Диктаторите подават оставки, но Борисов не знае (и) това

В „неговата” си спортна зала „ Арена армеец”, пред неговата си организирана публика- не като онази, протестиращата през февруари по улиците на България, пред която не посмя да се изправи, Бойко Борисов се завърна в българската публичност в любимата си роля на „народен любимец”.

В кондиция на шоузвезда, без високо кръвно, но с все така високо самочувствие на мислител от световна величина, Борисов се опита да разсее неприятното впечатление от бягството си на 20-ти февруари, изостави държавата на самотек. За целта той повтори оправданието, че нямало диктатор, който да си подава оставката.

По този начин Борисов легитимира демократичността на бившите комунисти ( които само той можел да спре с партията си, по собствените му думи днес). Защото и Андрей Луканов, и Петър Младенов и Жан Виденов подадоха оставка след стачки и улични протести, а на охраняемия от Борисов диктатор Тодор Живков пък бившите комунисти му я подадоха, за да избегнат стачките и уличните протести.

Но невежеството на нашия (не)диктатор не свършва с тази аналогия.

Щом ще се поставя в контекста на историята и света, трябва да го светна, че доста диктатори са били принуждавани да подадат оставка. Но разликата между тях и Борисов е в това, че те наистина са били заплашени от вълната на народния гняв, докато Борисов далеч не бе притиснат от „многомилионни” протести- той просто използва ситуацията за егоистичните цели на съхраняването си като избираем продукт на популизма.

Едва след спадането на напрежението в България близки до Борисов говорители признаха, че всъщност положението не е било толкова „страшно”, като се знае колко голямо е „мълчаливото мнозинство” спрямо кресливите демонстранти. Не е случайно, че и най-приближените съратници на Борисов бяха като ударени с мокър парцал от оставката му , която изобщо не изглеждаше неизбежна.

Да, диктатори са подавали оставка при РЕАЛНА опасност за тях-нищо, че Борисов не знае това. Такъв беше случаят с иранския шах Реза Пахлави през февруари 1979 г. и с филипинския Фердинанд Маркос през 1986 г. А наскоро египетския Хосни Мубарак бе принуден от народа си да подаде оставка на 11 февруари 2011 г.- пет дни, след като големият приятел на Бойко Борисов, италианският премиер Силвио Берлускони беше заявил, че Мубарак „е мъдър човек, който трябва да остане на власт”.

За неук популист обаче, който не знае дори, че СССР е обявил война на България, а не обратното, не е чудно, че Борисов продължава да прави хората на толкова прости, колкото му се иска да са по неговата прословута „кърджалийска” формула: „ вие сте прости и аз съм прост, значи ще се разберем”. Така беше снизходил той да каже на протестиращи работници в Кърджали, за да им се хареса.

Ако се вярва на социологическите прогнози, явно пак идват кърджалийски времена…

Никой не се съмнява, че прости хора в България има достатъчно за една парламентарна победа. Номерът е да ги обединиш и да ги накараш да гласуват за лидера, който не е толкова прост, че да се откаже от бонуса „простотия”. Този номер Борисов го умее, спор няма! И нищо чудно ( с всички условности при сравнението) отново да бъде припознат за българския вариант на никарагуанския диктатор Сомоса, за когото президентът на САЩ Франклин Рузвелт бил казал, че е негодник („кучи син”), но „наш”- по липса на друг, както гордо намекна за своята незаменимост днес самият Борисов.

Фактът, че Борисов се оказва толкова „уникален” в това отношение не би трябвало да е повод за гордост. Само че кой ти помни как се стигна до този резултат? Най-напред от Мадрид беше доведен царският таран да разбива „двуполюсния модел”. Той разнебити дясното, укрепи лявото и управлява с него два мандата ( в различни конфигурации). После на разчистения терен се появи неговият охранител Борисов в ролята на „десен”. На арената на „Амреец” той отново показа днес, че е готов да продължи този спектакъл, апелирайки отново към…антикомунизма на „разбитите авари” (т.е. разнебитените от вклиняването на неговия ментор Сакскобургготски някогашни сини избиратели) в позата на негов пълководец.

И понеже от много страни долитат съвети Борисов да бъде подкрепен поради липса на алтернатива,трябва да се замислим над тази „предопределеност”. Наистина ли е такава?

За краткото време до парламентарните избори на 12 май няма време да се търси обходен път около този (недо)дялан камък. Такава беше самата идея с предизвикването на предсрочното гласуване- да няма шанс никой да се окопити да противостои на потенциала на ГЕРБ, запазен чрез абдикацията на Борисов. Но ако за основа на разсъждението се вземе групирането на избирателите по признака на „качеството” им да са достатъчно прости, за да следват един популист, то все пак е сигурно, че при всичките ни мрачни недостатъци в България имаме и критична маса от достатъчно „непрости” хора, способни да противостоят в по-дългосрочна перспектива на институционализираната простотия.

За отправна точка в демократичното прегрупиране предлагам идеята да бъде преформулиран проектът за демократичната модернизация в България, символизиран в безвъзвратното минало от СДС. Щом за символ на антикомунизма днес ( по целесъобразност) се приема Борисов, което му осигурява десни гласове в левия джоб, то мнозина демократично мислещи българи по-скоро не биха искали да бъдат „антикомунисти” барабар с Бойко.

Време е повече хора да забележат, че противопоставянето в България минава по друг разлом: по линията на разделението между хората, желаещи искрено прозападната модернизация на страната, свързана с усилието да бъдем като напредналите народи- от една страна. На тази разнородна маса българи, противостоят тук доста хомогенно онези, които смятат, че си ни е добре в източното блато, в което да се краде, лъже, корумпира и пребивава в полусънна нирвана пред митове на „дружбата” с евразийски корени. Това е удобно само за щъркелите от пеликански вид, които отдавна не носят деца, а само илюзии за повторение на „светлото” минало, заради което днес „ручаме жабетата”.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: