Автостопът на гаргата

Какво може да ѝ се случи на една гарга рошава, тръгнала на автостоп, ще разберем в днешното съботно четиво :)   Приятно четене:    

Автостопът на гаргата

Отдавна не съм писала за пътуванията ми на стоп, а те бяха доста през последните пет месеца. Имаше интересни, имаше скучни, имаше приятни, имаше и досадно дълги и бавни. Бяха толкова много за толкова кратко време, че вече са ми в мъгла. Но последното ще го помня дълго време. Бях го решила от два дни – във вторник, след работа, хващам стопа, отивам да проведем очи в очи тежък разговор с предсказуем с голяма вероятност край и през нощта се прибирам с рейса. Просто нямаше друга възможност за следващите поне 20 дни, предвид зле направената ми програма за този месец, а не можех да издържам повече.  

И така, в 10:30 сутринта вече мятах на изхода на града.

Точно пред мен взеха един „колега“, така че започнах на чисто. Не чаках дълго, но пък ме взеха за 20-тина километра само. Между другото, тук може би трябва да вметна няколко думи за това какво се случва с моя проект „Паноптикум на стопа“. Започна добре и вървя така година и нещо, през което време така или иначе почти не пътувах. През последните пет месеца обаче навъртях доста километри, посъбрах и малко снимки. За жалост тенденцията е все повече хора да ми отказват на молбата да ги снимам, с един, друг или никакъв аргумент. Така стана и при това пътуване – още първият качил ме не се съгласи и на мен ми мина меракът да питам останалите. Така че нямам нито една снимка от това култово пътуване, за което ме е яд, трябваше поне последния да снимам. Но пък там може да имам шанс да се поправя ;) От там пак без да чакам много, ме взе един раздрънкан микробус, на който дори не бях махнала, ама няма да го връщам я. И той за късо разстояние. Остави ме на една бензиностанция, където пак застанах да си опитам късмета. Тук открих, че рома с кóла, който си бях приготвила (за пръв път си вземам пиене, макар много пъти да съм се канила), се е поразлял и в раницата ми мирише на спиртоварна. Отпивах един гълток, за да намаля напрежението в шишето, когато от бензиностанцията ми свирна един малък син камион. Нали съм си недоскив, а и беше далече, реших, че се познава с моя микробусаджия и му обърнах гръб. Спря нова кола, пак за кратко разстояние. С това накъсано пътуване с бавни коли ми отне около час и половина да мина магистралата и

да стигна до разклона за Русе

Надявайки се на повече късмет оттук нататък, отпих нова глътка от Капитана и пак замятах.

Камионите по дефолт не ги спирам,

докато не се закучи стопът за повече от 30 минути. Понякога дори се обръщам леко с гръб към тях, за да е недвусмислено, че не ми се пътува с камион. Но днес явно беше денят на непоисканите услуги и до мен спря същото онова синьо камионче, което беше свирнало по-рано. Вътре – „колегата“, който тръгна минути преди мен още от началото и един ухилен до ушите шофьор.

  Заляха ме смесени чувства, когато

разбрах, че пътува за София.

Ура, няма да се прекачвам повече! Ужас, с това ще пътувам до утре! Че и отбивка в Габрово се налагаше да има. Колегата беше до Велико Търново и тогава реших – слизам на разклона за Габрово, пък ако камионът свърши с товаренето преди някой да ме е взел, си ме прибира отново. Решено! [geo_mashup   Да, ама не. Колегата упъти шофьорчето, което никога не беше минавало по този маршрут, по един път, който и на мен ми беше непознат – директно за Габрово. Вече бяхме излезли от Търново, докато разбера къде сме на картата и накъде сме тръгнали (щото, нали, географ съм…). Примирих се, че планът ми за по-бързо придвижване отпадна, но честно казано, не се дърпах много, понеже компанията ми беше изключително приятна. Още със самото качване, нещо в мен прещрака и яхнах вълната на майтапа. През цялото време бях изключително бъбрива и остроумна, нещо, което не ми е привично, особено когато целта на пътуването ми е да сложа кръст на любовта си. Имаше нещо в този човек, което ме предразполагаше да забравя всичко това и да се чувствам весела и щастлива. Разговаряхме за какво ли не, разказахме си една торба вицове, а как палаво ме гледаше… :-/ Да, знам как звучи всичко това – като някакво долнопробно клише. Но аз, понеже съм различна и изключителна B-) (и край мен всичките циганки мрат), просто няма да обърна внимание, ако попадна на това клише – тъп простак шофьор, който се прави на интересен, само и само да му пусна.

А тук намерих нешлифован диамант,

с когото обсъдихме шестте жени на Хенри VІІІ, бай Иван – турчина, който е единственият българин в с. Български извóр, Барселона, испанците и езиковите недоразумения, нещата от живота, любовните ни мъки и още куп разнообразни теми, като съвсем подчертано не говорихме за пари, политика и икономически проблеми. Решил човекът, и станал студент в УНСС, ей така, що да не го направи. А ми е набор. Освен това свири прекалено прилично на електрическа китара (гледах клипче), барабани и клавишни и има прекрасни светли очи с пламъче в тях и усмивка, която не слиза от лицето. С две думи – паснахме си като кренвирш и хлебче!

Отбивката в Габрово отне доста повече време

от предвиденото, така че изгубих надежда да стигна преди 19ч, което беше моята цел. Камиончето, наричано галено „Синята лястовица“, направо береше душа по пътя, особено след допълнителното натоварване в града на смеха. Но пък явно бяхме натоварили и част от този смях при нас, понеже продължавахме да си пускаме бъзици, да говорим за какво ли не и да се заливаме от смях. Някак съвсем естествено между нас се прокрадна и сексуалното привличане, а искрите, които прехвърчаха, ставаха все по-пожароопасни. Изкушението да завием в някоя горичка беше голямо, но аз все пак бях тръгнала да върша работа, макар и толкова неприятна, че да не ми се искаше да стигна до целта. А и от някаква криворазбрана моногамност не желаех да обърквам и без това обърканите си отношения с доскорошната ми голяма любов.

Със стъмването и наближаването на магистралата, искрите ставаха все повече, докато накрая той спря в една отбивка и каза:

„Искаш – не искаш, сега поне ще те поцелувам!“. И го направи.

А аз не се дърпах, даже и от кумова срама. На фона на душевната катастрофа, която се случваше вътре в мен, това беше като балсам. Спрях да мисля за друго, освен за това колко мек е езикът му и колко ми харесва да ме гали по гърдите. Беше толкова приятно за миг поне да се отдалеча от тягостните мисли за това, което предстоеше и да видя отново как някой ме желае и харесва – такава, каквато съм. Не спираше да ми виси като дамоклев меч

разговорът, който бях дошла да проведа

Ако не беше той, вероятно щях да се съглася да прекарам още някой и друг час с пилота на синята лястовица, през което време да се забавлявам с него и въобще да не се сещам за първопричината за моето пътуване, но това щеше да обезсмисли изминаването на 1000 км. Вече беше ясно, че няма да успея да стигна преди 19ч, така че ми оставаше само да се надявам, че когато пристигна, ще намеря изстиващата си любов удобно излегната у тях. И така, с огромно нежелание, след размяна на телефони, се разделих с тази нова тръпка, която така неочаквано ме споходи в предвидения да бъде един от най-тъжните ми дни. Само за да открия, че изненадата ми е неуспешна, понеже няма никой в къщи.

Нататък събитията

вече съм ги разказала – всичко приключи за 15-тина минути и то само защото останах малко по-дълго, докато стане време за ранния рейс наобратно. Реакцията на умиращата ми любов беше почти толкова лоша, колкото си представях като най-лош сценарий. Въобще не се стигна до изговаряне на всички неща, които бях обмисляла дни наред. Разменихме си по едно изречение „Не мога да продължавам така“ и „Аз също, за това съм тук, да ти го кажа лично“ и това беше. Останалото беше неловко мълчание, неловки дребни приказки на безопасни ежедневни теми и… вратата се затвори зад гърба ми. Странното е, че първото нещо, за което си помислих след като излязох, беше че трябваше да се съглася на неприличното предложение на жизнерадостното шофьрче, което този ден внесе светлина в мрачното ми съществуване. Изкушавах се да му се обадя и да му разкажа какво се случи, но вече беше късно и не исках да му създавам проблеми, като отново се проявя като „досадна и обсебваща“. Но пък на следващия ден той ми се обади. И на по-следващия. След това го добавих към номерата, с които имам безплатни минути. Чуваме се редовно и планираме следващата си среща. Тръпнем и мечтаем. А аз имам двоен келепир, понеже освен другото, той ми помогна да не изпадна в дълбоката дупка, към която се бях запътила – нали клин клин избива. Вместо това чакам изгрева след дългата зима. А той ще дойде, нали е природно явление. Знам какво ще кажете. Но ми е все тая. П.п. Някой усети ли се как ПАК си уредих свалка на 500 км от мен?!   Автор: Гарга Рошава Снимки: предоставени от автора Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="313"] – на картата:   [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="313" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]   [geo_mashup_category_name map_cat="313"]

Прочети цялата новина

Свързани новини: