Това е разказ за Пирогов, писан през 1897-ма. Дълъг е, ще го кача на части, за да имате търпение да стигнете докрая, защото си заслужава.

Следващият разказ не е плод на въображението. Всичко, описано от мен, действително се случи в Киев около тридесетина години назад и досега святото се съхранява в най-малки подробности в преданията на семейството, за което ще стане дума. Аз, от своя страна, промених единствено имената на някои от участниците в историята и предадох на устния разказ писмена форма.

- Гриша, Гриша! Гледа-а-ай, прасенцето-о-о ... Смее се ... Да! А в устата му има нещо! .. Гледай, гледай ... тревичка е, ей-богу, тревичка!.. Ама че работа!

И двамата малчугани, стоящи пред витрината на гастронома, започнаха неудържимо да се кикотят, ръчкайки се с лакти един друг в ребрата и правейки неволни подскоци от смразяващия студ. Повече от пет минути те стърчаха пред тази великолепна изложба, възбуждаща в еднаква степен и умовете, и стомасите им. Тук, осветени от ярките светлини на висящите лампи, се извисяваха цели планини от червени ябълки и протокали, издигаха се правилни пирамиди от мандарини, нежно златеещи в обвивките си от цигарена хартия; в чиниите се бяха изпънали с грозно раззинати усти и изпъкнали очи огромни пушени и мариновани риби; по-надолу, обкръжени с гирлянди колбаси, се червенееха резени бут с дебел слой тлъста, розова сланина ... Безбройни бурканчета и кутийки със солени, варени и пушени закуски завършваше тази перфектна картина, чиято гледка беше накарала двете момчета да забравят дванадесетградусовия студ и важното поръчение на майка си, поръчение, завършило толкова внезапно и толкова плачевно.

По-голямото момче първо се откъсна от съзерцанието на очарователната гледка. Дръпна брат си за ръкава и каза строго:

- Хайде, Володя, да вървим, да вървим .... Нямаме работа тук ...

 Едновременно сподавяйки  тежка въздишка (по-големият беше на десет години, освен това не бяха яли нищо от сутринта, освен малко зеленчукова супа) и хвърляйки последен жадно влюбен поглед на кулинарната изложба, малчуганите бързо побягнаха по улицата. Понякога през запотените стъкла на някой дом те виждаха елха, която отдалеч изглеждаше като огромен грозд от ярки, сияещи петна, а понякога даже чуваха звуците на весела полка ... Но мъжки прогонваха изкусителната мисъл да спрат за няколко секунди и да долепят очи до стъклото.

Докато се придвижваха, улиците ставаха все по-безлюдни и все по-тъмни. Блестящите магазини, сияещите елхи, скърцането на шейните, празничното оживление на тълпата, веселите подвиквания и разговори, поруменелите от студа засмени лица на наконтените дами - всичко остана назад. Заточиха се пустеещи места, криви, тесни пресечки, мрачни, неосветени склонове ... Най-накрая стигнаха до схлупената стара къща със странен вид - приземният етаж от камък, а нагоре дървена. Преминаха през тесния, заледен и мръсен двор, служещ на обитателите за помийна яма, спуснаха се в подземието и след като пребродиха коридора в пълна тъмнина, опипом намериха собствената си врата и влязоха вътре.

Повече от година обитаваха Мерцалови това мазе. Двамата малчугани отдавна свикнаха с тези опушени, плачещи от сивота стени, с мокрото пране на въжето провесено през стаята и с тази ужасна миризма на изгорял керосин, мръсно детско бельо и плъхове - истинската миризма на нищетата. Но днес, след всичко, което видяха на улицата, след това празнично ликуване, което почувстваха навсякъде, малките им детски сърца се присвиха от остро, недетско страдание. В ъгъла, на широкото, мръсно легло лежеше седемгодишно момиченце; лицето му гореше, дишаше мъчно и учестено, а широкоотворените блестящи очи гледаха втренчено и безцелно. До леглото от тавана висеше люлка, в която се захласваше от плач кърмаче. Висока, слаба жена с измъчено, почерняло от мъка лице, стоеше на колене до болното момиченце, като му наместваше възглавницата и в същото време не забравяше да побутва с лакът люлката. Когато момчетата влязоха, а заедно с тях от коридора нахлуха и кълба бял, леден въздух, жената обърна назад разтревоженото си лице.

- Е? Какво? - попита тя рязко и нетърпеливо.

Момчетата мълчаха. Само Гриша изтри носа си шумно с ръкава на палтото си, преправено от стар ватен халат.

- Занесохте ли писмото?.. Гриша, теб питам, даде ли писмото?

- Дадох - с прегракнал от студа глас отвърна Гриша.

- Е, и какво? Какво му каза?

- Всичко, както ни поръча. Ето, казвам, от Мерцалов писмо, от вашия бивш управител. А той ни наруга. "Махайте се оттук, - казва, - боклуци такива ..."

- Но кой беше това? Кой приказва с вас?... Говори ясно, Гриша!

- Портиерът ... Кой друг? Аз му казвам: "Вземете, чичко, предайте писмото, а аз тук ще почакам отговора". А той казва: " Как ли пък не, хич не се и надявай... Останало му на господаря време и вашите писма да чете ..."

- А ти?

- Аз всичко, както ни научи му рекох: "Нямаме нищо за ядене ... Машутка е болна ... Умира ..." Казвам му: "Само татко да си намери работа и ще ви се отблагодари, Савелий Петрович, ей богу, ще ви се отблагодари". А в това време звънецът като звъни, звъни и той ни вика: "Вървете по-скоро по дяволите! И помен да няма от вас!..." А Володка даже плесна зад врата.

- А мен даже плесна зад врата, - каза Володя, следящ с внимание разказа на брат си, и се почеса по удареното.

По-голямото момче изведнъж започна да рови угрижено в дълбоките джобове на халата. Измъкна накрая оттам омачкан плик, сложи го на масата и каза:
- Ето го, писмото ...

Майката не разпитва повече. Дълго време във вмирисаната, ледена стая се чуваше само неистовият рев на младенеца и краткото, учестено дишане на Машутка, което повече приличаше на безспирен стон. Изведнъж майката каза, като се обърна назад:

- Там има борш, остана от обяд ... Може би да хапнете? Само че е студен, няма как да го стопля ...

В това време в коридора се чуха нечии неуверени крачки и шумолене на ръце, търсещи вратата в тъмното. Майката и двете момчета, и тримата побелели от очакване, се обърнаха на тази страна.

Следва продължение ...