Осакатената ни свобода

Някои хора наистина не разбират, а мнозина се правят, че не схващат, но и едните и другите често ми опонират защо изобщо се занимавам толкова упорито с нещо толкова „маловажно” като някакъв си съветски паметник на лъжата за окупацията като форма на свобода в България. Ще направя за неразбиращите и нежелаещите да схванат една аналогия с днешна дата.

Нима в тази небивала криза на политическото представителство и на улични протестни земетресения, когато цялата държава се клати и не се знае дали няма да ни срути на главите, точно темата за едно осакатено куче е „най-важната”, че да се занимава с нея една телевизия тази сутрин?

Ще ви изненадам с отговора си, може би : да, най-важната е! Защото обществото ни е болно. Заразено е с какво ли не и се лута от едната крайност ( пълното мазохистично мълчание и глухо търпение), към другата, както се вижда от лозунга върху махалото „всички вън” ( без уточнения и изключения). Къде „вън”- от парламента, от партиите, от властта, от корпорациите? Или това е призив всички да са навън на улицата? И кои „всички” да се махат- само носителите на лозунга ли да останат „вътре”?

Мъчителите на животни са всъщност животни, които се представят за хора. За тяхната перверзия трябва да се говори като за една от проявите да безпричинна лошотия, опасна като симптом с часовников механизъм.Ясно е, че който реже крака, няма проблем да реже и глави. И не само на куче.

Всички знаем, че когато едно дете мъчи животинки, то ще порасне като социопат. Болното дете , образно казано, ни е предупредило, но възрастните са онези, които е трябвало да вземат мерки. Диагнозата за бъдещето на мъчителя на животинки, ако не се вземат мерки срещу психическото му отклонение, безпогрешно се потвърждава. Познавам лично такива хора, които свършиха зле, но не от старост.

Ако още не е ясно накъде „бия”, да поясня тогава: нашият мазохизъм да търпим над себе си една толкова нагла лъжа, като твърдението за нашата всенародна благодарност към Червената армия за три годишната окупация де юре и продължението й де факто с помощта на българските надзиратели, назначени от Сталин и неговите наследници в Кремъл, е диагноза за нашето състояло се бъдеше като несвободен народ. Ще свършим още по-зле, ако не пожелаем да се излекуваме.

Така че, да, важно е. Много е важно да „забележим”, че имаме проблем с тази наша свръхпоносимост към лъжата. Опитът да се преборим със заболяването си чрез връщане на себеуважението в една успешна битка с най-яркия символ на самоунижението и търпимостта ни към лъжата в нашата държава, е не само легитимно усилие, но става още по-терапевтично актуален тъкмо сега и днес. За да не се чудим утре защо сме като куче с отрязани крака- все още живи, но безпомощни и безвъзвратно увредени за нормален живот сред свободолюбивите народи.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: