Къща на село 18

 

Към "Къща на село 17"

Първо посрещане на Нова Година на село

След срамното ни отстъпление за 21-ви декември 2012та (познат още като Краят на Света), когато падна големия сняг в Източна България, затвориха пътищата от и за Варна, а най-бедстващата област се оказа точно Шуменска и особено прилежащите й села, бяхме твърдо решени поне за Нова Година да се доберем до село. Тези кубици дърва някой трябва да ги гори, тези килограми брашно някой трябва да ги меси, тези литри вино някой трябва да ги пие... Ами да, не се пропуска току-така един край на света!

За Нова година всички пътища са почистени, нали. Магистралата е проходима при зимни условия, дори за първи път от много месеци не е отклонена, а е отворена цялата. Дори... дори половината от един скапан участък с много кръпки е наново асфалтиран, предпразнично и предизборно. Ти да видиш, страхливците...

На село – много сняг. През последните дни на декември нашият информатор и местен метеоролог – майсторът Гошо – редовно ни осведомяваше за нивото на снега в сантиметри, докъде улиците са почистени и как един снегорин закъсал, но кметският наместник, като един същи Супермен, го издърпал с трактор. Какво знаем ние в града, аха!...

Сега селото е добре почистено, но няма помен от топене на снега. По-малките улици са в коловози от замръзнал сняг, по обяд порим тънкия лед на повърхността на локвите. Стигаме без проблеми почти до нашата къща, но благоразумно решаваме да оставим колата на разклончето пред съседа и да проверим как са нещата при нас. Дворната врата не се отваря от твърдия сняг, Жоро прескача и започва да копае /носим си две лопати от града, които на половината копане се чупят/. Правим малка пътечка до къщата, децата влизат в двора и се опитват да не потъват много. Ние продължаваме да копаем, като правим място за колата пред портата. Дотук добре. Отивам да докарам колата. Решаваме да я вкараме на заден, после да ни е лесно после да излезем по баирчето нагоре. Тези огромни замръзнали коловози малко ме плашат, но ние сме печени, ехей. Какво тук значат някакви си всесезонни гуми, втора година. Разбира се, затъвам още на маневрата. Точно на разклончето, където се събират три улици. Ама го запречвам юнашката и още по-здраво започвам да въртя гуми. Идва Жоро и започва да бута, сменяме се, въртим волана, но не би. Гумите затъват все по-дълбоко в ледените си гнезда. Слагаме пред тях камъчета, клонки – ни напред, ни назад. Добре, че не се вижда никаква движеща се кола. За съжаление, няма и жива душа. Времето минава, гумите пищят, въобще не знаем какво правят децата в двора, нещата зациклят и взаимните ни обвинения се засилват. Най-после се появява един чичо по пътя и се притичва на помощ. Копаят, разбиват леда под гумите, пъхат чакъл и бутат. Най-после се измъкваме, оле! Оставяме колата до казаните за боклук и чинно пренасяме купищата багаж. Краката ми още треперят.

Опитваме се да стоплим къщата. Ще ни трябва около месец. На другия ден идват нашите, баща ми спира джипа като цар на почистеното място отпред и се изсипват ухилените роднини.

Сега тук мога да продължа с хубавите неща за зимните празници на село. Като споделената табла на мъжете пред топлината на печката с дърва. Като аромата на печащ се хляб, обхванал цялата къща. Като детския смях и щастливи сестрински и братовчедски игри. Прекрасният девствен сняг в задния двор, по който личат само лапите на съседското куче – откъде е влязло, какво точно е правило и откъде си е излязло. Плътната тишина навън, приятният сух студ без вятър, мастиленото нощно небе и огромните звезди, от които буквално ти се завива свят. Лудите разходки с шейната по улицата надолу, кискането и търкалянето в снега. Като гостуванията у приятели, бенгалския огън, хвърлянето на гърмящи топченца навръх Нова година на двора и гледането на съседските фойерверки... Пиенето на кафе/уиски/чай/сок във „Вила Булгара Еко” на първи януари следобяд, където ни посрещат усмихнато и ни поздрават с ЧНГ, но „не, не можем да ви предложим картофи, готвача някъде е забегнал”.

Навръщане срещаме по пътя о.з.-то бай Илия. Първо не го познаваме. Но спираме, защото виждаме човек, облечен изцяло като ловец - с камуфлажно яке и камуфлажни панталони, затъкнати в гумени ботуши, с каубойска камуфлажна шапка на главата и с голямо куче. На пръв поглед не се вижда само пушката му. Баща ми и брат ми са ловци и тъкмо бяха решили да се включат в местната ловна дружинка (сигурно решението им до голяма степен се дължи на това, че били изгонили от старата, ама хайде сега). Та, виждаме един такъв ловец на улицата в Кюлевча и спираме да го разпитат. Някъде тогава осъзнаваме, че това е тъкмо той, о.з. полковника, а кучето - нашият любимец и храненик Биляр. То радост, то поздравления, то стискане на ръце през прозорците и за много години. На въпроса за ловците получаваме следния отговор: "Ааа, аз такива неща не обичам, цял живот с оръжия се занимавам, стига ми толкова. Хайде, със здраве!" Оставаме като гръмнати, разбира се.

Но. Мога да продължа и с недотам хубавите. Като изпръхналите ни ръце и устни от студа вън и вътре, лудницата от затворени заедно деца и възрастни с дни. Кучият студ в банята, където влизаме на прибежки и с молитви към Богородица на уста, усилваме горещата вода докрай и изхвърчаме след минута. Вечното сечене на дърва, мъкнене на каси с цепеници до печките на първия и втория етаж, неравномерната температура в различните помещения, задушаващата жега през нощта...

Мога да продължа, но като цяло това е картинката.

Не бихме го пропуснали за нищо на света!:)

И накрая – има ни в списание „Осем”, има ни в списание „Осем”! Пратих снимка за конкурса за традициите, като, разбира се, се надявах да напишат огромна статия за нас. Е, не е толкова огромна - наистина отговориха, че конкурса тъкмо е свършил, но ако напиша кратък текст към снимката ще го пуснат още в следващия брой. И ето, ето, броят е 1/2013, излезе точно по празниците:

Хубава и плодотворна 2013-та!

Прочети цялата новина

Свързани новини: