„Кристин, дъщерята на Лавранс“. Отново

Това е третото ревю, което пиша за романа на Сигрид Унсет, (и второто публикувано след това) и все нещо не ми се получава. Никога преди не ми се беше случвало да харесам толкова много книга и после да не мога да обясня защо. Просто в „Кристин, дъщерята на Лавранс“ има всичко – и любов, и страх, и религия, и различни взаимоотношения, и бунт, и примиреност, и грехове, и опрощения, и възмездия... – всичко, просто всичко.

Не знаеш откъде да започнеш, кое е най-ценното, кое е най-смисленото... Книгата проследява целия живот на героинята си Кристин – как можеш да извадиш най-важното от един живот!

Освен това авторката получава Нобелова награда за романа. Обосновката е: „..за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Така че можем да гледаме на книгата и като към пътеводител към норвежките бит и душевност, в които между другото можем да открием много прилики с нашите. Факт.

Действието се развива през 14. век и за да сме точни, трябва да отбележим, че „книгата“ всъщност са „книгите“ – три тома и над 1000 страници общо, но нека обемът не ви плаши. Обикновено не обичам дългите описания, но тук е различно. Именно подробностите успяват да те пренесат напълно в обстановката и времето и да изградят пълно героите. Не се учудваш защо реагират по един или друг начин и като ли че знаеш какво да очакваш от всеки един. А и е прелюбопитно да поровиш вътре на чисто битово ниво – какво ядат, къде спят, как се лекуват, женят, раждат, гледат децата и земята си, как празнуват, умират, вярват в бог, как понасят студа. Добавяме и малко история за достоверност и ето ни в Норвегия. 

Най-голямата ми трудност не беше големината на романа, а имената на героите и тоталната невъзможност да ги запомня и да оправя родствените им връзки. Гисюр Арнфинсьон, Магнюс Хоконсьон, Гайрмюн Херщайнсьон, Сигрид Андресдатер, Рагнфрид, Юлвхил, Гюнюлф, Рамборг, Кнют, Арнерд, Халфрид, Сюнива, Магнхил... Предполагам и норвежците се препъват в нашите имена, но когато има значение кой кой е – нещата стават сериозни. Признавам - в един момент се предадох и останах на ниво главни герои и най-близките им приятели и роднини, но пък това предполага връщането ми към романа още веднъж, което ще направя с най-голямо удоволствие след време. 

Та така – препоръчвам го с две ръце. И друг път сме наблюдавали живота на цял един род отстрани, и то в родната ни литература, но усещането си остава несравнимо. Сигурно така се чувстват вековните дървета или дори... Бог. Но освен това действа и отрезвяващо на тоталната човешка убеденост, че „всичко започва и завършва с мен“. Толкова сме малки и незначителни, че няма накъде!

Прочети цялата новина

Свързани новини: