Мадагаскар (1): Ампефи, Андасибе и Антананариво

От днес Калоян ще ни поведе из отстров Мадагаскар. Досега мисля, че само веднъж сме акостирали на него, този път ще го разгледаме в дълбочина. Приятно четене:  

Мадагаскар

първа част

Ампефи,  Андасибе и Антананариво

Най-после дойде заветният ден и тръгнахме към летището. Мадагаскар! Беше ми леко притеснено и много развълнувано. Тръгнахме без да имаме предначертан план с моята съквартирантка Антия. Бяхме решили да следваме испанската група, която тя познаваше, но в последствие се оказа, че и те нямат план и трябваше да решаваме на място. С полет от Реюнион - през Мавриций- за Мадагаскар кацнахме в

Антананариво

(или Тана, както го наричат французи и малгаши). Беше започнало да се свечерява, за това побързахме да уредим формалностите. Човекът на митницата като ми видя паспорта се ухили каза "ДобАр ден! Стойков (така произнасят Христо Стоичков франкофоните)" и би ми визата (печат) - безплатна за 30 дни. И така след спор между двама таксиджии, кой да ни откара до града, хванахме единия и срещу 30 000 ариари (10 евро) ни закара до хотела. Ще давам всички цени в евро, макар че плащането в повечето случаи става с Ариари. Дори и да платите с евро някъде по-верояртно е да ви излъжат. Беше вече тъмно.

Първи впечатления от Антананариво - много хора, ходещи пеша по улиците, отворени магазини, кафенета, бараки - живот!

Бях много приятно изненадан от хотела - Ниаули - в центъра на Тана, близо до историческите забележителности: замъка на кралицата, езерото, централната улица и административните сгради (президентство, министерства, конституционен съд, посолства). За тях - по-късно. Двойната стая струва 10 евро на вечер, тройна - 13, и имаше всичко: хубави, чисти стаи, ресторант, топла вода, телевизор, вестници и интернет във фоайето. И готвеха много вкусно - смесица от френска и малгашка кухня. [caption id="attachment_37966" align="aligncenter" width="275"] Антананариво, сниман от хотела[/caption]   [caption id="attachment_37965" align="aligncenter" width="275"] Антананариво от нашия хотел[/caption]   И така, настанихме се, вечеряхме, пихме по една малгашка бира - ТНВ, и си легнахме, уморени от дългия ден. Във всички хотели в Мадагаскар имаше два вида закуска - малгашка (супа от ориз и местно говедо - зебу) и континентална (хляб, масло, конфитюр, сок (не се пие!) и топла напитка по избор. С доплащане сервират и яйца на очи. На мен лично ми беше трудно да ям супа от зебу на закуска, затова предпочитах континенталната, която беше и малко по-скъпа ( 3,50 евро).

За Мадагаскар е важно да се знае, че

когато се ходи там се взима антималарийно профилактично лечение -

специални медикаменти (маларон), от които тези, които ги взимаха се оплакваха от ужасни кошмари всяка вечер - или както моя лекар ми предписа силен антибиотик (доксициклин по 1 на ден в продължение на 7 седмици. Пие се дори и след напускане на острова и убива плазмодия :) Лед не се пие с нищо, нито – чешмяна вода. Плодове и зеленчуци се белят и мият с минерална или преварена вода и не се препоръчва да се ядат салати, понеже не се знае как са мити. Аз обаче се престраших няколко пъти за салата и нищо ми нямаше. Но всички останали се оплакваха от диария, на мен ми нямаше нищо, освен хрема в края на престоя.  Мадагаскар е популярна дестинация за секс-туризъм и секс се прави сравнително лесно, ако си бял, но само с предпазни средства. Толкова за хигиената. Не останахме да видим Тана, защото щяхме да прекараме Коледа тук. На другия ден след настаняването тръгнахме за Ампефи - малко селце на 150 км източно от Тана, известно с езерото (Ilot de la Vierge) и водопадите Chutes de Lily.

В Мадагаскар пътуването е сложно

и е голямо приключение - пътува се с taxi - brousse - минибус, който не тръгва докато не се напълни поне с два пъти повече хора от местата, с които разполага. На някои от пътуванията бяхме 7 на места за 3, като коридорите за минаване между седалките също служат за места - слагат се дървени летви между двете крайни седалки. Багажът се качва на покрива, за да не заема място и се покрива с брезент. Често на покрива пътуват кошове с кокошки, а по-привилегированите от тях имат шанса да пътуват и вътре с вързани крака. Няма разписание, тръгва когато се напълни максимално. Разбира се според бюджета и желанията ви не сте длъжни да пътувате така, можете да си наемете кола съвсем спокойно, или да платите за две места и да се разполагате малко повече. Та тръгнахме от хотела и след кратко пазарене за цената хванахме такси (Renault 4L и Citroen 2 CV от петдесетте години на миналия век са най-разпространените в столицата) за южната автогара. [caption id="attachment_37969" align="aligncenter" width="275"] Такситата в Тана... в движение са, да![/caption] [caption id="attachment_37968" align="aligncenter" width="663"] Такси Антананариво[/caption] В Мадагаскар бял човек плаща 2 – 3 – 5 – 25 пъти повече от малгаш, така че трябва всичко да се пазари, освен цените, които са фиксирани, националните паркове например. Такситата като ни видят започват от 20 000 Ариари (6 евро) и се оправдаваха със задръстванията, които са постоянно, понеже няма светофари и почти няма пътни знаци в столицата, общината нямала пари. Лесно сваляхме наполовина, а понякога и 2/3 от първоначалната цена за такси. Та хванахме такси от Ниаули до южната гара с Антия, съквартирантката ми. 5 – 6 км разстояние по права линия минахме за около час и половина заради задръстванията, заваля и дъжд. В крайна сметка

пристигнахме на най-ужасното място, на което съм бил –

кал, мръсотия, миризми, кози, и напушени и пияни хора, които щом ни видеха бели се стичаха към нас да продават какво ли не, да ни водят до рейса, да ни продават билети... говореха развален френски, крещяха си помежду си на малгашки, а аз и съквартирантката ми не знаехме дали да им вярваме или ще останем обрани, без пари и багаж на това отвратително място. Дъждът валеше все така силно, а за късмет на нея и се припишка и трябваше да намерим по спешност къде да пишка в калта. Около нас се събраха 15-ина души, които се представяха за шофьор, кондуктор, официален представител на фирмата, всички бяха пияни и агресивни. Дърпаха ни багажите, (да ги носят - срещу пари) караха се помежду си, идваха още сеирджии, стана скандал. Обградиха ни, а Антия не издържаше и реши да пикае на място за мой ужас, понеже не знаех на какво са способни тези. В крайна сметка ни заведоха до тоалетна (дървен скърцащ под и дупка в него), с мухи и фекалии навсякъде, а пред него - огромна локва със съмнително съдържание, в която имаше  коза- и кал навсякъде. Тарифата се определя според нуждата - pipi - 100 Ap. caca - 400. (3 и 12 евроцента). [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Уморени от целия цирк се отказахме да настояваме да се оправим сами. Стъмваше се и не искахме да останем вечерта на това място. Избрахме си един от пияните агресивни хора и тръгнахме след него. Заведе ни до минибуса и поиска 15 000 Ар (5 евро) за билет + услуга (!), а ние благодарихме и намерихме истинския шофьор, който ни поиска 8000, а на този който ни доведе даде 1000 от него. Вътре разбрахме схемата и начина на действие: хората отпред получават комисиона от шофьора за всеки клиент, който доведат, и работят за конкурентни шофьори, за това са толкова настоятелни и агресивни. На гарата трябва да се каже "Току що пристигам", нищо не ми трябва, за да ви оставят на мира. Ако почнат да ви предлагат такси, кажете, че чакате някого. Като намерите бус за вашето място, говорите директно с шофьора. По принцип цените не се пазарят и са фиксирани, но може и да ви поискат 1000 - 2000 Ар. отгоре (30 - 60 цента). И така, качихме се мокри, кални, потресени от случката и от мястото и тръгнахме за Ампефи. Помислих си, ако така е цялото пътуване не отивам вече никъде, но слава богу не беше така. Пътувахме 4 часа и половина 150 км. Бившият президент Раваломанана, чийто син е женен за българка от Бургас, е направил пътища на целия остров (който е огромен, площта му е почти колкото Украйна или Франция) и затова е толкова уважаван. Сега е в изгнание в ЮАР след военен преврат от 2009. Та пътищата са тесни, двулентови, криволичещи, но все пак асфалтирани, а свръхпълният минибус не можеше да развие повече от 60 км/ч и спираше със всяко село. В 22 часа най-накрая пристигнахме в

Ампефи

 Настанихме се в хотела - La Terrasse - типичен африкански лодж. От едната страна на главната улица на селото е ресторантът и рецепцията, а от другаата - затворен комплекс бунгала, доста луксозни, със сламени покриви, с тераса до самото езеро: приказка. Платихме 40 000 ариари (13 евро) за двойно бунгало, много чисто и конфортно, но без интернет. След толкова емоции само се изкъпахме от мръсотията по нас и си легнахме.

Мадагаскар е високо място и вечер е доста хладно,

дори и през дъждовния, горещ сезон, от ноември до април. Закусвахме сутринта до езерото беше много красиво и изключително спокойно. Гледахме как малгашките жени перат, мият съдове и се къпят една до друга на езерото, а мъжете тръгваха на риболов с традиционни пироги.   [caption id="attachment_37958" align="aligncenter" width="663"] Езерото Ампефи[/caption] Селцето е малко, а местните хора бяха изключително мили. Тук се срещнахме с испанската група от Реюнион, които съквартирантката ми познава. Всички освен мен са стажант-учители по родните си езици в Реюнион по програма за обмен. Седем испанци, очакваше се да пристигнат още една германка, двама испанци и един англичанин след Коледа.

 

  И така деветимата наехме кола (!) и

тръгнахме към водопадите

На влизане платихме по 2000 Ариари (0,60 евро) и веднага бяхме заобиколени от двайсетина деца, които продаваха направени от камък и изрисувани фигурки на лемури, костенурки, Мадагаскар и др. Наистина бяха много хубави, но не купихме нищо, с което си спечелихме не много дружелюбните им погледи и много разочарование. Едно от момичетата дори се разплака... Тъжна история, имайки се пред вид мизерията и бедността на острова. Но пък не може от всичко и от всеки да се купи. Децата ни следваха през целия път до водопадите, които не бяха нищо особено - езеро и водопад около 5 метра висок.

Минахме през автентично селце,

където хората ни махаха, а децата ни следваха безусловно с кошничките си. Представиха се, говориха си с нас, махаха ни с ръце. На водопада останахме малко време, тъй като трябваше да ходим на езерото. Вървяхме около час и половина, по криволичещ път, и от двете ни страни имаше хора, които работеха земята. Всички бяха изключително дружелюбни с нас, а децата като ни видеха изскачаха от къщите си и идваха да си говорят с нас, да ни пипнат, по-срамежливите само гледаха отстрани. И всички ни се радваха, усмихваха се, без да поискат нищо в от нас. Децата идваха към нас и ни викаха "Salut Vaza!" (vaza означава чужденец, бял). Всички бяха очарователни. Не бях се усмихвал толкова от години. Стигнахме езерото, на което имаше изкуствен плаж и аха да се изкъпем във водата, и слънцето се скри, заваля дъжд. Тръгнахме да си ходим, окаляни и мръсни, а местните хора ни се смееха от къщите си колко сме мокри и кални. Толкова за îlot de la vierge, езеро, до което води красив път и много усмивки. [caption id="attachment_37970" align="aligncenter" width="706"] Земеделци в Ампефи[/caption] Вечерта до нашия хотел на малкото езеро както си седях и пих бира самичък ме викнаха 5-6 малгашки младежи, които свириха на китара до водата и пиеха алкохол. Отидох при тях, говорихме, те се радваха, питаха от къде съм, а като казах, че съм българин отново Стоичков, Бербатов. И така с песни и смях изкарах вечерта с местните момчета, и се забавлявах много повече, отколкото с испанците, които не им се говореше френски, освен при крайна нужда (аз бях единствения, който не говори испански от групата). На другия ден тръгнахме обратно за Тана. Качихме се на буса, който тръгна около обяд и пристигнахме късно на същата гара (за мой ужас). Но пък този път всичко беше наред, казахме, че тъкмо пристигаме на пияните типове и ни оставиха намира. Спахме в Ниаули отново, и рано на другата сутрин, от другата гара (Апасампиту) хванахме буса за

Андасибе - национален парк с лемури

  [caption id="attachment_37947" align="aligncenter" width="206"] Национален парк Андасибе[/caption] [caption id="attachment_37952" align="aligncenter" width="625"] Хотелът ни в Андасибе[/caption] Пристигнахме вечерта, настанихме се в супер лодж, Feon ny'ala, където останахме на приказки до късно през нощта. Там е доста високо и за пръв път от около година наистина ми стана студено. На сутринта закусихме (същата континентална закуска) и тръгнахме

към парка

Плаща се 25 000 Ар за чужденец  (и 1000 за малгаш) + отделно гид, според обиколката (30 000 – 1 час, 40 000 – 2 ч и 50 000 – 3 ч.) Излиза соленичко с една дума (10 000 Ар са 3 евро). Аз много не съм фен на природа, предпочитам градове, архитектура, пазари, култура, хора с една дума, и не се впечатлих особено от парка. Гидът ни търси лемури доста усърдно, но нямаше много. За сметка на това имаше много хамелеони и змия. Все пак видяхме няколко лемура, други туристи се оплакваха, че им свършва времето, а не са видяли нищо още. Ние имахме късмет в крайна сметка. За моя най-голяма изненада там видях и двама българи, но не им се обадих, чух ги да говорят български помежду си. [caption id="attachment_37959" align="aligncenter" width="206"] Лемур в парка Андасибе[/caption] [caption id="attachment_37972" align="aligncenter" width="206"] Не намерихме много лемури, но намерихме това в парка..[/caption]   След визитата на парка тръгнахме обратно към Тана, с идеята да останем този път няколко дни и най-после да разгледаме града. Беше 23 декември и на другия ден щяхме

да празнуваме Коледа

  Коледа е специален ден навсякъде по света, и особено в Мадагаскар. Всички бяха празнично облечени на 24.12 с костюми и рокли във всички цветове, а малките момиченца бяха с рокли като принцеси. Всички църкви бяха отворени, имаше меси навсякъде, движение, музика. В цялата тази празничност тръгнахме на разходка в Антананариво - град, в който се влюбих още от пръв поглед, въпреки задръстванията, замърсения въздух и всеобщия хаос.

Антананариво е построен на много хълмове,

и е разделен на "нисък" град, среден и висок. Нашият хотел беше на изключително стратегическо място в "средния" град, на един не много висок хълм, от който се стига до всички забележителности на максимум 10 минути вървене. От хотела тръгнахме към горната част на града, където е Палатът на кралицата и Палатът на Министър-председателя. Вървяхме по малки павирани улички, от двете страни на които имаше красиви къщи, църкви, катедрали и невероятна гледка към ниската част на града. [caption id="attachment_37964" align="aligncenter" width="594"] Германката Антия и испанката Мария снимани от моя милост в туристическата част на Тана[/caption] Преди французите да завземат Мадагаскар в края на 19 век, страната е била доста просперираща, като в различните части на острова е имало различни кралства. От тогава датира и

Палатът на кралицата,

построен на най-високата точка от града. Преди него на същото място е имало военен гарнизон, откъдето идва и името на Антананариво - "градът на хилядата" (войника). От 1817 г. династията управлява острова до 1897, когато е завладяна от ген. Галиени и става протекторат и колония на Франция. Палатът е построен по искане на кралица Ранавалона Първа и на малгашки се казва Рова. Останал от началото на 19 век, за съжаление през 1995 г. избухва пожар и дървените постройки са унищожени. Днес е останала само каменната постройка и гробовете на кралете, свещени за малгашкия народ. [caption id="attachment_37961" align="aligncenter" width="640"] Палатът на Кралицата[/caption]

Палатът на Министър - Председателя е музей

в сграда от колониален стил построена през 1872 за министър-председателя Райнилайаривони. Днес там се държат вещите, спасени от пожара през 1995 г. от кралския дворец - корона, легла, мебели, дрехи. По време на колонизацията палатът е бил последователно казарма, съд, училище за изящни изкуства, ателиета за приложни изкуства, президенство, бюро на министър-председателия до 1975 г. когато също е опожарен, но днес е изцяло реконструиран. [caption id="attachment_37943" align="aligncenter" width="671"] Палат на Министър - Председателя[/caption] Палата на Кралицата и на министър-председателя посетихме с гид, Бенджи растата, ако някога ходите там и говорите френски, горещо ви го препоръчвам. (Не ми е ясно как хора, които не знаят френски пътуват там, аз нямаше да се оправя..) Бенджи ни разказа подробно за историята на Мадагаскар и за града, за живота преди и сега, за политическата криза, и взе само 15 000 ар за 2 часа разходки. Прекара ни през малки, тесни улички по хълма, беше страхотно. А гледката от тази част на града е неописуема. [caption id="attachment_37967" align="aligncenter" width="651"] Гледка от Палата на Кралицата[/caption] [caption id="attachment_37963" align="aligncenter" width="415"] Гледка от Палата на Кралицата към езерото, националния стадион и "долния" град[/caption] [caption id="attachment_37951" align="aligncenter" width="581"] Църква до Палата на Кралицата[/caption] [caption id="attachment_37962" align="aligncenter" width="436"] Училище в същия район[/caption] Тръгнахме от "горния" град и слязохме обратно до хотела в "средната" част на Тана, на по-нисък хълм. Оттук вървяхме по изключително оживени улици, пълни с магазини, ресторанти, банки, офиси, златарски магазини, луксозни хотели. [caption id="attachment_37950" align="aligncenter" width="679"] Банки в институционния и бизнес център на Тана[/caption]

Тук е "европейската" част на Тана,

с 5-звездните Колбер и Лувър хотели, президентския дворец, (до който не може да се припари, понеже въоръжените войници, които го пазят директно насочват пушките си, за да те изгонят, ако се приближиш прекалено). Много приятно място за разходка е иначе. Стига се до централната поща до самия президенстки дворец, и оттам  се слиза по стълби до ниската част на града. На стълбите има пазар, където се продава какво ли не на безценица и е пълно с джебчии. [caption id="attachment_37975" align="aligncenter" width="450"] Стълбите, които водят до Avenue de l'indépendance[/caption] [caption id="attachment_37976" align="aligncenter" width="675"] Същите стълби[/caption] Като слезете до края, стигате до

Avenue de l'indépendance, най-оживената улица в Тана,

пълна с много народ. Отсреща стълбите продължават да се качват по нов хълм и отново - търговци, джебчии и всеобщо оживление. Море от хора щъкат по широкия булеврд, търговци, далавераджии, всякакви хора. Все така празнично облечени в коледния следобед, всички бяха излезли на разходка, а ние, единствените бели бяхме атракцията на цялата улица. От едната страна има офиси, банки и кметството, а от другата - ресторанти, сладкарници и хотели. [caption id="attachment_37956" align="aligncenter" width="709"] Avenue de l'indépendance[/caption] На авенюто в кафетата и ресторантите можете да видите

пенсионираните европейци (на 70 - 80 години), които живеят в Мадагаскар,

за да харчат нашироко  пенсиите си, обкръжени от малолетни момичета, които ги целуват по бузите и устата. Гледката е отвратителна, а дядовците са цяла компания и са едни и същи всеки ден. След като се наядат отиват с момичетата някъде, следобед се връщат и чакат други, грозна история пред очите на всички.

Проституцията е много разпространена в Мадагаскар,

заради мизерията и много хора се възползват от това. Още повече, малгашите са известни като народ не много свенлив и с ниски нрави. Французите казват "в Мадагаскар само гората е девствена" и явно имат право. [caption id="attachment_37978" align="aligncenter" width="693"] Пазарът Аналакели е в близост до Авенюто, от там се стига до площад МДРМ и много приятен парк.[/caption]   [caption id="attachment_37960" align="aligncenter" width="435"] Площад МДРМ (Движение за демокрация и оновяване на Мадагаскар, политическа партия от преди 20 години май беше..)[/caption] Та вървяхме по авенюто, спираха ни всякакви хора, които искаха я някое ариари, я да ни продадат нещо (музикални инструменти? Не благодаря. Картички? Не и това не. Ванилия? Трябва да си купите ванилия! Не, не, купихме вече. Канабис искате ли? Какво ви трябва, чейндж?? Не благодаря нищо. И отново отначало музикални инструменти на половин цена, ванилия, подправки, канабис. Един ми предложи и момичета, тактично отказах. ). Дечица, майки с деца,  имахме орда от хора вървящи зад нас в опит да измъкнат някой лев. Ужасно е, като не можеш да помогнеш, а ти се къса сърцето, когато майка с бебето на гръб ти каже "не искам пари, ела с мен в аптеката и купи сухо мляко за детето". Но както и да е, аз се сещам за Йовков в такъв случай "Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже.." колкото мога давам, но не трябва и много да се дава, защото хората си правят такава асоциация с белия, и се научават да искат. Освен това не може на всеки да се даде. А просията  отблъсква туристите и чужденците и в крайна сметка е по-лошо за тях.  Никой не иска да бъде гледан като ходещо портмоне и дойна крава... Както и да е. Стигнахме до

бившата гара, която прилича много на която и да е европейска гара,

но не работи като такава, а като мол с ресторант и галерия и е едно от лускозните и скъпи места в столицата. [caption id="attachment_37953" align="aligncenter" width="558"] Гарата на Антананариво от колониално време[/caption] Разгледахме галерията, а магазините и ресторанта бяха затворени на 24.12 и тръгнахме да се връщаме. Този път минахме през един шумен и мръсен тунел, за да излезнем от другата част на "ниския" град -

езерото Анус

(ударението е на У!) /Пише се Аnosy, но малгашите явно от французите са се научили да не произнасят последната гласна, а о се чете у.../ Приятно място за разходка, ако не се брои миризмата на застояла вода и урина. Красиво е направено, с остров и паметник по средата, една от кралиците поръчала да го построят точно под двореца. Езерото има сърцевидна форма и е приятно място за разходка в Тана. Оттам се качва по една много оживена улица, на която се намират различни министерства и конституционният съд на Мадагаскар до 5 звездния Колбер и президенсткия дворец. [caption id="attachment_37955" align="aligncenter" width="577"] Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар. На заден план е 5 звездният Колбер. Проверихме цените от 100 евро на вечер до 664 евро за президентския суит. Тук отсядат политици и дипломати на посещение в Мадагаскар.[/caption]   И така стигнахме на свечеряване в хотела, където трябваше да се оправяме за празничната вечеря. Бяхме резервирали изискан ресторант наблизо и трябваше да сме там навреме.

Вечерта отидохме до ресторанта

на 5 минути пеша от хотела ни. Доста изискан, малко кич, пълен с европейци и богати малгаши. Беше скъпичко, но пък си заслужаваше: ядохме меню с месо на корем (явно само българите ядат постно на 24.12) , гарнитури и сосове, а всичко беше много вкусно. На всеки 2 минути минаваха сервитьори с огромни шпаги, на които беше набучено различен вид месо. Човекът идва до масата, казва какво е месото, ако ти харесва взимаш, ако не- отказваш. След 2 минути идва друг, с различно месо. Имаше доста богат асортимент - пилешко, свинско, телешко, зебу, пил. крилца, воденички, дробчета, крокодил и змия. Хапнахме вкусно за около 15 евро на човек с десерт и вино. Оттам се отправихме към дома на една испанка, която заминала преди две години на хуманитарна мисия в Мадагаскар, влюбила се в местен младеж и останала там. Празнувахме до късно, а на друия ден тръгнахме за Антсирабе. Повече нямаше да се връщаме в Тана, освен последния ден за полета. Антсирабе, Фианарантсу, Манакара и Раномафана очаквайте скоро в продължение. Очаквайте продължението  Автор: Калоян Колев Снимки: авторът и Уикипедия Други разкази свързани със [geo_mashup_category_name map_cat="3946"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto"  map_content="global" map_cat="3946" auto_info_open="false"  marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="3946"]  

Прочети цялата новина

Свързани новини: