Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Я, да си направим една разходка до Гърция. Кристина ще ни води леко и забавно до интересно местенце в Гърция. Всъщност, за да не останете разочаровани: тя ще кара джипа :) И ще си живее живота :) Да видим ние какво прави жена, оставена сама с джип и палатка ;)

Приятно четене:

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Закъснял пътепис за ходенето ни в Гърция

То си минаха десетина дни, откакто ходихме до Гърция, така че за радоста на читателите може да пропусна някой и друг детайл, но ще дам всичко от себе си да се напъна и да си спомня важните моменти на това пътуване.

Ден първи

Поредната неделя, в която в малоумно ранен час се налага да станеш и да отидеш някъде на г*за на географията. Нормалните хора през това време си спят до десет, после ходят на мол и си правят спортен полуден, щъкайки по магазините и заведенията за бързо хранене като малки мравчици.. Както е известно, ние обаче нормални не сме, хора - тоже. По тази причина аз сравнително безропотно станах към седем, когато Коце каза, че идват да ме вземат с колата.

План-програмата включваше ходене в Гърция - Коце и Светльо да се борят с най-големия каньон на южната ни съседка.. аз нямах толкова с какво да се боря, освен придобитата си неприязън към гърците, но отидох все пак - на принципа "да ми види седалището път". Въпреки, че ми се обадиха половин час по-късно от предвиденото, като станах, имах чувството, че ченето ми ще се разчекне от прозявки. Запреплитах крака да си събера продоволствията и да нарамвам раницата, целунах Ина, която спеше сладко като малък пъстър пор, и се гмурнах в софийското утро.

Разбира се, указанията къде да ме чакат с колата бяха безцеремонно пренебрегнати, така че ми се лонгурках из квартал Лозенец известно време. Странно е как нямам нищо против (добре де, нямам много против) да бъхтам часове наред с тежка раница по баир, но когато трябва да помъкна същата тази раница дори за триста метра из София, изведнъж започвам да киселея. Все пак не го приех лично, а и се поразсъних.

Заварих спътниците си въоръжени с карта на Гърция и пирожки. След като оставиха достатъчно мазни отпечатъци по картографираните елински земи се натоварихме във всъдехода (Мицубиши Pajero, за испаноговорящите Montero) и се емнахме по пътя.

Когато стигнахме Перник ни се наложи да се повъртим като обрани евреи из района, заради строежа на новата магистрала. Някой ден, когато бъде завършена, тя ще свърже двата панелни колоса на Софийския регион - Перник* и Люлин - едно несъмнено добро дело, с цел културен и интелектуален обмен. Поцъкахме с език над това чудо на пътното строителство и прелетяхме през Перник като през малката гара, която е.

Пътуването до границата не предложи някакви изумителни случки, нито самото минаване в чужди земи. За сметка на това, в близост до границата локаторите ми засякоха джипът на Пещерният спасителен отряд, около който обикаляха няколко легендарни личности - Пелтек, Трънката, Гогата и самият Петър Берон. В последвалият разговор за пореден път установих един от плюсовете на женския пол - чаровната усмивка замества нуждата от дейно участие в диалога и капацитет по някои теми. Аз се поусмихвах пет минути, "всичконайдобро"-сахме се и се натоварихме всеки по своя джип. Пътьом установихме, че наровете все още не са узряли за ядене.

Следващите няколко часа прекарахме в път през район, в който пейзажът не се отличава драстично от нашенския. Няколко неща си струва да се отбележат, все пак:- По магистралата има табелки "Полиция, камери, т.н.". Надписът изглежда ето така: έλεγχος. На мен подозрително ми заприлича на "елеухос", което автоматично преименува гръцките полицаи на "елеушев" или "елински ушати". Всъщност май се чете "еленчос" и означава "контрол", но аз няма да оставя на досадни лингвистични детайли да ми развалят насладата от каламбура.-

Броят на прегазените животни намалява с отдалечаването от българската граница. Вариантите са три:

1. гръцките животни са по-предпазливи и умни;
2. шофьорите в Гърция внимават повече;
3. магистралите се чистят по-често.

Първите два варианта отпадат като нелогични.

На пътя, също така:

-          няма много дупки;

-          има цветя между двете платна на магистралата;

-          има и малки симпатични будки, които успяват ловко да ти измъкнат двайсетина евро от джоба и да го нарекат "такса път". Аз го наричам пладнешки обир.

На места, когато вляво се мяркаше морето, аз изпадах в зле прикрита еуфория. Гледката е особено чудесна в района на Олимп - в това отношение трябва да призная, че гърците са по-близко до една моя отдавнашна мечта. Винаги ме е блазнела идеята за ски-курорт, където караш цял ден, а после отиваш на плаж. Не им се е получило напълно, но все пак стрелят близко до целта, като слагат планината в удобна близост до морския бряг.

Също така ми направи впечатление, че на хората там очевидно им е забранено да излизат навън в Неделя. Когато минавахме през някое населено място си личеше, че има условия за живот, но не и хора, които да ги ползват. В Ламия - последният голям град, през който минахме - все пак намерихме оцелели, както и един супермаркет, от който се снабдихме с пилешки крилца и пъпеш. В този момент аз отбелязах, че нося неизпечени кюфтета.

След като излязохме от Ламия трябваше да намерим крайната и начална точка на

Каньона

 Търсенето започна с противоречиви резултати - почти веднага успяхме да хванем грешна отбивка, но пък там намерихме една зряла круша, която безжалостно обрулихме. Както си седяхме, изядохме по една круша и пак поехме да търсим правилния път.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

Не след дълго намерихме нужното място - след минаване на

село Гьоргопотамос

 и кандилкане по серпентини, се отклонихме от главния път и след кратък off-road попаднахме на края на каньона.

Посрещнаха ни две констенурки от класически сухоземен тип, само дето бяха изключително големи, и имаха нещо като спойлери на черупките. Снимахме ги, докато те ни съскаха сърдито и слязохме до края на пътеката.

Там заварихме малко райско кътче с бистра рекичка, кристални вирове и краят на каньона, който изглеждаше обещаващо прекрасен. Аз леко завидях на младежите за приключението, което им предстои, но те ме успокоиха, че цял ден ще си пека трътката край вировете. Със Светльо дори направихме проба на температурата на водата. Аз намерих един клон непосредствено над водата, който ми позволи да се натопя няколко пъти като кесия с билки в чаена чаша.

Освежени и изпълнени с оптимизъм заминахме да търсим началото на каньона. Тук беше моментът, в който ми повериха кормилото на джипа, с цел да свикна да го карам, за да мога на следващият ден да го транспортирам от точка Алфа до точка Омега, докато двамата юнаци преодоляват каньона по вода.

Тук започна истинската епопея на пътуването ни - прекарахме около четири часа в търсене на горната начална точка на каньона. Логистиката ни куцаше, защото се координирахме по поетичното описание от някакъв пътеводител. Разстоянието, което трябваше да изминем не беше повече от петдесет километра, но на три(десет) пъти се наложи да връщаме джипа от разни задънени пътечки. В описанието пишеше, че търсим "красиво място за лагеруване, до черквата на местност Агио Пневма, близо до няколко колиби". Е, намерихме колибите и дори каравана, но тъй като вече се беше стъмнило не успяхме да открием черквата. Това обърка напълно по-нататъшните ни планове, защото изведнъж в тъмното започна да има прекалено малко ориентири и прекалено много дървета и разклонения на главния път - който и да беше той.

Накрая успяхме да се завъртим пълен кръг на местността и дори да намерим необозначен на картата път. Аз заплаших, че ще сляза до града, ще си купя пушка и ще избия картографите. Независимо от очевидното ни отчаяние, Константин беше устремен като кръстоносец и решен да намери тази митична черква, въпреки вялите протести на Светльо и моята умора. Накрая се примири, че е по-добре да лагеруваме и да се осланяме на мъдростта на утрото.

Близо до колибите и караваната имаше една от онези крайпътни макетчета на истински черкви, които гърците намират за тъй шикозни. Технически погледнато, обясних аз, и това е църква. В крайна сметка, знам ли ги какви точно ориентири ползват по чужбината. За мое щастие, обяснението ми мина между капките и не се наложи да виждам за трети път укорителния поглед на една горска "ушата" сова, която ни наблюдаваше със зле прикрито неодобрение, докато трамбовахме по пътеките.

Захванахме се да разпъваме стана, а аз мимоходом споменах, че нося кюфтета. Местността явно се ползва често от местните ловджии, защото беше напълно оборудвана с маса, навес, барака, препарат за миене на съдове и куче. Ние се разпънахме господарски и започнахме делово да приготвяме вечеря и постеля. Кулминацията беше прибирането на месото от жарта, след което аз подадох своята паничка с кайма на Коце, който, очевидно изненадан, каза:

– А, ама ти носиш кюфтета!

Остатъкът от денонощието не ни предложи други изненади и след кроткото похапване всеки се довлачи до постелята си и заспа като пън.

Ден втори

Събудих се от възмутения глас на Светльо, който коментираше нещо.. с изненада. Оказа се, че черквата, която се убихме да търсим предната нощ, е била на едно баирче малко по-нагоре, прикрита в булото на нощта по-добре от афро-американец в гето на Ню Йорк. Това ни обнадежди, че все пак сме на правилното място и след като посъбрахме лагера потеглихме да дирим каньона. Почти без усилия намерихме реката, от която беше началната точка на каньонинга.

Светльо и Коце почнаха да се опаковат в неопрените си - аз седнах да наблюдавам този сеир, защото когато някой облича неопрен, изглежда сякаш нахлузва два пъти по-малка кожа. След като се натъкмиха им щракнах една снимка на изпроводяк. Аз нямах фотоапарат, пък те имаха два, та затова сега има двойно снимки на каньон и един прост разказ за цялата останала Гърция.

Аз походих с тях, помахах и се надявах всичко да мина добре.. После се обърнах и нападнах най-близкия къпинак с настървение. Оттук нататък разполагах с поне дванадесет часа за губене и джип, пълен с багаж. Успях да задвижа mp3-ката и колата и изпаднах в пълен приключенски екстаз. Без да има нещо съществено за гледане или някакви предизвикателства, просто се насладих на усещането да си жена, която самичка си щъка с голям джип из планинска местност. Много хора, особено някои по-възрастни такива, ще цъкат неодобрително, но то си е поредният адреналин.

И така, подкарах наобратно по пътя, като реших първо да спра в

черквата на Агио Пневма,

 която си стана легендарно място. Всъщност я надценявам като й казвам черква, защото всъщност беше четвъртита постройка три на четири метра. Все пак, колкото и да беше малка, беше сравнително поддържана - олтарче, свещи, масла, тамян, икони. Не можеше да не ми направи впечатление и кутийката с помощи, в която си имаше прилично количество недокоснати пари. Вярно, че мястото очевидно беше изключително рядко посещавано, но е приятно като видиш, че хората могат и да не взимат всички пари и желязо, които видят. Аз запалих свещичка, не толкова с религиозна умисъл, ами така, за добрата традиция.

Когато свърших с пилигримството, щастливо отидох към джипа и още по-щастливо го подкарах по черния път надолу.

Слязох до едно горско кътче,

което си бях заплюла от предния ден - с пейки и масички, чешма, люлки и стари и красиви чинари. След като прострях палатката да съхне, го ударих на мързел, четене на книга и лека закуска. За разлика от предния мрачен ден, в този се прокрадваше малко слънчева светлина, която допълнително разнежи положението.

В един момент реших, че може малко да разнообразя и започнах да облазвам дърветата. Въпреки, че изглеждаха удобни, се оказаха удивително непригодни за катерене.

Изпълнена с решимост, мярнах някакви скали наблизо и реших да си го изкарам на тях. Оказа се, че те всъщност се качват доста нагоре по хълма и стават малко по-стръмни. Аз нещо се амбицирах и започнах да се издигам настоятелно ("Само още ей до онази тераска..").

В крайна сметка, стигнах до една площадка, от която за пръв път се откри изглед към тази част на Гърция, която оставихме под себе си. Между гънките на възвишението се разливаше предморската долина - отначало скромно, а после пищно се разстилаше до морския бряг. Самото море се белееше близо до хоризонта и подмамваше моето жадно око. Не ми се беше случвало да видя

това море и ме изненада леко.

Навикът на черноморското око е да вижда бряг и вода от край до край, докато в Гърция морето крие в себе си острови, брегове, полуострови и прочие пейзаж, което много начупва хоризонта.

Улисана в такива мисли се бях изпружила на скалата и явно си въобразявах, че съм като гръцката версия на бразилския Исус. След като постоях се сурнах по обратния път надолу и припалих джипа, за да сляза на 'по-долно ниво'.

Стигнах до селото Дио Вуна-или-нещо-такова

 и постоях още малко, загледана в далечния морски бряг. Горе долу по това време в мен започна да се заражда коварната идея да отвлека джипа и да го заведа на море. На няколко пъти по пътя се спирах, разглеждах карти, смятах бензин, километри и като цяло - затъвах в чудене.

Накрая предпазливостта и, може би, мозъка надделяха и реших, че не е уместно да карам в чужбина чужда кола без да съм много наясно къде са й документите. За да се утеша, реших просто да се повъртя по серпентините, с плахата надежда, че може пак да се натъкна на крушовото дърво, което да полазя като майски бръмбар. Вместо това слязох до самия

Георгопотамос,

 където отбих още на първия завой. Там местните са превърнали една голяма канара в нещо като гигантски алпинеум, с включена фонтанна система.

Цялата забележителност всъщност е приятно място за разхлаждане и почивка, а аз го оцених още повече, защото докато го обикалях случайно срещнах една смокиня. На мен този плод доста ми харесва, може би щото е по-недостъпен в България и след по-малко от двадесет минути вече бях с лилави пръсти от плюскане, а най-вероятно и уста. Самите смокини бяха толкова узрели, че изглеждаха като натежали кожени торбички.. или като нещо друго, подобно. Имаше толкова много, че дори успях да набера допълнително за момчетата, за да ги зарадвам с местен деликатес след дългото мокрене.

Освен смокинята, друга забележителност в района беше един железопътен масивен мост, който явно наистина е известен, щото сега гледам в Google e пълно с негови снимки. Мост като мост - впечатляващ е, но ние впечатляващи постройки не ядем.

С такива умозаключения, подкарах колата обратно нагоре, че времето беше започнало да напредва. Стигнах до края на каньона и започнах да се приготвям за лагеруване.

Като все още млад къмпингар аз приех задълженията си с въодушевление и ентусиазирано опъвах палатки, подреждах багажник, направих огнище и събрах дърва за огън.

Докато се ангажирах с тези задачи, един стършел напористо обикаляше около мен и се опитваше да ме стресне. Аз се правех на много хладнокръвна, но всъщност бая потърчах около джипа, докато накрая не се въоръжих с лопата и при една от засилките му към мен го изпратих в храстите като истински бейзболист. С чувство за добре свършена работа метнах бирата на гръб и отидох да изстудявам себе си и нея в реката.

С усилия на волята и стискане на зъби се метнах и се поплациках в хладната вода. Тъй като все още съм нормален човек и притежавам рецептори за студ се изкатерих на брега сравнително бързо и се увих в кърпи и дрехи, под които се накокошиних като сова.

Запраших обратно към лагера, за да започна да правя салата по светло. Всеки готвач - ако ще и само на пържени яйца - знае за традицията този, който готви, да се нахрани преди да стане готово яденето. Аз поне клъввам оттук-оттам, пробвам туй-онуй.. и накрая се наяждам преди да си сипя в чинията. Така се оказах с няколко пълни чинии, студена бира, смокини за десерт.. и никой, който да се възползва от тези благини.

Когато минаха обявените дванайсет часа храбро си помислих, че ще си дойдат, когато си дойдат, пък аз няма да изпадам в кокоша паника. Трезво реших да прогоня евентуалните притеснения и успях да си запаля огън. Да си призная, досега винаги се е случвало някой друг да пали огън наоколо и това беше първото си мое огнище, което определено ме настрои много Прометейски към него. Всъщност толкова се отпуснах, че накрая позаспах, докато се топлех до пламъците.

Когато се събудих към един през нощта изобщо нямаше признаци Коце и Светльо да са се появявали. За да не се тормозя излишно се прибрах в палатката. Паркингът беше до едно оградено пространство с малки акациеви дръвчета. Защо беше с ограда - не знам - но разбира се я прекрачих, за да опъна палатките вътре в ограденото.

Докато си лежах в тъмното си мислех как уж постоянно изискваме свобода, пък все гледаме да сложим някакви огради извън и вътре в себе си. Успокоявах се (напразно), че в случая става въпрос за собствената ми сигурност.. знае ли човек откъде ще изкочи някоя мечка, глиган или ловец по тези чужди земи. Все пак се чувствах по-закътано зад ограда и в палатка, омотана в спалния чувал и скоро заспах пак.

По законите на Мърфи, в момента, в който се примирих, че ще заваря сутринта сама, бях събудена от мъжко боботене, подвиквания и паукания. Излязох от палатката, наметната с одеалце, за да видя прибирането на двамата най-мокри мъже на света. Видимо не изглеждаха толкова наквасени, но поведението им издаваше, че се чувстват като сюнгери и имат нужда от изцеждане. Светльо всъщност се разхождаше с фанатичен блясък насам-натам, нетипично изпълнен с енергия в толкова късен час. Коце изглеждаше по-унил, но скоро след като хапна и се стопли на огън живна. Очевидно минаването на каньона беше минало успешно, а и много приятно, защото въпреки умората си, личеше задоволството. Лично аз бях щастлива, че всичко е минало добре, както и се заразих много от ентусиазма им. След хапването, биричката и откъслечни разкази и снимки легнахме по палатките с чувството за един добре изживян ден.

Ден трети

Този ден си беше чиста надпревара с времето. Без много да се мотаем станахме да закусим и да съберем лагера, а после делово потеглихме обратно към къщи. Тъй като вече бяхме минали по пътя - неведнъж - почти не ни се наложи да се лутаме и поехме по магистралата рано-рано. Моята въжделена мечта да спрем на морето беше изпълнена на един

малък непретенциозен гръцки плаж

 За мое щастие се разминах с известни гръцки морски таралежи, но успях да бъда изненадана от солеността на морето. На влизане от брега, безрасъдно се метнах с главата напред и бързо-бързо излязох, плюейки и кашляйки. Честно, във водата има толкова сол, че направо не можеш да гледаш, докато плуваш. Или пък можеш да си сготвиш яхния, докато плуваш..

Все пак водата беше много чиста и аз се отпуснах да й се наслаждавам с кеф. Успях дори да науча някои нови неща - че шалтетата могат да плуват доста добре и да те носят като дюшек и че не винаги, когато ядеш миди ще .. хм, ти се разтрои коремът.

За да утоли поне малко вълчия ни глад, Коце посъбра малко миди от една скала и ги свари. Водата, както вече казах, нямаше нужда от допълнително посоляване, така че се получи приятно хапване. Прекалено бях улисана да чегъртам мидите, за да се замисля, че черната мида, на която така уверено викаме "черноморска" се плоди като луда и в Гърция. Големи сме националисти, ех..

И тъй, наложи се скоро пак да потегляме и да останем със сол, полепена по целите тела за спомен по пътя. Вероятно колата миришеше на китоловен кораб, но на нас си ни харесваше. Нататък из пътя кротко се редувахме да спим и да шофираме, като истински ценители на женската хубост (еле па я) обсъждахме каките по пропусквателните пунктове и си приказвахме за живота, хората и секса.

И те така, в шеги и закачки си мина пътя, а аз за пореден път се курдисах директно на работа с все раница и морска сол по тялото. Как издържах до шест сутринта там беше една друга история, която обаче не помрачи по никакъв начин чудесната ми почивка. Друг път пак :) .

* Перник, в голямата си част, е проектиран от Коце и поради това е устойчив на земетресение, вулкан, цунами и дъжд от жаби. Също така Ина е родом от този район. Това са двете хубави неща, които мога да кажа за това място.

  Автор: Кристина Домозетова   Други разкази свързани с Континенална Гърция – на картата: КЛИКАЙТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: