„Както сполучливо отбеляза неотдавна политологът Димитър Димитров, българинът ще гласува на основата на невежеството, тъй като поставеният въпрос не предполага някой да е компетентен да избере информирано решение. Нека погледнем на нещата от собствената си гледна точка, т.е. тази на крайни потребители на електроенергия.

Да се концентрираме върху трите въпроса, които всъщност ни вълнуват като потребители:

1. Какво е сега състоянието на енергийните ни мощности и застрашени ли сме от енергийна криза, ако не изградим нови?

2. От какво всъщност се формира сметката, която пристига ежемесечно в пощенските ни кутии?

3. Можем ли да твърдим, че гражданите на държави със собствено енергопроизводство плащат по-малко от тези на вносителки на ток?

За да си отговорим, нека направим сравнения, тъй като липсата на достатъчно информация за света зад граница е основен фактор за лесната манипулируемост на българина. Правейки ги, ще открием, че проблеми, които се схващат като уникално български, съществуват в една или друга степен и в смятания за по-цивилизован свят.

По първия въпрос: Към момента България разполага с 35 теца, 86 веца и естествено – АЕЦ „Козлодуй“ с два 1000-мегаватови реактора, чийто дял в енергопроизводството се движи около 35%. Нека видим как сме поставени спрямо съседните държави, с част от които сме съпоставими като жизнен стандарт. По данни на Единната европейска мрежа на електроенергийните системни оператори (ENTSO-E) за 2011 година (последните засега) България е произвела 45,1 TWh, Гърция – 50 TWh, Сърбия – 41,2 TWh, Румъния – 58,9 TWh, а Македония – 6,3 TWh (Турция все още не фигурира в този отчет).
Сега идва ред на една друга, по-интересна статистика, която ще ни отговори къде се намираме на експортната карта. Данните тук са на Index Mundi и налагат интересни изводи. Според тях годишният износ на България за 2011 г. е 7735 гигаватчаса, което се равнява на 240% спрямо почти 11-милионна Гърция (3233 GWh) и е два пъти повече от реализираното на външния пазар от 19-милионна Румъния (3850 GWh). Ако си позволим да излезем извън Балканите, ще видим, че изнесеният от държавата ни ток е 43% от количеството, което 116-милионна Русия е експортирала за 2011 г.

Изводът се налага от само себе си:

Произвежданото от България електричество към момента многократно надвишава нуждите.

и по никакъв начин не съответства на ролята ни в световната икономика. Дори съпоставен с абсолютния световен шампион по износ – Германия, българският дял е 14% от нейния, при положение че нито сме над 80 милиона, нито произвеждаме стомана и беемвета. Последно, но съвсем не по значение – никой българин няма усещането, че тази дейност повдига стандарта му на живот по начина, по който това го прави петролът за гражданите на държави като Катар и Кувейт.

Нека преминем на втория въпрос. Всеки, който си е правил някога труда да разгледа по-подробно сметката си за ток, знае, че стойността на консумираната енергия съставлява само една част от реалната сума за плащане. Останалото се формира от различни добавени такси за достъп и пренос през електрическата мрежа, или така наречените мрежови такси (network costs).

Съотношенията между тези два основни компонента варират в различните държави, като е трудно да се очертае някакъв тренд, от който да може да се изведе обща логика, с която те да бъдат обяснени. Данните, на които се базира това наблюдение, са на Евростат за 2011 г. Естествено те търпят промени с всяка година. За България делът на мрежовите такси в общата сметка е оценен на 41.68%. Съдейки по декемврийската си сметка за 2012 г., числото вече минава 50% (в нея крайната сума за плащане е 100 лева при консумирана енергия за 48). Видно от статистиката, на континента са малко държавите щастливки, където участието на допълнителните мрежови такси не надвишава чувствително 30-те процента (Гърция, Италия, Кипър, Малта, Обединеното кралство, Турция). С нашите около 50% по-скоро се доближаваме до средното за Европа.
Следва изводът:

Електроразпределителните дружества играят ключова роля във формирането на крайната цена, но тя се оказва незаслужено подценена в публичния дебат

Сега на третия въпрос. Да видим съществува ли някаква връзка тип „в държавите износителки токът е по-евтин, отколкото в страните, по-зависими от вноса“. Фактите не позволяват такъв извод. Започваме с три държави, влезли в ЕС през 2004 г. В Литва, която е сериозен нетен вносител на електричество, цената за киловатчас е €0,049. В две държави с положително експортно салдо – Чехия и Словения, цените са съответно €0,046 и €0,061. Тоест киловатчас в Прага е само с €0,003 по-евтин от Вилнюс на фона на това, че чешкият износ за 2011-а надминава литовския… 116 пъти.

Какво се случва, когато добавим мрежовите такси и данъците и получим реалната брутна цена? За Литва тя е €0,122, за Чехия – €0,147, а за Словения – €0,149. Излиза, че в най-силно зависимата от вноса държава крайният потребител плаща най-малко. Като коментар към символичната разлика от €0,002 между Чехия и Словения добавяме и съотношението в експортните им дялове (чешкият е 2,34 пъти по-голям, но това далеч не помага на чехите да плащат два пъти по-малко от словенците).
Ако погледнем към Пиринеите, се натъкваме отново на любопитна, но не и на коренно различна картина. Тук нетният износител е Испания, а вносителят – Португалия. В родината на коридата киловатчас струва €0,093, докато у западния ѝ съсед – едва €0,063. Прибавяйки и неизбежните допълнителни такси, за португалците крайната сметка все пак остава по-ниска в сравнение с тази на комшиите: €0,188 срещу €0,209. На Скандинавския полуостров съпоставката между Финландия и Швеция изглежда по аналогичен начин.

Но нека сега се върнем на Балканите и да погледнем към две държави с коренно различен профил по отношение на енергетиката: Албания и Турция. За последната знаем, че към момента е сред основните износители на ток в региона и бидейки една от най-бързо развиващите се икономики в света, планира и изграждане на нови мощности. Обратно, Албания е може би най-тежко зависимата на континента от вноса на електричество. Цялото ѝ собствено енергопроизводство се изчерпва с 5 веца и 1 ТЕЦ, а износът на електричество се равнява на нула. Там действително преди няколко години имаше енергийна криза и режим на тока, но нещата постепенно се нормализират. Подобна заплаха за България не съществува – неволите от Лукановото време имаха съвсем различен генезис.

Сравнението и тук не ни дава повод да кажем, че крайните потребители в добре осигурената Турция плащат осезаемо по-ниски сметки от зависимата Албания. Отново според таблицата на Евростат в Турция брутната цена за киловатчас е €0,115, докато в Албания тя е €0,116. Ако съпоставим България със съседна Македония, пък ще видим, че комшиите плащат €0,081, а ние – €0,087. Пояснението тук кой за кого изнася е напълно излишно.

Или, иначе казано:

Никак не е задължително токът в страните износителки да е по-евтин.

В името на коректността ще отбележим, че не липсват и примери за държави със собствено енергопроизводство, които са поставени по-добре в сравнение с нетни вносителки (гражданите на Естония действително плащат по-малко за ток от тези на Унгария и Италия). Тези данни обаче не са достатъчни, за да бъде очертана определена обща тенденция, която да даде еднозначно тълкуване.

След казаното дотук отговорите на зададените три въпроса биха звучали така:

1. България е презадоволена откъм производство на енергия. Опасност от режим на тока не би възникнала, дори да закрием половината от мощностите си. Животът на двата 1000-мегаватови реактора на АЕЦ „Козлодуй“ изтича съответно през 2017-а и 2019-а, но видно от публикации в пресата, с инвестиция, значително по-ниска от тази за АЕЦ „Белене“ (около €250 млн.), животът им може да бъде продължен с още двайсетина години. Ползата от такова упражнение е съмнителна, предвид че така или иначе имаме планиран за изграждане поне още един 1000-мегаватов блок на същото място, както и поради обстоятелството, че нямаме ни най-малка представа колко напреднали ще са технологиите само след 15 години.

2. Често възприемаме сметката си за ток като съставена единствено от стойността на консумираната енергия, което е погрешно.

3. Редно е да се отнасяме по-хладнокръвно към призивите за енергийна независимост, що се отнася до електричеството. Мрежата ни е ефективно свързана с тази на съседните държави, т.е. в случай на дефицит ръцете ни няма да са вързани от един монополист. Видно от цитираните данни, взаимовръзка тип „повече собствено производство = по-евтин ток“ не съществува. Обратното, съществуват сведения, че от време на време изнасяме ток за съседни държави на цена, по-ниска от тази на вътрешния пазар (основна роля за което играе именно обстоятелството, че България разполага с мощности, многократно надвишаващи вътрешните ѝ нужди).

Допреди няколко дни планирах да бойкотирам референдума. Вече не съм така убеден, че ще го направя. Неговата невалидност почти не подлежи на съмнение и това е логичната му съдба. Но участието на онези, които полагат поне минимални усилия, за да направят информиран избор, е нужно. В името на рациокрацията.“

*Автор: Лъчезар Стефанов,  Дневник