Тихите книги

Сигурна съм, че всеки читател има поне по една такава. „Тиха“ книга. Прекрасна, неповторима, завладяваща и абсолютно разтърсваща книга, четенето на която по някакъв начин те е променило. И за която никой друг освен теб не е чувал… Добре де, почти никой. Книга, която е далеч от светлината на прожекторите, книга, която незаслужено пренебрегват в книжарницата.

Може би попадам на такива книги малко по-често, отколкото средностатистическия читател. Tака, случайно, попаднах на „Страсти по госпожица Пондероза“ и „Vita brevis“ през 2011, а през 2012 – на „Добавено лято“ и „Безкрайното саргасово море“.

Това са „тихи“ книги – такива, които не предизвикват лелките да запрятат поли, търчейки към близката книжарница или сергия, заради които не се вихрят люти спорове из фейсбук и форумите и не шестват из всеки възможен сутрешен блок или телевизионно предаване с претенции за културна и/или лайфстайл насоченост.

Не, това са книги, които тихичко, от читател на читател, си проправят път към… нещо. Към някого. Може би дори към теб. Това са книги, които тихичко ти нашепват въпросите, които не си смеел да изречеш на глас, а не ти крещят в лицето готови отговори. Те рядко се задържат у дома, в библиотеката – прехвълям ги от приятел на приятел, понякога те самите ги прехвърлят помежду си или на свои приятели. Без обяснения. Нищо не е по-обвързващо от дадена без думи книга. Нищо не засвидетелства привързаност повече от даването на книга.

Това си мислех вчера, когато дочитах последните редове на „Прекрасните творения небесни“ на Динау Менгесту.

Така се случи, че в петък следобед, когато си тръгвах от офиса, нямах какво да чета. А пътуването от работа до нас е дълго – не се оплаквам, даже ми харесва. Това е време само за мен, когато нямам възможност да правя нищо друго, освен да чета книга и да слушам музика. Някои хора нямат и това. Реших да прочета тази. Изобщо не знам защо, но понякога така се случва с книгите. Те сами те намират. 

Започнах я почти случайно, заради изречението „Когато вуйчо ми Берхане ме питаше защо съм решил да отворя магазин в беден, черен квартал [...], така и не му признах, че единственото, което искам от живота сега, е да си седя кротко и да прекарвам в четене възможно най-голяма част от деня.“ И нямах никаква идея, че тази книга ще ме държи в прегръдките си целия уикенд. Толкова е хубава, а дори не мога да кажа защо. Знам, само че не исках да свършва, че докато я четях се чувствах безкрайно спокойна. Радвам се, че има такива книги, ако и да ми трябват години да ги открия.

Нямам какво повече да кажа за „Прекрасните творения небесни“, затова и реших да не пиша ревю – не ми стигат думите. Но ще се опитам да ви убедя да я прочетете. Още не съм сигурна как. Но ще се опитам.

Прочети цялата новина

Свързани новини: