Денят преди края на света

12/21/12 15:30
(http://milenafuchedjieva.blogspot.com/)

Денят преди края на света

бел. автора: този текст беше написан и предаден без да знам, че горката учителка нито е била върната на работа, нито пък е могла да се опази от себе си... изключително съжалявам! мисля си, че може би ръководството на училището можеше да я пусне в платен или неплатен отпуск докато тя си стъпи психически на краката.
според новите факти, които променят ситуацията, текстът би трябвало да завърши с това, че големиите нации убиват, а малките се самоубиват, но ще го оставя такъв какъвто съм го написала без да го нагаждам.

Остава само тази нощ, четвъртък, и утре няма да ни има. Всичко, което е било, ще изчезне, и ще се възцари мрак обсипан със звезден прах създаден от бившото „аз“ на всеки човек на планетата. Дали планетата ще оцелее, или и с нея ще се случи неизбежното според маите, не знам и никога няма да разбера. Имам само тази нощ за да се сбогувам с живота си. До мен са дъщеря ми и котаракът Панчо, които са убедени, че нищо няма да се случи. За тях всичко продължава. Те имат бъдеще, защото вярват в него. Моето бъдеще обаче не е сигурно, опасявам се, че заемът ми от Вселенската банка е на изчерпване.

Всичко в момента ми изглежда като на шега. Изобщо не вярвам, че това ще се случи, така както не се случи нищо през 2000та година, така както нищо не се е случвало при толкова много предсказания и пророчества. Случват се само пророчествата, които всеки от нас може да предвиди. Пророчествата в които участваме ежедневно, ежесекундно от момента на раждането ни. Всички ставаме сутрин с някаква конкретна идея за деня и се опитваме да я изпълни. Знанието дали тя наистина ще се случи, почти е въпрос на пророчество. Нищо не е сигурно освен това, че в момента сме живи и очакваме нещо. Нищо не е по-сигурно от постоянното очакване.

Вчера имах гости и си говорихме за извънземните. Дали вярваме в тях или не. Оказа се, че всички вярваме. Един от нас смяташе, че са непременно добри, но се крият и не се намесват в развитието ни за да....какво? Само извънземните знаят отговора за какво сме им, а ние наивно очакваме някога да ни се покажат. Дъщеря ми каза, че има теория, че те не са от органичен произход, а силиконови. Ако е така, те вече са тук сред нас, напълно забележими под формата на чалга певици, както и на един куп най-обикновени жени с уголемени устни и гърди. Съответно ако извънземните са силиконови, то те са жени. Знаех си. Цялото това неразбиране от мъжката част на планетата и вроденото ни превъзходство го доказват. Ние, жените, май сме единствените извънземни, които човечеството познава. Доказателството е, че децата растат в нашите кореми, а не в мъжките. Окей, това е шега.

И така, една сутрин една учителка в България се събудила. Събудили се и децата й, изяли приготвената от нея закуска, и всеки тръгнал по следите на деня си. Нейният бил не отскоро тежък. Тя трябвало да бъде силна, да бъде майка, да бъде учителка на един куп чужди деца, а вече не й стигали сили да бъде никой за нищо, всичко вървяло стремително надолу. Искала просто да бъде оставена на мира, да потъне в някаква тъмна, тиха дупка в която никой да не я закача. Знаела, че вече не била млада, имала три деца да храни, а мъжете не искат да галят и да се грижат за жени с толкова много багаж и години зад гърба си. Знаела, че е сама, и че ще остане сама с малкото си пари, с постоянните сметки какво и как да сготви, че хем да нахрани децата, хем да има и за утре, пък и за другиден, пък и за по-другиден. Неплатените сметки се трупали, приближавали празници, нямало пари за подаръци. Децата били добри и разбирали, а от това сърцето й се късало още повече. Нямало къде да избяга, нямало къде да отиде. Започнала да си пийва. Отчаянието ставало все по-гъсто, безнадеждността я гледала от дъното на чашата. Една сутрин се събудила в пълна мъгла и веднага си наляла чаша, после още една и още една. Отишла в училището в което преподавала и затанцувала пред учениците си. Била загубила чувство за реалност, за посока, била нечовешки сама на целия свят. Нищо че светът щял да загине след седмица, за нея той загивал в момента. Тя не можела да се самоубие заради децата си, а не знаела как да продължи да живее, затова танцувала.

Тази история я знаете вече от безброй медии. Слава богу, една добра съседка помогнала на учителката да изплува на повърхността. Вярвам, че и други хора ще го направят.

В Америка се случило нещо друго обаче. Една американска майка колекционирала оръжие и учила синовете си да стрелят. Била възпитана в съвършено различен дух от нашата учителка. Имала самочувствие на човек от велика нация, нация, която побеждава и която цени свободата преди всичко. Тази свобода й давала конституционното право да има в къщи полуавтоматично оръжие за да се отбранява при нужда.

Някога баща ми беше ловец. Имаше карабина за кратко, но я подари на приятел заради мерника. За него ловът с карабина не беше лов, а прекалено лесно убийство.

Американката научила момчетата си, че имат право да стрелят с много куршуми. Те били свикнали на студения комфорт в ръцете си и били добри стрелци. Мама се радвала когато изпразвали пълнителите успешно в целта. Мама била горда с тях. Учела ги на уважение към хората, била добра и любезна съседка, железен професионалист, но татко я зарязал. И тук се преплитат съдбите на една американска и една българска жена. И двете били изоставени от съпрузите си.

Американката живяла в дом за милиони, българката в малко апартаментче в блок. Големият син на американката се изнесъл през 2010 година и от тогава, вече цели две години, нямал никакъв контакт с малкия си брат. Странна, но не необичайна за там отчужденост. По-малкият му брат и без това бил особен, направо откачен. Ужасно го дразнел докато живеели заедно. Вниманието на майка им било винаги към откачалката и големият много се дразнел. Тя даже напуснала работа за да се грижи за смахнатото брачте, но никога не говорела за него. Все едно че го нямало. А малкият брат бил псхически болен. Майката криела от съседите проблема си. В България учителката пък криела своя проблем.

Българският и американският татко живеели новия си ергенски живот, и имали само дистанционна идея какво се случвало с бившите им жени и децата им.

Краят на историята е известен. Най-неочаквано, за бедната и депресирана българка той е относително щастлив, а за богатата американка ужасен. Детето й пръснало черепа, след което преждевременно докарало края на света за десетки американски деца и учителки. Хубаво ги надупчило с десетки куршуми. А нашата учителка станала медиина звезда и я върнали на работа. Оказало се, че понякога е по-добре да си дете на малък, беден, и непобеждаващ народ с комплекси, отколкото на голяма, силна и агресивна нация.

Никой не знае кога ще дойде края на света, нито някой може да го предвиди. Нищо не е такова каквото изглежда, и „Истината е някъде там“ както пък казва мотото на „Досиетата Х“. Пища този текст в една сладкарница и дори не мога да предвидя дали ще съм жива след 5 часа. Нищо не се знае. Недай Боже, може да ме бутне с колата си някой депресиран, беден човек изпил 5 ракии и загубил всякакъв интерес към бъдещето на човечеството. Няма лошо. Колкото – толкова.

Пожелавам на всички да се „видим“ другата седмица. Пък ако не, никой не знае какво е отвъд. Може и да е по-хубаво от глуповатия свят, който сме създали.

Милена Фучеджиева за в-к Уикенд

Прочети цялата новина

Публикувана на 12/21/12 15:30 http://milenafuchedjieva.blogspot.com/2012/12/blog-post_3296.html