Испания или нещастен опит за гурбет

Покрай страницата с Визовия режим, много често получавам питания как да се извадят документи за работа в чужбина и винаги отговарям, че не знам и че на сайта няма подобна информация (ейц, давам ви идея за сайт! ;). Това ме наведе на мисълта, че май изобщо нямеме „гурбетчийски“ разказ на сайта. Няма да ви разказвам как се запознах с автора, но той днес ще попълни празнотата. Приятно четене:

Испания или нещастен опит за гурбет

  1ви Май. Денят на труда, и на ляво– политическо ориентираните застаряващи българи, 1ви Май на Година Първа е денят на първото ми летене със самолет за годината – първо с посока

Барселона

Престоят ми в страната на нещастните бикове, убивани в чест на негово величество – цар зрител, по някакъв странен и краен начин влияе върху мислите и терзанията ми. Дали заради странната среда в която чувствам душевна празнота, но и потребност да споделям голяма част от мислите си под формата на общуване с хора, взимащи ме все повече за шут, дребният присмехулник, който забавлява търсещите уют души, но текста не ми се получава в посоката на мислите в които би ми се искало. Ща не ща, продължавам с журнала. За съжаление, паметно бе посрещането на 6-то майските празници. Моето желание бе, в спомените си да увековеча именният си празник, единствено с неприсъствието си в родната България, но уви, с „лекото” подканване от сенегалеца Ибу, почерпил ни първо със силно подсладено червено вино, а в последствие в билярд денс клуба, с литрова алкохолна– делириумна напитка, която дори и споделена с още двама, успя да предизвика бунт в стомашното ми царство на спокойствието, и да организира нужното негодувание, подтискащо дезертирането на храната, от богополагащото и се място. Не си спомням от колко време не се бях чувствал по подобен глупав начин, обмисляйки грешките които допуснах през деня, коленичил пред тоалетната чиния, като испански католик пред статуя... „Е...”, ще кажат някои мои приятели,”... има и такива дни.”

Време е да разкажа за целта на пребиваването си тук,

или по точно за – убиването на време по начин,по който, ще остане в спомените ми като Карбовското гурбетчийство (прочети пътеписите на Мартин Карбовски – Б. А. ) Основната идея за идването ми на Полуострова, бе с цел спестяване на пари за Пакистанското приключение, което все повече се отдалечава от реалността с набъбващата сума за осъществяването му. Но, ако това е някакъв повод за пред масите и дори за пред лицемерната ми душа, то авантюризмът и неистовото ми егоистично желание да пътувам колкото се може повече, звучи, и е,с по– голяма тежест, всред взимането ми на решения. Това обаче което ми прави силно впечатление, в отношението ми към заобикалящият ме свят, в лицето на близка и далечна Европа, е че светът в тази му част, се е отправил в посока на уеднаквяване от към културна и... Част. Все по– малко правя разлика между заобикалящата ме среда в България,и това което виждам с ефекта от глобализацията и обединенията на Европа. Особено когато става въпрос в стереотипно подреждане на градската (урбан) среда. Ето примерно,

градът Санта Сузана,

курортното местенце с изглед към средиземно море,макар и намиращо се на Пиренейският полуостров, с ниищо не се различава от не по малко задъханият от преяли английски, немски и руски туристи – Балкански Слънчев Бряг, разположен на нашенското си Църно Море. Едните чисти и без дупчести улици, красят така претъпкания от хотели испански курорт, но пък, цивилизацията тук, до голяма степен отстъпва място пред независимостта и спокойствието на Българското безхаберие и непукизъм. С други думи, тук (в Испания) за разлика от милата ми република, е почти невъзможно (според думите на местните) да се опнеш (с палатка или чувал) на независимо какво местенце, достигнато единствено с помощта на високо вдигнатият палец и търпение, подкрепено с торбата добро настроение. Все повече се убеждавам, че макар свободният дух, който може би преди десетилетия е родил именно в западна Европа, духа на авантюристите в преживяването наречено – автостоп. След миналогодишния опит от същата тази свободна Европа, оставам с впечатлението, че чистите и подържани магистрали, помагащи за по–бързо предаващият се индустриализъм и глобализъм, са същите магистрали, които отвеждат едно поколение, родило начин на живот, към претъпканите тризвездни хотели и къмпинги, ограничаващи те в свободата на избор да опознаваш не само това което ти се предлага на готово, но и те предизвикват с all Inclusive модата, да се присъединиш към групата на доволно заглаждащи коремчета пинг– понг топчета. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Втора седмица в курорт, център за Непознатата за нас социална Европа, и това което виждам около себе си е, лунапарк, с колекция от най– затлъстяващите и издигащите в култ– чревоугодничество туловища, които с размерите си, освен учудване и апокалиптичен шок, не успяват да възбудят никакви други чувства. Човек наистина трябва да се докосне до света на вечно преяждащите, за да се убеди в красотата на бедността в лицето на средностатистическият източно-европеец. Стига съм драматизирал, ненавистта ми към затлъстяването и културата към вечното преяждане, е причината за този изблик на крайни чувства. Както се разбра от гореспоменатото, Санта Сузана е типичното курортно местенце, а

хотелът ни Лос Пиньос –

застаряващ храм на поколение летовници от времето на Franco Както и да е, празнотата на хотела започва леко по леко, да се запълва с ниско платен и току навършил пълнолетие, персонал. По интересни за читателя личности, за които мога да споделя някакви впечатления са, чехкинята Клара, която ме учудва със... Хммм, е няма да съм толкова краен, тя е добро дете, символ за съжаление не на нацията си, а на поколение което все повече се доближава до пустотата в мислите си. Поколението, и на узбекистанската, русокоса и дългокрака девойка от туски произход, следваща висшето си образование в Рига, столицата на Латвия– е на това му се вика Източен интернационал :-) И разбира се, най– негативното ми описание бих запазил за последно дошлите мили ни съседи, двойка румънци. Сега, истината е, че имайки се предвид крайно лошият ми характер, който търпи хора около себе си в крайно редки случай, няма как да остана равнодушен към достатъчно наглият и доста глуповато- мъжкарски тютюно– унищожител Клауди. Мисля с малкото определения, става ясно за първите ми впечатления, към събеседника ми по стая.В общи линии, това са персонажите около мен. Ванката е българинът, който допълни до края на седмицата и месеца групата ни. Той се оказа в най– голяма степен събеседникът, с който спокойно може да говориш, без притеснението от онзи празен и чаровен поглед, даряващ те слушателят ти, след като си го удостоил с въпрос, при който, липсата на отговор в елементарното начално училище, по времето на скъпият ни комунизъм, бе възнаграждаван чрез погалване с ясенова клонка. Мога с мъка да подмина непознаването на значителните моменти от историята и културата, която представляваш бидейки в чужда държава, но пропуските в общата култура, отнесена към мястото в което се намираш, и незаинтересоваността, е нещото което, в комбинация с общия инфантилен вид, може да събуди в мен, изключително неприятно саркастичната ламя, която бидейки пряма или не, да си навлече необходимото количество гняв, за да бъде тържествено, церемониално, и с отделни възкликвания – „and never come again” изпратена към родната Ламя– ндия. Не че ще има някакво особено значение за бъдещето или за читателя като информация, но ще споделя тук,

някои детайли от методът ми на работа от въже

  Започвам от въжетата, които след доста увъртане и безсмислено забавяне, моят испански работодател закупи. Като основно, ползвах 10.5мм статик,за който някак странно се опитаха да ме убедят, че е Декатлонски. След двуседмична работа на това въже, което бе изложено целодневно на слънчева светлина, за мое щастие издържа, въпреки тъпата от моя страна, незаинтересованост от към техническите му характеристики. За второ, осигурително въже, което доста често бе използвано и за пандюлене, а в някои случай за основно, успях да си осигуря 10.5 милиметров син Беал, който ми бе продаден за Поли– статик. И за двете въжета, отказаха да ми предоставят в Декатлон магазина, каквито и да е било технически характеристики! Самият метод на висене се състоеше в следните джаджи: Спортна Седалка – Рок Емпайер– която определено трябва да бракувам след толкова години вярна употреба Дървено столче с лента за закачане– което успях да накарам да ми сглобят тук. Между лентата на дървеното столче и седалката, чрез мастер карабинер бе привързана тръбна лента, която подсигурява дървеното столче, което всъщност носи тежестта ми. При евентуално скъсване на лентата на столчето или счупването му, седалката би трябвало да задържи падането. На мастър карабинера са включени, посредством индивидуални стоманени автоматични карабинери, две Петцълски Гри– грита. Понеже, включването на карабинер в карабинер не е много допустимо,карабинерите на гри– гритата, подсигурих с допълнителна тръбна лента, закачена, посредством не много правилният за употреба,котвен възел за седалката. Идеята е, ако мастер карабинера, който е свързващо звено, между лентата на столчето, осигурителната лента на седалката и гри– гритата се счупи, въпросната лента, да остане свързващото звено между седалката и григритата. Разбира се, на синьото въже, през цялото време бе закачен шунт с овален карабинер, който също с тръбна лента, бе захванат директно за седалката. За придвижване нагоре, използвах десен водещ самохват (съжалих, че си размених левият самохват за десен ) който посредством поредна лента, бе закачен за мастер карабинера. За самохвата бяха закачени въженце за педал, и карабинер с ролка, за елементарен полиспас. На главата си носех каска. Признавам, мастер карабинера бе доста натоварен, допълнителното му измъчване бе и с посредством късо въже вързано е ринг, за което бе закачена кофата с боята. Друга кофа, закачена за мен, бе и тази, в която всеки път преди боядисване, накатавах въжетата, с цел предпазване от нацапване. Въжетата, бяха завързани по следният начин. Около изходът на покривът, посредством метално въже, чрез осмица възел и два карабинера с муфи, бяха включени и двете въжета, но подсигуряването им, бе на две независими точки, вътре в под покривното пространство. Където, един млад и много глупав представител на вида (Columba livia) или познат още като гълъб, береше страхлива душа, всеки път, когато минавах покрай него. Ще пропусна конкретизацията по самото боядисване, макар и доста да останах доволен от представянето си, и ще отправя мислите си в описание на няколкото уикенда, които допълниха работният ми престой в страната на Фиесто празнуващите сиестаджии. До някаква степен,

овцемислието на по–голямата част от нашата интернационална работническа комуна,

която държеше на почасовото – стадно посещение на безплатно полагащата ни се вечеря в съседен хотел, не позволи анархичното и индивидуално отцепване. Странно, и с неблагоприятно око, биваха поглеждани желаещите да правят индивидуални планове със свободното си време. А общото вземане на каквото и да е било решение, костваше не само нерви, но поглъщаше цялото свободно време на комуната!!! Добре че, неорганизираността на испанските хефета – разбирай Шефчето ни Феран, ни удостои с възможността да посетим безплатно Барселона, посредством специално наето за това автобусче. Неделна разходка из един от най- футболно ориентираните градове в Европа, а и в света, се оказа до някъде и приятно развлечение, с елементи на досада, отправена към мрънкащите и стадно движещи се „студенти”. Не че не съм бил в

Барселона

преди по малко от година, и не като да не съм се разхождал из малките и големи булеварди. Да, прави ми положително впечатление глухите и зловещо изглеждащите тесни улички, с пиърсинг просещи анархо– хипари, и Да, хареса ми фонтанното шоу на Плаца де олимпия. Но не си представям дори и след седмица или медец живот на подобно място, да имаш възможността да почустваш истинският дух на града. Последният уикенд на месеца, посвещавам на дълго жадуваната от мен, разходка в пустоща, в лицето на близката гора, описваща хълмчетата около Санта Сузана. Няколкочасовото въртене на педали с колелото на Джули, ме срещна с търсеното от мен, фолклорно селце с не– запомнящо се име, изрисувано с класическите за околността постройки, както и ме отведе по– черните пътища, до най– очарователната скалъпена и изоставена къщурка, за която поетите с радост пишат своите сонети. По пътя си срещнах и приятен и красив представител на Reptili Squamata Serpentes или змия. Която леко се намръщи, и скоропостижно се отмести от пътя ми, виждайки ме да се задавам с колело. Паметно е изпращането на месецът и със спортното събитие, за което, макар и да не съм фен, светът обръща поглед към каталунската столица. За съжаление, хотелският резорт, в комбинация с консервативно и гастрономично настроените туристи, и малобройността на местно население, ме лиши от насладата от прословутата испанска Фиеста, с която страстно се отпразнува спечелването на футболната купа. Не мога да отрича напълно липсата на празнуващи и веселящи се. Разходката ми из Санта Сузанските и Малградските улици бе съпроводена от отделни радостни запалянковци, а на централната улица, средно– бройна тълпа съставена от всички възрастови групи, радостно и съвсем културно развяваха футболни знамена. В духа на годината стартирана в пътуване, средата на месеца посрещам в съседен град –

Йорет де Мар –

мой дом в последните дни от Испанското ми гурбедчийство. 11:30 вечерта, уморен от боядисването през деня, съм си легнал рано в новата квартира, силно вписваща се в местната архитектура, но доста мизерна. В триетажната казармена постройка, с почти същият брой стай, сме 5ма младежи, от които аз най– нов в обстановката: „Зъннннн, „ Една минута по– късно; „Зъннн, Зънннн, Зънннн!” Пет минути по– късно; „зъннн, зъннн“ Сънен, слизам по стълбите, на половина увит със спалният чувал, отварям вратата леко изнервен, „защо точно аз?”, и много не сигурен, „това нашият звънец ли е?” Срещу ми – момиче. Аз: – What the Hack, ъъъъъъ, how can I help you? – А в главата ми; – Е не, така ли просят тука ве, каква е таз пък сега??!! Тя: – I am from the Hotel Sunrise, and I am going to live here to. В главата ми: – „Тая пък сега какво ми плещи, и що след като ми говори на испански я разбирам!? Аз: – Ъъъъ What !?!?!? Тя, леко изплашено, сочи ми нещо! – I Arvie with the plane, and that's why I get late, I am from the students too, and I am going to live here too. В главата ми; „Абе тая май иска да влезе ?!?!? Я куфар, и то лачен, ма и нещо за самолет каза! – With Wizz Air? Тя. – Excuse me? Аз; – You Arvie with Wizz Air ? Тя, вече явно по– изплашена. – Yes. В главата ми – Нирвана!!!! Аз: – Е няма начин да не си българка тогава, те само Уизз еар от БГ кацват толкова късно :-) ай’ влизай вътре :)!!!!!!! Тя – с облекчение и въздишка: – А Българин, супер. За разлика от хотелът в Санта Сузана – Лос Пиньос, Сън Раиз в Йорет де Мар предлага уюта си само на туристите. Персоналът му, в частност младите и загубени студенти, биват настанявани в квартира намираща се точно до него. Юни месец. Тъжен, запомнящ и самотен. Така го посрещам. Месецът на преполовяването на един живот. Ще пропусна описанието на трето– юнските дневни събития, запомнящи се единствено с дъждовното време и бароуважаване, и ще насоча мисълта си към кратък анализ на последните дни от пребиваването си в Испания. Първите дни от месеца са последни за мен дни, посветени на гурбетчийството ми. Чувствата, с които оставам, след като опитах от това, за което стотици хиляди българи от близко и далеч, мечтаят и бленуват, са съвсем не това с което очаквах да остана. Тъй като последващите редове ще са с крайно отрицателна нагласа, бих желал да започна критиката си, с нещо положително: Положително е впечатлението ми, от самочувствието с което ме посрещнаха испанците, независимо на каква възраст. Дали бяха баби,възседнали скутерчета. или младежи с пиерсинг на невъзможните места, но всички с гордост отговаряха на въпроса ми „Do you Speak english?“ с веселото и на места дори леко поучително „ No entiendo“ или „ No ablar Englisk“ В свят на масова глобализация, когато чрез средствата за масова комуникация, компютри и телевизия, в Испания, всичко що е предназначено за общността, е на местния език, и не е учудващ този отговор. Не само, но местна идентичност, макар и губеща се в глобализацията на арабското и китайското нашествие, с гордост подчертава принадлежността си. Каталуния, за местните Испанци не е само отделна провинция, но и един напълно отделен организъм имащ собствените си белези с които на моменти дори яростно желае своята автономност. Собствен флаг, собствен език, собствена писменост, собствен манталитет.

Гордост и шовинизъм, и на моменти ненавист

към останалата част от Испания. Но това с което ги посреща „останалата част“, не само от тяхната лична Испания, но и целият останал свят е, определения като – егоизъм, алчност и ограниченост от към познание за околният свят. И ако това е мнение, на некаталунците, към своите събратя, то аз мога след дните прекарани в сърцето на Каталония, напълно да се съглася с тях. Дали ще е табела за вход – изход, дали ще е табела за забрана на пушене, или в личното пространство – софтуер или дублаж на филм, всичко е първо на диалекта, наречен собствен език, после на испански, и НИКОГА на Английски. Учудващо е, че дори опита ми за комуникация на езика придобил световна известност с виртуалната си употреба, с компютърно хардуерният техник на хотела, доведе до гордото и глуповато в моите очи – No ablar Anglisk. Както и да е, все пак нежеланието на местното население да говори английски, на страна като Испания, не е нещо което трябва да ме хвърля в шока на абсолютното учудване. Това обаче което силно ми направи отрицателно впечатление не бе отношението на Испанците в частност Каталунците към заобикалящата ги среда, а към българите,които пребивават и оцеляват тук. Макар и съвсем леко докоснат до ежедневността на пребиваващите тук каталунци и (гурбетчии) от цял свят, това което виждам, като едно глобално заключение е, че независимо къде живее, индивида е такъв какъвто сам се определя. Макар и грубо да звучи, но селянинът (като манталитет– но мислене) си остава селянин дори и посят в урбан средата на централна Европа.. Срещата ми с Българи и други за Испания чужденци, до някъде ме убеди в заключението, че еднаквостта на мисловният капацитет не се определя от граници, дори не и от стандарт на живот. Ще конкретизирам: Губейки се в двуметрово широките улички на Йорет де Мар, ограничени с три етажните грубовато и на места нескопосано скалъпени постройки, недоизмазани, криви и напукани от времето, ме доведе до срещата ми с вече испано определящите се българи. Седящи на стълбите,пред същите тези къщурки, люпещи семки, и обсъждайки мизерността си. Интересно е обаче как бързо сменят посоката на мислите си, когато въпросите ми се отнесат към отношението им към същата тази мизерия тук. – По добре мизерни тук, в модерна Европа, където всичко ни е уредено, от колкото мизерни в България!!!! – Дааа, обаче? – си казвам на ум аз. – Това не е съвсем така Поглеждайки от вечно критичния си поглед на ситуацията, си задавам следният въпрос: С коя точно мизерия там, сравнявате това тук? Със сигурност греша за представата си за хората, но ми е крайно трудно да повярвам, че човек който е отраснал в среда на Нещо– та от към културна и образователна перспектива, имащ зад гърба си, ако не културен багаж, то и минимално подкрепен от поколенията материален такъв, ще се откаже от,“ какво?“, за да дойде и да „живее“, „Как?“ ? Настина, все пак, ако си отраснал на място което с урбанизацията на света, бива леко по леко забравяно и изоставяно от света на глезотиите без които не можем, тогава разбирам бягството ти към по населено и шумно място, в което, каквато и да е нищета, би била задоволителна. С по– простички думи: Ако нямаш нищо, нямането му, където и да е било,но различно от родното ти място, би било НЕЩО. В подобна насока мога да изпиша много, но в крайна сметка, не за това е предназначен този текст. 10 юни е дата, която ме връща назад във времето, и в спомените ми изплува завръщането ми в България от Апенинският полуостров преди почти десетилетие, посредством ферибот. Години по късно, същата дата, е и началото на моето завръщане в родината,посредством огромният средиземноморски лайнер, с който от красивата Барселона, се отправям към столицата на древна Европа – РИМ. Чувството да пътуваш с кораб като този, е подобно, да изживееш красивите моменти на злощастните захласвали се от Чикаго до Лондон в тъжната 1914г. Сблъсъкът ми с лукса и размерите на това плаващо много– звездно хотелче, е почти идентичен с този на героят на Ди Каприо в Титаник. Всъщност тук има от всичко което желае човек за убиване на време. И изборът е достатъчно голям за да задоволи дори и най-претенциозният вкус. Ще започна с чудната палуба, от която море – съзерцателите, спокойно могат да се насладят на безкрайната синева, смесица от отблясъка на вълни и,шарено от пухкавите бели облаци, небе. Ще се спусна през детските кътове с малки басейни и кафетерии за родителите, под откритото слънчево небе. Закусвални за вечно преяждащите тризвездни туристи, през изисканите ресторанти за чревоугодниците, и казина, за хазартно ориентираните пасажери. Вътрешни многобройни магазинчета и кафетерии, както и кътове, в които спокойно може да се наслаждаваш в уединена обстановка на заобикалящата те шир. И разбира се огромен трюм, запълнен с десетки ако не и стотици камиони, каравани и коли. Всеки открива своето спокойствие, или забавление, според временното си настроение, Аз, бидейки до някъде сам, на кораб предлагащ удобствата и романтиката на водната пустош, открих своята на задната палуба. Седейки на шалте, отпивайки от тъмната Бок бира, и съзерцавайки към пътеката оставяща кораба, водеща към тънката линия на хоризонта. Стил, класа и спокойствие лъха от кораба, с който достигам италианския бряг. Автор: Георги Петлешков Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="2198"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="2198" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="2198"] Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="412"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="412" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="412"]

Прочети цялата новина

Свързани новини: