Как се пишат четивни пътеписи – от Изабела Шопова

Необоходимо ли е да ви представям Изабела Шопова, автор на едни от най-забавните пътеписи в българското пространство :) Съвсем скоро издателство Колибри ще пусне на пазара новата ѝ книга „Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи“, която Изабела даде и за публикуване тук при нас :)

Днес ви представям началото на книгата ѝ (още не е излязла в книжен вид), а в края ще сложа и линк, за да можете да я свалите и прочете преди официалната ѝ премиера. Не забравяйте да си я и купите, когато излезе по книжарниците :)

Приятно четене:

Самоучител за преднамерено убийство на скуката

или как се пишат четивни пътеписи

• Защо пък самоучител?
• И какво общо има тук убийството?
• Защо да пишем пътеписи?
• Да чета ли по-нататък?
• Кога да пиша? Нямам време!

Защо пък самоучител?

  Аман от самоучители! Не може ли някой просто да ми каже формулата, теоремата, правилото или каквато там е великата тайна на писането и толкоз? Ами, май не може. Първо, коя съм аз, че да давам съвети, правила и формули  на другите? Нали така?! Мога да съветвам само себе си. Да си се съветвам на воля при това. Колкото ми душа иска! И второ, за добро или за зло формулата още се търси, а теоремите са много, но все нещо куца с доказателствата им. Стивън Кинг пък, направо ни застрелва с обезсърчаващото: “Вълшебни тайни на писането няма.“(в „За писането: мемоари на занаята“) и не ни оставя други алтернативи, освен да си спомним максимата, че човек учи най-добре, когато сам си преподава. Така че - да, самоучител. Себесъветник. И самоинструктор.

И какво общо има тук убийството?

  Що за глупости са това?! Тук всеки читател, книжар и издател ще ви опонира и спори, че убийството е много важно нещо в литературата. И никак даже не е глупаво. Криминалетата и мистериите държат първото място в световните продажби на художествена литература с близо 50% , оставяйки научната фантастика, фентъзито и любовния роман далеч назад в класацията да се боричкат за трохите от читателската трапеза.  На убийствата и мистериите дължат рекордните си продажби Дан Браун, Агата Кристи, Артър Конан Дойл, Джоан Роулинг и даже Шекспир. Библията също е пълна с убийства. Кръвожадно племе са значи читателите. И ако искаме да пишем, така че да им е интересно ще ни трябват жертва и хладнокръвно убийство. Щем не щем. Е, и мистерия, и малко фантастика, пък и добра доза сърдечни драми и еротика няма да навредят също, види се. (Последните ми наблюдения показват, че и вампирите хич не са за изхвърляне.) И след като няма как да ни се размине без кръвопролитие, предлагам веднага да се огледаме и да си изберем подходяща жертва, която да влезе в действието още в първа глава, защото според обърнатия наопаки принцип на Станиславски: щом пушката ще гърми в трето действие, то тя трябва да е на стената в първо. Колкото и да ми е жал, трябва да призная (не без доза безпощадност – абсолютно приемлива и даже препоръчителна в случая), че единствена подходяща жертва на убийство в самоучител за писане на пътеписи ми се вижда скуката. Както и да го въртя и да го суча няма по-добри кандидати. Тъй че без повече съмнения и колебания: убийство на скуката! Първа степен. Умишлено, хладнокръвно, преднамерено, безпощадно, с подготовка и замисъл. Някой да има други въпроси? Ако смее.

Защо да пишем пътеписи?

  Не е ли достатъчно само да пътуваме, да се забавляваме, да видим света и шарениите му? Ами Фейсбука за какво е?! Не може ли просто да публикуваме 642 дигитални снимки от мобилния си телефон? Или да "изчуруликаме" в Туитър  140-буквени репортажи от пътешествията си (гарнирани обилно с намигащи, ухилени и изплезени препинателни знаци)? Може, разбира се. Писането на пътеписи съвсем не е задължителен елемент на пътуването. Но е великолепно (и евтино) допълнение, което умножава многократно удоволствието, съхранява  емоцията, удължава магията на пътешествието. Писането на пътеписи, като всеки друг творчески акт e потребност, удоволствие, източник на удовлетворение, средство за комуникация, повод за равносметка, медиум за изява на творческия потенциал. Hачин на живот. Защо рисуваме, пишем поезия, свирим, създаваме кулинарни шедьоври, строим къщи, ремонтираме жилища, правим бижута, карикатури, шием гоблени, майсторим машинарии или се занимаваме с фотография? Ами, затова. Всеки автор на пътеписи има своя индивидуална причина да пише.  За едни преразказването, споделянето на преживяното предоставя възможност за преосмисляне, преоткриване, редактиране, повторно, по-интензивно, синтезирано съпреживяване на приключението. Както сънищата ни позволяват да сортираме и редактираме впечатленията си от деня, да ги класифицираме и структурираме за бъдещо ползване в паметта, така пътеписът предоставя на автора си възможност за преоткриване, анализ, нов прочит, подбор на уникалното, ценното, неповторимото, стойностното, незабравимото от пътуването. За други пътеписането е начин на общуване. Възможност да споделят преживяванията си с близки, приятели, познати (и случайни непознати), да  приобщят  другите към личния си мир. Усещане за принадлежност към приятелска, творческа и културна среда. Удовлетворение от акта на даване, даряване, споделяне на  личното богатство от впечатления и придобити знания. Скромният им личен принос в обществения диалог. Трети  чувстват, че чрез документирането на събитията придават дълготрайност и значимост, съхраняват неповторимостта на настоящето, създават история, оставят следа. Писането е също терапия, когато си отпътувал надалеч (и  си сам, и чужд). Най-ефикасен лек срещу носталгията. И не на последно място (добре де, последно, но не маловажно) - писането и публикуването на пътеписи може да бъде и източник на допълнителни доходи. Каквато и да е индивидуалната ни причина, пътеписането е акт на литературно творчество. И като такъв изисква фокус, амбиция, упорит труд и опасявам се - жертви. Мотивацията за всички тези усилия, убийства и жертви започва с въпроса „Защо пиша?“ Без ясен отговор, без ясно дефинирана цел е трудно да постигнем успех. Лошата новина пак е, че няма формула за правилен отговор. Отговорът е нееднозначен, индивидуален, субективен, различен. Даже да успеем  да го уловим той се променя, изплъзва, еволюира и страхувам се, че да, понякога наистина ни се подиграва открито, иззад поредното лъжливо оправдание, хихика от висотата на отдавно забравено лично мото или ехидно се подхилква от списъка с миналогодишните ни намерения. Ние се променяме, развиваме уменията си, постигаме успехи, поставяме си нови по-високи цели – естествено е мотивацията ни да се променя също. Затова е полезно да си задаваме периодично въпроса „Защо?“. За да можем да променим адекватно стратегиите си за успех според промяната в личната ни дефиниция  за това, в какво се изразява успехът. Самостоятелна работа:

• Ако вече сте изкушени в писането опитайте се да си отговорите на въпроса „Защо го правя? Какво ми дава писането?“ Ако още не сте се пробвали, но искате да пишете, задайте си въпроса „Защо? Какво искам да постигна?“

Записвайте си отговорите някъде – в тайно тефтерче, заключено в още по-тайно чекмедже, на стената си във Фейсбук  или с ярка боя на стената в спалнята, няма значение къде и как. Важно е само да ги има записани, за да можете  да се връщате към тях винаги, когато (Да, точно така!  - не „ако“, а „когато“.) ви налегне съмнение, умора, неувереност или имате нужда от ново вдъхновение.

Да чета ли по-нататък?

  Никак даже не е е задължително. Препоръчително е само, ако сте опитвали или събирате смелост да опитате да пишете пътеписи.  Ако сте изкушени от словото, вярвате в потребността от самоусъвършенстване и в ползата от споделяне на опита. Ако се интересувате как го правят другите. Ако не ви мързи, нямате нищо по-интересно за правене и само ако имате време да се занимавате с подобни щуротии, разбира се. Прочитането на този текст  в никой случай не гарантира писане на интересни пътеписи. Той е само едно от възможните оръжия на убийството, заговорник в атентата, съветник в конспирацията срещу скуката и еднообразието в пътеписите. Натискането на спусъка, преднамереният акт, елиминирането на досадата и нечетивността в материалите си остават отговорност единствено и само на авторите им.  Да, признавам си, за себе си съм запазила лесната част - подстрекател, провокатор, кибик. Истинската работа остава за теб, скъпи авторе. И кръвта по ръцете. Следващите страници обсъждат различни аспекти на творческия процес и техничeската реализация на пътеписа. Поставят въпроси (но рядко дават отговори), предлагат идеи и методи (но никакви гаранции) за развиване на уменията на пишещия пътеписи, дават примери и цитират мнения на български и световни писатели.  Всяка глава завършва с примерни задания за самостоятелна работа (сори, но това е точно както подозирате – домашно).  На последните страници ще намерите някои интересни  правила и съвети за писане, според писатели като Петко Славейков, Хемингуей, Стивън Кинг (Така де, като ще планираме убийство, да се учим от най-добрите!), както и списък с литературни и електронни източници на информация по темата. Самостоятелна работа:

• Заредете се с търпение и толерантност –някои от съветите няма да ви харесат. Заредете също батериите на фотоапарата и резервоара на колата – може да ви потрябват. За всеки случай заредете и хладилника – неочаквани гости никога не са изключени и е полезно човек да има мезе под ръка.

 Кога да пиша? Нямам време!

  Писането е умение и като такова трябва да се упражнява редовно. Е, не е задължително да се връщаме пак към ченгелчетата и луличките от учебната тетрадка за първи клас (от друга страна никой още не е доказал убедително, че упражненията в краснопис са противопоказни на добрите пътеписи), но редовното писане е абсолютно задължително. Упражненията от своя страна изискват време. Според Стивън Кинг (в „За писането: мемоари на занаята“ ) ”Време не се намира - то се отделя; ето защо планирането на ежедневните  задачи трябва да включва и време за писане.  Аз например обикновено пиша късно вечер понеже тогава съм най-свободен и най-сам.” (Аз пък пиша рано сутрин, но не за да правя напук на корифея Кинг, т.е. не само, а защото тогава компютърът е свободен и главата ми бистра.) Намирането на време за писане е въпрос преди всичко на дисциплина и умение да се казва "Не". Много пишещи хора признават, че най-големият консуматор на времето им са телевизията и интернета, които е трябвало съзнателно да ограничат (като се оттеглят в стая без телевизор или пишат на хартия, вместо компютър, за да не се изкушават да влязат във Фейсбук). Други смятат, че прекарват твърде много време в телефонни разговори и ежедневни  лични срещи, и са били принудени да си наложат правила и ограничения в общуването (изключвайки телефона вечер или отказвайки покани за кафе и бира в определени дни), за да посветят така спечеленото време на писане. Трети жертват  хобита, домакински задължения или времето за сън. Мартин Идън в едноименния роман на Джек Лондон се опитва да намали часовете отредени за сън под 6 часа в денонощие, за да разполага с повече време за четене и писане, но е принуден да приеме в крайна сметка, че тялото и умът му се нуждаят от почивка, за да са в състояние да функционират. Известни са също случаи, когато творци са жертвали ухо в името на изкуството (Това май няма много връзка с пътеписането, но пък успях да разплискам малко кръв в иначе суховатото четиво – насам кръвожадни читателю!). Каквито и жертви да сме готови да направим, важно е да има все пак баланс в живота ни. Изборът на най-подходящ вариант е личен, зависи от специфичните ни задължения, начин на живот и обстоятелства. Аз например с болка в сърцето се отказвам от миенето на чинии – много ми тежи, ужасно ми е трудно, просто ми се плаче, но няма как, изкуството на пътеписа иска жертви. И балансирам като избягвам също да готвя, пазарувам и принципно не се задържам много вкъщи. (Забелязала съм, че домакинските задължения са пряко свързани с дома, сигурно затова така се наричат.) Което пък на свой ред помага с намирането на време за пътуване. От друга страна Карлсон, който живее на покрива винаги препоръчва „Спокойствие и силна храна.“ Балансът явно е въпрос на гледна точка. Майтапът на страна, каквото и да е индивидуалното ни решение за намиране/ спестяване/ планиране/ осигуряване/отделяне/ посвещаване/открадване  на време за писане, то трябва да се спазва с твърдост и постоянство, иначе пътеписите ще си останат просто още една интересна, но никога недореализирана идея. Самостоятелна работа:

• Направете анализ на ежедневието си - кое е това, което поглъща един-два часа от живота ви всеки ден, но не ви носи особено удовлетворение? Направете план как да превърнете тези два неудовлетворителни часа във време за писане. Опитайте се да се придържате към плана. Поне два пъти седмично.

 

• Организирайте си работен кът, по възможност далеч от телевизора, децата и други причинители на разсейване, замъглители на съзнанието и повишители на кръвното ви налягане. Ако не разполагате с пространство, което специално да посветите на писането, работният кът може да е виртуален - просто тетрадка на нощното шкафче до леглото, в която задължително пишете един час вечер преди лягане, или ритуал за писане на кухненската маса всяка сутрин с първото кафе, усамотяване за час-два с лаптопа в любимото ви заведение в събота и неделя. (Аз например в продължение на години успявах да пиша само докато чаках дъщеря ми да излезе от репетициите на Варненския женски хор, от уроци по пиано и аглийски, от тренировки по гимнастика, карате, уиндсърф, училищни футболни мачове, детски рождени дни, сбирки на морските скаути  и каквито там още  спортове, хобита и изкуства практикуват подрастващите – това беше единственото време, когато бях „най-свободна и най-сама“. Защото още не бях узряла за върховната саможертва на отказа от миене на чиини.)

  Цялата книга (2Mb): Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи   Автор: Изабела Шопова Снимки: авторът   Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="366"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="366" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="366"]

Прочети цялата новина

Свързани новини: