Социализмът и четенето*

Беше топло, някъде в началото на май. Пердето беше дръпнато, слънцето нахлуваше свежо през полуотворения прозорец и отпечатваше върху килима и част от библиотеката голям жълт правоъгълник. Блестящи прашинки изпълваха образувания куб светлина, зад който седеше психиатърът.

– Единственият хубав спомен от пубертета ми е четенето, – казах аз с гръб към библиотеката и поглед, блуждаещ към зеленината на дървото навън.

Спомнях си порива на юношеското ми четене, страстната връзка, която бях имала с книгите. Цензурата, опасността – обстоятелствата – я усилваха, вдъхваха й огъня на незаконните и обречени любови. Но прегръдката с текста можеше да навреди на четенето, да затрудни разбирането на някои романи, тези написани зад Стената, докато още затваряше соц-лагера. Някои от тези текстове съдържаха скрити ключови думи, които разказваха една успоредна интрига, тази на съпротивата, а съпротивата ми беше жизненонеобходима. Беше нужно да охладя страстите си, за да разбера. Трябваше да се отпусна и ключовите думи сами изплуваха от страницата. Научила се бях да контролирам чувствата, четях книгите пламенно или хладно, прониквах ги или ги изоставях. Развила бях невероятен диапазон на чувства към четенето: любов и омраза, желание и презрение.

Начинът, по който четях, се беше променил в Париж, беше станал безчувствен. Вече не подпалваше книгата, бързо се отегчаваше, искаше да я зареже. Прескачаше от книга на книга, нищо не можеше да го задържи. Моето четене беше станало капризно, искаше да притежава, а аз нямах пари и ме беше страх от книжарниците.

Дали четенето беше пострадало от раздялата с моята библиотека? Дали бе изморено от изобилието на книги? Аз бях недоверчива към изобилието, подозирах, че притъпява сетивата, че удавя значението. Или пък беше въпрос на възраст – дали чувствата остаряваха едновременно с тялото? Внезапно разбрах: в Париж четенето ми все още не беше обичало.

Толкова бих искал да я прегърна и да й кажа колко е безстрашна, колко е смело да извади на показ грозното чувство на отвращение към хорицата, които обичат да си хапват, да си угаждат, да закусват в леглото. Така бих искал да й кажа: "Продължвай да не се предаваш!".

Беше ме страх от книжарниците, претъпкани с книги. Чувствах се странно още навлизане, когато минавах между охранителните колонки. Те пищяха ако засекат електронните пачове, които съвремието бе залепило на гърба на книгите, за да ги предпазва от крадци. За сметка на това, законната покупка бе възнаградена с подарък, картичка или календарче и с шарено найлоново пликче.

Бях почувствала някаква неотложна необходимост да чета, налагаше се да превъзмогна своята неприязън. Дълго време си търсих книжарница. Спрях се пред една витрина, в която книгите бяха красиво подредени, в която заглавията и имената ми говореха. Приближих лице към стъклото и погледнах вътре: размерите ми се сториха подходящи. Беше на точното разстояние от вкъщи: нито прекалено близо, нито прекалено далеч. Избрах си я.

Нямаше крадци, нямаше и читатели в този ранен следобед, само две млади продавачки бъбреха тихо зад касата. Озовах се сама с книгите. Изпълваха рафтовете по стените, изкачваха се по две правоъгълни колони. Трупаха се по масите и техните корици съставяха пъстри мозайки. Имаше по един екземпляр от заглавие, по няколко заглавия от автор, стотици и хиляди автори. В социалистическите книжарници беше обратното – рафтовете бяха монотонни, имаше много екземпляри, но малко заглавия и още по-малко автори.

Привиквах с изобилието, разхождах се между книгите. Спирах, взимах някоя, разлиствах я, четях напосоки, подушвах я. Някои връщах, други стисвах под мишница. Спомнях си. Сдобиването с книги зад Стената беше много по-тънко изкуство. Някои подривни текстове, някои преводи на западна литература, се изплъзваха от цензурата и излизаха в малки тиражи. Книжарниците нямаха имена, носеха името на улицата, на която се намираха. Слуховете ни информираха за доставките. Тогава, рано сутрин, още преди книжарниците да отворят, пред тях се виеше опашка, както пред магазините за храна.

Случваше се някоя подривна книга да се изплъзне дори от слуховете и да се появи инкогнито. Хората, които случайно се намираха в книжарницата по време на доставката, купуваха по два или три екземпляра, в зависимост от парите, с които разполагаха и бързаха да си тръгнат. Знаеха, че става въпрос за грешка, че администрацията ще бъде предупредена, а милицията няма да закъснее и ще пристигне, за да конфискува наличните количества.

Имаше също и забранени книги на чужди езици. Те бяха пътували. Бяха пресекли нелегално границите зад Стената, бяха треперили на всяка митница, унгарската, чехословашката, югославската или румънската, скрити в двойното дъно на куфара или другаде. Имах няколко в моята библиотека. Бях лъгала, бях крала – бях вършила престъпления, за да ги притежавам. Говорехме си на чужд език, който другите не владееха. Обичах ги страстно. И тях също ги бях изоставила там...

* Откъс от книгата на Ружа Лазарова "Органът на мълчанието". Представянето на романа е на 28 декември от 18.45 ч. в Галерия "Снежана", ул. Денкоглу #30 в София

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: