На всеки ъгъл в Рим на туристите се продават евтини репродукции на стари гравюри. Една от тях виси на стената в кабинета ми, за да ми напомня, колко крехко нещо е цивилизацията.

Картината представлява сцена от 15-ти век. В останките от двореца на Юлий Цезар – десет-метрови стени, мраморни подове с мозайки, арки и сводове – има оградено място, пълно с овце. До него, сгушена под огромния свод на тържествена арка, е набързо скована кочина. Около кочината върху мрамора на пода има сериозен слой кал, из която щъкат селяни, облечени в парцали. Отгоре, през пробития покрив се вижда синьото небе.

Това е положението със СДС в момента. Синята цивилизация е паднала. Идейната й сграда е в руини, а из кьошетата на някогашното великолепие парцаливи селяни се ровят из калта, внесена от тях (защото без нея се чувстват неудобно), и сковават немарливи кочинки. За синята идея напомня единствено небето, наблюдаващо невъзмутимо това падение през дупките на покрива.

За да падне една цивилизация, нужно е да се случат, едно след друго, три неща. Първо: нейните обитатели да загубят вярата си в нея и готовността си да я защитават. Второ: да дойдат варвари, за да я плячкосат и разрушат. Трето: в останките от великолепието да се заселят свинарите – да ползват някога построеното за завет.