Краят на еректоралния феномен ББ

Като еректорален феномен Бойко Борисов беше обявен за почти съвършен. Но вече е почти свършен.

Февруарската, т.е. „антимонархическата” революция в България, избухна срещу неговия нарцистичен автократизъм. Може и да ни сполети октомврийска, т.е. болшевишка революция, ако той реши да брани короната си на всяка цена.

Болшинството българи далеч не са на улицата, но и болшевиките не са имали проблем с бройката, за да постигнат диктатура на малцинството си над гигантското мнозинство пасивни сънародници. Има ли такава опасност това да се повтори в съвременния български контекст?

Не, разбира се. Не и в екстремната форма, възникнала в началото на онзи 20-ти век в онази изостанала Русия. И все пак…

Големи терзания дълбаят душите на много български умове с класическия въпрос „Какво да се прави” ( зададен под формата на класическия роман, писан в руската тюрма в Петропавловската крепост от Николай Чернишевски в края на 19-ти век).

Отговорът не е лесен. Живо е мнозинството българи, участвали в най-големите протести в новата ни история през онази размирна 1997-ма година, но те са като парализирани пред телевизорите. Само смяната на поколенията ли е причината, поради която именити участници в протестната вълна през онази от 1997-ма година не се забелязват днес да сърфират на гребена на надигналото се цунами в морето от несправедливост?

Въпросът е драматично риторичен. Защото е ясно, че малцина българи с разпознаваемо на улицата име, са готови да го подчинят на анонимността на протестите, разтърсващи няколко градове днес. С риск да бъда обвинен в някаква носталгична „революционна романтика” , нека да откроя някои разлики.

През януари 1997-ма, когато имаше ясна политическа цел да бъде свалено правителството на БСП, хиляди граждани демонстрираха упорито ден след ден в София. Мизерията беше много по-голяма от сегашната. Магазините за хранителни стоки бяха като музеи на социализма- с празни рафтове. Но ( ако не се брои екстремният 10-ти януари и обсадата на парламента) седмица след седмица стотици хиляди българи дефилираха по улиците на същите тези големи градове на България без нито веднъж да бъде счупен нито един прозорец, нито една витрина, нито една глава.
България даде пример през 1997-ма (при липсата на традиция) за култура на протестирането в рамките на демократично поносими рамки, които все пак станаха менгеме за изстискване на желания от народа краен резултат. Сега имаме пример, имаме собствената си традиция.

Как така се случва обаче, че тази култура на протестирането е занижена в днешно време, когато във (вече европейска) България наблюдаваме всекинощно кървища, уличен вандализъм и в резултат на това имаме опасения от разрастване на всякакъв екстремизъм ?

Не претендирам за обяснение „в десетката”, но ми се струва, че берем плодовете на дървото Борисов. Арогантността на управлението му доведе до класическия рикошет на бухалката, синтезиран в поговорката: ”каквото повикало, такова се обадило”.

След такова „лидерство” доста хора с усет за лично достойнство не желаят да се смесват с онези, която си избраха бухалката за регулировчик насред държавното кръстовище. Тя им отвръща подобаващо с онова, на което той ги научи: бий удряй, мачкай, за да постигнеш целта си.

Апропо,нека кажа нещо еретично, пък нека бъда заклеймен: по-добре е да има партийни знамена на протестите, за да е обособено ясно кой къде да застане в общата кауза „срещу монополите”. Диктатурата на анонимността отблъсква личностите, които не разпознават себе си като част от протести, провокирани от маскирани, зомбирани или амфетамирани биткаджии с вдигнати средни пръсти „срещу системата”.

Разбирам и подкрепям жаждата за „нови физиономии”, но как да ги нацелува човек по бузките, когато са маскирани и не знаеш какво паве таят и за теб в пазвата си. А когато се стигна до демаскиране се оказа, че насреща ( и с претенция да е начело) имаме някаква Пеловска, протеже на паникьосаната власт.

Срещу личността на Борисов безличността на протеста е битка с предизвестен (без)край. Трябва да си направим изводите от поредното настъпване на мотиката. Той ще си замине, но само в лично качество. Ето защо трябва да бъде разбит самият мит за”добрия цар”, следовник на охранявания от него генерален секретар или монархо-господар.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: