Лиса в страната на чудесата

Не всички чудеса, които стават по Коледа, са приятни за всички, както чуваме от скърцането на зъби по повод „чудото” с възродената на квадрат перспектива пред уж умъртвената синя коалиция. Обявиха я преждевременно за мъртва и се направиха на умряла лисица за аргументите в спора “за” и “против” нейното съживяване – ГЕРБ нямали нищо общо с незаконния лов срещу синята коалиция!

Поне за мен през изминалата седмица стана едно чудо: пожелах си някоя телевизия да се престраши да покаже набралия многомилионна аудитория в интернет клип на датска телевизия, от който се вижда как президентът Обама говори едни и същи суперлативи на различни посетители на Овалния му кабинет. Пожелах си дори това показване да бъде съчетано с липсващия „наш” сегмент във видеото: похвалите към Бойко Борисов, за да се види по аналогия на какво се радват нашите управляващи.

И чудото се състоя в сутрешния блок на Би Ти Ви, сякаш са ме „послушали” . Това ми вдъхва смелост да си помечтая за още нещо.

Между многото незададени медийни въпроси, които си пожелавам да бъдат най-после извадени от забранителния списък, има една „дреболия”, свързана с Георги Първанов.

Нямам предвид темата с мезонетите. Нейните следите са почти заметени, след като цели 6 години нито една българска медия не събра кураж да направи разследване ( припомням, че интервю с моя милост по конкретния казус, заснето на фона на сградата с мезонетите в софийския квартал „Гоце Делчев”, направи екип на Норвежката обществена телевизия, но този клип не беше показан в българския ефир).

Намекът ми този път е някоя медия да се „досети” да попита президента Петър Стоянов дали е вярно написаното от мен в „Президент на РъБъ” за скандала между германския социалдемократ Гернорт Ерлел, заплашил в кабинета на държавния ни глава лидера на БСП Георги Първанов със спиране на германската субсидия за българската столетница, ако не си промени отношението към режима на Милошевич в духа на евроатлантическата политика. Защото именно под този натиск на фондация „Фридрих Еберт”, срещу едни пари, Първанов променя курса на партията си към приемане на членството в НАТО, а България произвежда необходимия за целта политически консенсус, довел съответно и до приемането на страна ни в атлантическата общност. Докато по-късно в разни интервюта Първанов си приписва заслуга, че ни е “вкарал в НАТО” без много обяснения.

Защо Петър Стоянов мълчи толкова години за този факт, оставяйки хората, включително червените избиратели, да пребивават в недоумение и заблуждение относно истинската причина за невероятния за времето си завой на БСП, е въпрос, който трябва да му зададен лично. Но досега все няма кой- както и няма кой да пита за същото Първанов, който направо менти съпартийците си, облъчени на един партиен конгрес със сълзливо ( и в този смисъл- също лъжливо) изявление на популярния артист номер едно в партията Стефан Данаилов, използван да убеди другарките и другарите да гласуват за членството на България в НАТО- с голямо отвращение, без да разбират защо, но дисциплинирано, в крайна сметка.

Колчем стане дума за управлението на сините в периода 1997-2001 г. разни разочаровани десни привърженици все питат как така е бил пощаден Гоце с неговото досие, което няма как да не е станало известно на властта, за да бъде допуснат след това да стане президент на мястото на загубилия антикомунист Петър Стоянов. За тази хипотеза, използвана отново и отново за пропагандни цели днес, няма свидетели. Докато за скандала на Ерлер с Първанов и в кабинета на Петър Стоянов има свидетели, но нито участниците в него, нито любезните български медии проявяват интерес да повдигнат тази завеса.

За самия Първанов е ясно: той си мълчи, защото няма интерес да бъде хванат в още една лъжа. Но защо антикомунистът Стоянов така солидарно му спестява истината за срамната сценка?

Въпросът ми няма нищо общо с компроматите, които се вадят тези дни с цел да се докаже, как устремените към ново обединяване сини политици са маскари, които са в някакъв постоянен, пъклен и разбира – таен сговор с БСП през целия преход. Въпросът е свързан със заемането на позиция от страна на желаещите да го направят при това разместване на пластовете, застрашаващо статуквото на популизма. За тази цел хората имат право на информиран избор, а не да бъдат облъчвани от очернящата кампания със слухове и разкази, които не могат да бъдат доказани с нищо, но пък поставят избирателите в положението на религиозни субекти, призовавани да „верват” на един или друг приносител на слухове и клюки- в зависимост от личните си симпатии, интуиция, личен опит и т.н, но не и като следствие от фактите.

Или чак пък такова „чудо” не можем да очакваме в автократичната ни държавата, в която решенията за допустимите чудеса се взимат също толкова централизирано днес, колкото и по времето на любимия на днешния автократ негов кумир Тодор Живков. Много хитро е –направо е лисугерско това криене с тихото замитане на следите!

Но приказката „Лиса в страната на чудесата” все някога свършва.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: