Без заглавие

На Н.

Разказът е прост. Без претенция за каквото и да е литературно величие. Всеки, който го чете, може да има различен извод за себе си. Всъщност това би трябвало да е лично. Текстът може да се отнася за света ни, за нас самите, за принципите ни, за надеждата…или за нищо. Понякога има нужда от подобни думи, дори в сивия свят на политиката.

Вече няколко дни Жорж пътува сред пустинните скали и пясъци, заедно със своите водачи Ахмад и Рами. Дни….и все още той не намираше онова, което търсеше, това за което беше тръгнал на този изморителен път.

Един ден, както си седеше в кантората в Париж разбра,че трябва да открие нещо, което да дава смисъл на живота му. Страдаше от онази болест, характерна за неговото поколение – апатията от това да си жив. Апатия от самата апатия. Смяташе да потърси онова чувство, което мнозина описват като разтърсващо, а други като химична реакция. Или просто чувство – просто желаеше да усети. Да, за много хора това не беше смисъл на живота. Но не и за Жорж.

В известен смисъл той се нуждаеше от обич, за да бъде свободен. Да се почувства себе си значеше, че трябваше да обича. Да обича солети, шоколад, работата си…жена. Каквото и да е, но да обича. А в неговият свят, в който работеше и, в който бе принуден да продължава съществуването си – това му липсваше. Вече беше свикнал да бъде сам. Докато не се появи отново това смутно усещане, че все пак е сам, че нещо му липсва и е време да запълни тази празнина. Нямаше какво да търси в своя свят. Всичко му беше познато до болка. Преди дни започна да се рови из атласите, из предложенията за екзотични екскурзии и различни брошури. Може би можеше да открие нещо.

В един момент просто взе решение – да замине за пустинята.

Човек свързва обикновено пустинята с пясъци, лишени от живот, с нещо безжизнено и…пусто. Но от малък, когато баща му редовно пътуваше за Мароко и Алжир, по време на своята служба, Жорж беше чувал прекрасни легенди за нощите, прекарани сред дюните на тази необятна пустош. Най-много впечатление му направи легендата за пустинната роза, която разказваха местните хора. Това беше цветето, което се явяваше на всеки нуждаещ се пътник. Покажеше ли се, означаваше, че има вода и спасение. Малко хора бяха го виждали – изникващо насред пясъците, от сухата повърхност, сякаш от нищото… Тази легенда беше достатъчна за Жорж , за да тръгне на път, да види ако може това цвете и да знае, че има надежда за него в този сив свят.

И ето, че току беше взел решил и джипът вече цепеше спокойно пясъка под себе си и изкачваше поредната дюна. Вече започваше да се смрачава и очевидно трябваше да си устроят бивак, за да прекарат нощта.

- Рами, извади палатките, аз и Ахмад ще ги опънем – каза Жорж и слезе от джипа.

Намираха се точно под върха на една невисока дюна. Докато Рами вадеше от багажника палатките, Жорж тръгна към върха на дюната. Оттам се виждаше далеч напред… Сенките се удължаваха, а оранжевите очертания на слънцето озаряваха невероятното небе над пустинята. Заслужаваше си да дойде човек тук, само за да види подобен залез. Жорж легна на пясъка и потъна в мисли, сякаш наистина пустинята го караше да се вглъби. Върна се назад във времето – колко неща бе извършил, и колко още не беше започнал…Мислите идваха една по една, канени и неканени. Докато светът не потъна в тъмнина.

Около него всичко беше придобило сив цвят. Той стана бавно и се огледа. Нямаше ги джипа, Рами и Ахмад… Всъщност нямаше нищо. Просто една сивота без слънце или луна. Сякаш Жорж се беше озовал в Нищото, макар да не вярваше в такива приказки. Но това, което ставаше сега, упорито го убеждаваше в противното.

- Ахмаад! Рамиии! – викаше, но очевидно нямаше никой. „Сигурно са ме оставили насред пустинята!” Замисли се точно къде са го оставили, защото цялата тази сивота не му приличаше дори на пустиня. Просто една сива, безформена маса, сливаща се с още по-сивото небе.

Жорж тръгна напред, трябваше да види все пак какво го очакваше, искаше да разбере какво е станало. Продължаваше. Усети как ботушите му се напълниха с пясък. “Е, значи все пак съм насред пустинята.” Тази мисъл го успокои малко, колкото бе възможно.

- Здравей, Жорж.

Той се обърна и не видя нищо…Но можеше да се закълне, че някой го викаше по име! Жорж се обърна рязко. Нищо. Ала беше сигурен, че…

- Бъди спокоен. Нищо не е станало с теб, просто си попаднал в мястото, където светът и мислите на хората се събират на едно.

“Какво става, по дяволите!?”

- Как така…Кой или какво си ти!? – реши да попита Жорж – искам да ми кажеш и да се върне всичко както беше преди! Навярно сънувам и скоро ще се събудя…

- Не, попаднал си тук, и сега ще видиш защо.

Гласът продължаваше да говори, идвайки от пространството, което нямаше нито начало, нито край.

- Твоята душа е придобила това, което много хора вече имат – сивота.

В този момент насред пустошта започнаха да изникват сгради, различни къщи – всичките в отенъци на сивото.

– Ето виж. Това е твоята кантора, нали? – прозвуча гласът, сякаш за да покаже нещо на Жорж, който гледаше с невярващ поглед в появилата се картина на неговия град. Това беше наистина неговата кантора. Но…ужасно сива.

- Това не е тя! Истинската е с жълти стени и сини прозорци….

- Напротив истинска е, както и ти, който седиш и пишеш в кабинета си.

Жорж погледна. Той, или онова, което трябваше да е той, и наистина беше вътре, където пишеш на компютъра си необезпокояван. Явно и в този неестествен свят беше останал до късно в службата.

-Светът става сив, Жорж…Хората губят способността си да обичат. А това чувство крепеше човек в трудни моменти. Защото независимо от това към кой е отправена Любовта, това е нещото,  което е сътворено заедно с човека, самият човек е сътворен от Любов. А виждаш….все по-малко хората обичат, страхувайки се това да не ги засегне, да не наруши безценната им свобода….

Гласът изчезна. Както се беше появил, така изведнъж си отиде. Жорж се огледа около себе си няколко пъти, но наистина нямаше никой….Всичко това му се струваше голяма лудост, макар думите на Гласа да бяха самата истина и именно това да го човъркаше истински. Не можеше да си обясни какво става. Той продължи напред и се сепна. Пред него имаше роза….с червени листенца и невероятно зелено стебло. Жорж разтърка очи невярващо, но цветето все пак стоеше там….сякаш израснало за него.

-Истинско съм…

-Не си – упорстваше Жорж.

-Напротив аз съм истинско, както и самият ти.

-Но аз съм насред пустинята. Тук няма вода….

-Вода има там, където човек пожелае. Ти ме повика, имаше нужда от мен…Ето, аз съм тук.

-Но….ти не съществуваш. Ти си една легенда, която хората разказват за теб!

Жорж не вярваше…не вярваше, че това се случва.

-Е…вярвай, Жорж…Дори когато е безсмислено!

Цветето изчезна… Жорж седеше безмълвен и не знаеше какво да каже. Изведнъж сивотата изчезна.

-Ехо, Жорж… стани. Трябва да опънем палатките.

Това беше гласът на слабичкия Ахмад, който се изкачваше по върха на дюната към своя френски приятел.  Жорж отвори очи и слънцето го заслепи с последните си лъчи. Значи всичко е било сън….Всичко, което беше чул и видял…несъществуваше. Знаеше си, че това беше мираж, че сънува. Стана уверено, убедил се, че е просто сънувал, изморен от пътя, отърси главата си от пясъка и се усмихна на Ахмад.

- Е, заспал съм… Явно съм се уморил повече от пътя.

- Явно наистина си бил заспал – усмихна се Ахмад и погледна към ръката на Жорж – Но какво държиш в ръката си?

Жорж не схвана първоначално за какво го пита алжирецът, но после усети, че държи наистина нещо. Меко и топло, нежно. В лявата си длан. Повдигна вежди учудено и отвори ръката си…

Двамата гледаха невярващо и заедно, сякаш подканени от една и съща сила на удивление, прошепнаха на себе си:

-Розови листенца….

Прочети цялата новина

Свързани новини: