(продължение оттук)

Влезе Мерцалов. Той беше в лятно палто, лятна плъстена шапка и без галоши. Ръцете му бяха подпухнали и посинели от студа, очите му хлътнали, запенен покрай устата като мъртвец. Той не каза на жена си нито една дума, тя не му зададе нито един въпрос. Разбраха се един друг по това отчаяние, което прочетоха взаимно в очите си.

В тази ужасна, каръшка година нещастие след нещастие настойчиво и безжалостно се сипеха върху Мерцалов и семейството му. Отначало той се разболя от коремен тиф и за лечението му отидоха всичките им скромни спестявания. След това, като се оправи, разбра, че неговото място, скромно място на домоуправител за двадесет и пет рубли месечно, е заето от друг ... Започна отчаяна, трескава гонитба на случайна работа, на кореспонденция, нищожно място, залагане и презалагане на вещи, продажба на всички домашни дреболии. А започнаха да боледуват и децата. Преди три месеца им умря едно момиченце, сега още едно лежи в треска и безсъзнание. На Елисавета Ивановна и се налагаше едновременно да се грижи за болното момиченце, да кърми бебето и да ходи до другия край на града, където ежедневно переше бельо в една къща.

Целия днешен ден той беше зает с това, с цената на нечовешки усилия да се сдобие отнякъде с няколко копейки за лекарство на Машутка. С тази цел Мерцалов обиколи едва ли не половината град, просейки и унижавайки се навсякъде; Елисавета Ивановна ходи при господарката си, а децата бяха изпратени с писмо при онзи господар, в чийто дом беше иконом по-рано Мерцалов ... Но всички се оправдаваха с празнични харчове или липса на пари ... Други, като портиера на бившия господар, чисто и просто гонеха молителите от прага.

Около десет минути никой не можа да произнесе и дума. Изведнъж Мерцалов бързо стана от сандъка, на който седя досега, и с решително движение нахлупи износената си шапка още по-ниско на челото.

- Ти къде? - тревожно попита Елисавета Ивановна.

Мерцалов, хванал вече дръжката на вратата, се обърна.

- Все едно, като седя, нищо не мога да помогна. Ще ида пак да опитам ... Поне милостиня да изпрося.

Излизайки на улицата, той безцелно тръгна напред. Нищо не търсеше и на нищо не се надяваше. Вече отдавна преживя оня отчаян период от бедността, когато се надяваш да намериш на улицата портфейл с пари или да получиш наследство от неизвестен, далечен роднина. Сега го владееше неудържимото желание да избяга, където му падне, да бяга, без да се озърта, само и само да не вижда мълчаливото отчаяние на гладното си семейство.

Да проси милостиня? Вече опита това средство днес два пъти. Но първия път някакъв господин в енотова шуба му прочете конско, как трябва да работи, а не да проси, а втория - му казаха, че ще извикат полиция.

Неусетно Мерцалов се озова в центъра на града, до гъстия плет на градския парк. Тъй като през цялото време беше се изкачвал нагоре, се запъхтя и усети слабост. Машинално той сви през входа и като извървя дългата алея с липи, покрити със сняг, се отпусна на ниската градинска пейка.

Тук беше тихо и тържествено. Дърветата, облечени в своите бели ризи, дремеха в неподвижно величие. Понякога от връхните клони се отронваше сняг и се чуваше как шумоли, падайки и закачайки се за други клони. Дълбоката тишина и великото спокойствие, охраняващи парка, изведнъж пробудиха в изтерзаната душа на Мерцалов нетърпима жажда за такава тишина и покой.

"Да легна и да заспя, - мислеше си той, - да забравя за жена си, за гладните деца, за болната Машутка". Като бръкна с ръка под палтото, напипа доволно дебелата връв, служеща му за пояс. Мисълта за самоубийство ясно се загнезди в главата му. Но той не се ужаси от тази мисъл, нито за миг не трепна пред мрака на неизвестното.

"Защо да умирам бавно, не е ли най-добре да избера по-кратък път?" Той вече се канеше да стане и да изпълни намерението си, но в това време в края на алеята се чу скърцане на стъпки, което се раздаваше отчетливо в мразовития въздух. Мерцалов с озлобление се обърна в тази посока. Някой вървеше по алеята. Отначало се виждаше само огънчето на ту разпалваща се, ту загасваща цигара. След това Мерцалов успя малко по малко да види стареца с невисок ръст, в топла шапка, кожух и високи ботуши. Стигайки до пейката, непознатият изведнъж рязко се обърна към Мерцалов и като с едно леко движение докосна шапката си, попита:

- Ще позволите ли да седна?

Краят следва ...

Момичета знам, че нямате търпение, но имам нужда от малко почивка. Ще го довърша по най-бързия начин. Днес.