Не е лесно да се пише ревю за сборник с разкази. За някои може и да е лесно, но за мен не е. Особено за книга, съдържаща изобилие от истории; при това - от къси по-къси. Чудиш се как можеш да обобщиш цялата различност, която си изчел. На кое да акцентираш? Кое да пренебрегнеш? Какво искаш да усети читателят от ревюто ти? А дали поради липса на настроение, не ти е убягнало нещо много добро? Защото, когато четеш кратки разкази, всичко зависи от моментните ти възприятия. Дали нещо ще те докосне или отегчи - всеки път е различно. Готино, нали? Дори е напълно възможно един разказ при три прочита да ти донесе три противоположни усещания. Така всеки от "нас" ще получи своето - аз, моя милост и Митко. Извинявайте, не се сдържах.

Кратките разкази в "Кравата е самотно животно" са малки куршумчета. Или стрелички. Пуснати в свободен полет, те се забиват в непредвидими области на съзнанието. Фрагменти. Като че са измъкнати от голям роман, пиеса или философско есе. Карат те да се чудиш каква е съдбата на този човек, къде се развива действието, какво се е случило после, как се е стигнало до тук, защото точно сега и защо точно така и пр., и пр.

На Давид Албахари му харесва да си играе с думите, да ги изследва, размества, пропуска и загатва. Забележително за мен е, че според него думите основно са ненужни. Много по-важно е какво се случва по време на тишината. Тя е, която го вълнува и вдъхновява. И доказателство на собствената му теза са някои от разказите, които изглеждат прекалено кратки. Ако щете - дори за изречение...Те обаче разбуждат въображението по такъв начин, че повече не ти и трябва. Няма спор - голямо майсторство е това.

Признавам, че въпреки препрочитането на повечето от тях, много от тези истории не стигнаха до мен и бяха забравени почти веднага след края им. Но други от тях бяха така любезни да ми доставят удоволствието при всеки прочит да ми казват все повече и повече, да натрупват смисли, да отключват образи и да развиват идеи. Това е ценното на този сборник - дори една стотна от нея да ви хареса, търсенето на тази частица си заслужава целия път, който читателят извървява.

Най-много ме впечатлиха обаче последните страници. В тях авторът споделя вижданията си за писането, поетиката и търсенето и намирането на смисъла. След тяхното прочитане започнах да разбирам творчеството на този човек по един по-задълбочен и... толерантен начин. Защото той е вечно търсещ, експериментиращ и незадоволяващ се с традиционното. А кой беше казал: "Важен е пътят, а не крайната цел". Съгласен.

Прочетете и интервюто с Давид Албахари със Све Стоянова, което той даде специално за "Аз чета".