Реваншът на медиите

Насила. С един силен и звучен шамар. Така медийната действителност ни събуди и ни потърси сметка за това, че сме я изоставили от години. Това е позитивният прочит на случилото се в България. Лесно е да видим лошото – пролетаризирана тълпа редактори, ирационални искания за заплати, омраза, неадекватност от страна на статуквото. Доброто обаче е, че събитията върнаха интереса на част от българите към устройството на медийната сфера, към процеса на взимане на решения, към заплатите и личните пристрастията на журналистите т.е. към медиите.

Доскоро да се интересуваш от медии беше приемано с присмех. Да не ти пука от журналистите и да Ги псуваш наред беше Cool. От екрана те самите го правеха всеки ден ни убеждаваха колко нормално е това, защото преходът бил свършил.  Не само не забелязахме, но и не се сетихме да потърсим сметка от четвъртата власт защо се е самопредложила на мутрите.

Първият етап на отвратяването започна със затваряне на очите. Виждахме мутрите да влизат в медиите и да ги купуват, виждахме Бареков и Карбовски да замутряват и да се кискат като примадони на задната седалка на някой Кайен, виждахме как бързото богатство на журналистите започна да разкрива селския им манталитет под формата на големи къщи и високи огради. Решихме, че е по-достойно да ги отлюспим от мислите си, вместо да им потърсим сметка.

Сега се питаме как така не предвидихме, че ще стигнем точно дотук. Изглежда толкова логично, изглеждало е толкова логично и тогава, но не го виждахме. Постепенно медийно ангажирани останаха предимно малка група по-възрастни теоретици. И безскрупулните. Виждахме ги на гребена на всяка телевизионна вълна, а последните години ни яхнаха изостаналите цинични кариеристи трето качество. Как въобще сме си представяли, че това може да не ни отведе към бетонната стена. С 200 км/ч.

Отказахме се да участваме в голямото общо, но не се отказваме да участваме в малките ни общи неща. Продължаваме да ходим на събрания на етажната собственост, защото знаем какво ще се случи, ако изпуснем контрола. Нормалните хора ще затворим очи, а малкото безскрупулни ще поемат управлението от наше име. Резултатът е, че ще започнем да плащаме и за тях, че в сградата няма да е чисто, никой няма да сменя изпочупените от бурята стъкла, покривът ще тече, а парите постоянно няма да стигат. Това обаче ни е важно и не го допускаме.

За съжаление реагираме само на битови дразнители, а политиката медиите ги зарязахме. Единственият й шанс да ги забележим отново, беше да се промъкне през битов проблем. Така и стана. Чак когато сметките цените на тоалетната хартия станаха непосилни, чак тогава казахме на глас, че си искаме добрите стари вестници и решихме да потърсим сметка на Цветан Василев и (може би) Иво Прокопиев.

По същото време и на нас ни беше поискана отговорност за лекотата, с която се отказахме да бъдем граждани. Един от популярните отговори на изявлението „Аз не се интересувам от журналистика“ е „Ти може да не се интересуваш от нея, но тя се интересува от теб“. Допреди месец това звучеше само като игра на думи. Вече повече хора разбраха, че е точно така. Не можеш да избягаш от медийната действителност, защото рано или късно тя ще ти припомни за себе си отказвайки да отрази нетърпимо ограбване, с черен PR предизвукващ мутренско безредие, с безпътица. С безформения гняв на улицата.

Сега имаме шанс да се заемем отново с отговорностите си. Вестниците отказаха да ни информират, некак ги напишем и да се информираме сами. Ползата от протестите е, че хората започнаха да говорят за управлението. Първо поискаха поевтиняване на тока, после национализация, постепенно разбраха, че проблемът е в монополите, липсата на прозрачност, далаверите на властта. Значи има полза.

Медиите не може да са лоши по принцип, лоши са конкретни хора в конкретни медии. Гражданите могат да участват и в промяната на старите медии, и в сформирането на нови. Механизмите за участие ги има. А участието отскоро дори е модерно.

(Преразказ по Иван Бедров)

Прочети цялата новина

Свързани новини: