Романтизмът е мъртъв

Пейчо Кънев е сред любимите ми български автори. Писал съм за него в „П като поет” и в „Една добра книга”, където се обяснявам в любов на умопомрачително добрия му сборник от разкази „Разходка през стените”, публикуван от издателство “Ciela”.

Най-новата му творба – „Уиски в тенекиена кутия” – също не е плод на случайно издателство. Този път честта се пада на „Жанет-45”. Казвам „честта”, защото едно издателство, всяко издателство, щеше да струва колкото дупката на геврек, ако не бяха автори като Кънев. Може би това е причината Кънев сам да е главен редактор на издателството “Kanev Books” в Ню Йорк.

По-известен е по широкия свят, отколкото у нас, в страната на джуджетата. Никой не е великан в собственото си село…Докато у нас те смятат за дебил, ако четеш поезия, стиховете на Кънев се отпечатват в над 800 литературни издания…и всичките са с латински имена.

През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижната награда Pushcart, а през 2010 г. издателство Desperanto в Ню Йорк отпечата поетичната му сбирка Bone Silence. Сборникът му със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде публикуван в САЩ през 2013 г.

Джон Хемингуей, внук на легендарния писател, казва:

„Много ми харесва новата стихосбирка на Пейчо Кънев. Харесва ми, понеже усещам, че това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо. Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”

Самата стихосбирка започва с потресаващата констатация от Набоков:

„Наистина е изумително как обикновеният човек не забелязва пеперудите”

Ще бъде авторска грешка и стилистична глупост, ако продължавам да словоблудствам над произведения с такъв характер. Ето защо, споделям само няколко стиха (с разрешението на автора), а останалото ще си го прочетете сами (надявам се). Този блог рядко привлича обикновени хора:

Предполагам, че съм нищо повече
от парче стара дъвка, залепнала
за обувката на някой пешеходец,
забързан в нощта.

…

Не да бъдеш изстърган от подметката и
оставен на улицата е страшно,
а да имаш едно мръсно камъче в средата
на бялото, където би трябвало да е сърцето.

* * *

…
тук, преди много време, в една малка къща,
Карл Сандбърг записваше виденията си.
Не много надалеч Хемингуей научи
как се зарежда пушката.
това е град на касапи, гангстери
и поети, смъркащи небеса.
това е град на несигурност
и погрешно разбрана простота.
(Поет в Чикаго)

* * *

Питам се дали тишината си има
баща, мракът – любовница? Ровя в тези
неща и секундите бавно ми казват, че цял
живот съм задавал грешните въпроси.

* * *

Обръщаш се в леглото и през прашния
прозорец виждаш света навън и той също
е прашен, а слънцето потупва хората по
летните им гърбове

* * *

Днес в небето над Ню Йорк няма самолети. Предполагам,
че спят завити под дебелия сняг. И може би само от време
на време изпод потъналия в бяло фюзелаж се появява малък
проблясък, като че намигат на хората, за да съобщят, че
знаят каква е играта.

* * *

Ние сме родени в този свят
и се учим да защитаваме нашето малко
пространство,
което ни позволява да живеем
не заради останалото човечество,
а напук на него.

* * *

Съвет към малкото момиче

винаги си учи уроците.
Не пий.
Не пуши.
Слушай родителите си –
също баба и дядо, ако ги има.
До осми клас никакви гаджета.
Обикни себе си.
Избягай от себе си.
Опознай тялото си.
Чети много книги.
Разхождай се сред природата.
яж зеленчуци.
Бъди смирена.
Бъди нахална, когато се налага.
Плувай сред житейските камънаци.
…плъзгай се.
Но в никакъв случай не пиши стихове.

* * *

Днес аз ще мечтая за детство, глухарчета
и нещо завинаги изгубено –
зъби, пирони и открадната мъдрост.

* * *

Представи си:
две бутилки „Шато Лафит“ и залязващото слънце
зад тухленочервените покриви на венеция. ти в
гондолата и уханието на реката, мирисът на младостта,
мързеливо вливащ се в синьозелената
вода. Чайките
по терасите, биещи се с гълъбите за последните огризки
от канцонетите. това е светът. Грабни го сега.
Представи си:
смрадта на италианските канали, пълни с изкормена
риба и мъртво време. Реката, движеща се бавно, като
меласа; сивокафявата
вода, недостатъчно дълбока
дори да се удавиш. Ужасни оперети атакуват ушите
през счупените прозорци и бирата с мирис на селска
пот. тук дори и Харон не би излязъл да се повози. тук
дори и небето плаче. Чуй ме! Романтизмът е мъртъв!

Прочети цялата новина

Свързани новини: