелен духовен пастир, както чувахме тия дни, защо не научихме за него нещо и приживе?

В дена на смъртта на патриарха в едно столично училище децата са били принудени да пазят едноминутно мълчание. След това учителка е раздала текстове за патриарха и е карала децата да ги четат пред класа. Учениците са се подчинили, но не са разбрали защо. Вероятно подобни сцени на асистирана скръб е имало и на други места.

Помните ли как се възмущавахме, направо се подигравахме с кадрите на фалшиво ревящи на глас хора заради смъртта на севернокорейския лидер Ким Чен Ир? Не е минала дори и година от тогава, а се постарахме да си създадем същото усещане.

Седмица по-късно доносници и мутри влязоха в открита битка за наследството на патриарх Максим. Маскарадът рязко приключи, лицемерието отстъпи пред реалността. И това е единствената добра новина в случая.

публикувано във Vesti.bg

Колажът е от сайта на Пловдивската митрополия

Прочети цялата новина

Свързани новини: