Една американска сватба (Индианаполис, САЩ)

 Необходимо ли е да ви припомням, бих казал, класическия американски филм „Американски пай“ и как в крайна сметка завършва? Днес Гери ще ни води на една американска сватба – да видим ние дали филмите са верни или не ;) Приятно четене:

Една американска сватба

Това е историята на една сватба – сърцата като на село и лъскава като в града

Три мартенски дни встрани от туристическите маршрути

 

Индианаполис

е най-равният град, който съм виждала. Буквално е плосък, и с изключение на центъра, или както му казват – даунтауна, всичко почти е максимум двуетажно. Няма хълмче дори. Абсолютно равнинна местност, идеална за селско стопанство. Както се оказва най-вече царевица отглеждат. От въздуха изглежда обширен град и в действителност е така. Летището е доста отдалечено от центъра, а събърбите се простират едва ли не безкрайно в радиус от центъра. Посрещат ме Джени и Роб.

Дженифър е първата ми близка приятелка в Истанбул

Заедно започнахме учителската професия, а тя се завърна в Щатите окончателно след няколко години неуспешни опити да се адаптира към турският начин на ръководене на учебни заведения.  Страшно се вълнувам че ще присъствам на сватбата й този уикенд. Това ще е първата американска и първата католическа сватба, на която съм гост. А, освен това не познавам абсолютно никого другиго освен младоженката! Ще е щуро парти! [caption id="" align="aligncenter" width="564"] Аз и Джени първата вечер[/caption]

Роб –младоженецът,

виждам за първи път, но в след пет минути в негово присъствието вече се чувствам удобно и свойски, ни кара към къщата на родителите на Джени. [caption id="" align="aligncenter" width="617"] Джени и Роб още годеници[/caption]   От колата успявам

да зърна няколко местни забележителности

Прочутата писта на Наскар не се вижда никъде, но минаваме покрай бейзболен стадион, музей предназначен за деца, от който излизат или влизат огромни макети на динозаври (бодва ме като си помисля че Тео би изпаднал в екстаз) и един тъжен квартал с интересни, предимно двуетажни къщи, които обаче изглеждат изоставени и пустеещи. Джени обяснява, че наистина е така. Нещо се е случило в недалечното минало и кварталът западнал. Къщите, макар и красиви са запуснати, училищата в близост не се водят с добра репутация и хората нямат желание да се заемат с реставрация и възраждане. Разбирам че населението на Инди е предимно доста консервативно. Така да се каже основно републиканци със силно чувство за национална принадлежност. Хора, които рядко пътуват и още по-рядко променят унаследените си порядки и възгледи. Абе, като на село. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   И също толкова пусто. Незнам дали заради сезона, привечерният час или просто навиците, но

в шест вечерта центърът е полупразен

Огромните паркинги също. По улиците се виждат по-малко хора от колкото по същото време на деня в центъра на Варна при това в най-страшната зима. И все пак за мен е очарователно, ново и примамващо непознато. Кварталът, в който пристигаме след повече от половин час път е наистина в покрайнините. Повече от спокоен и доста тъмен. Къщите са с големи дворове, много дървета и широки алеи помежду си. Пред всяка има лампа и очарователна пощенска кутия, но улични лампи няма, както няма и тротоари. Накратко, представете си нещо като зимен вариант на Уистерия лейн, улицата от Отчаяни съпруги. Естествено не чак така излъскано и спретнато, но много близко с оригинала. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Нора Уудс – Уистерия лейн[/caption] На сутринта откривам, че тротоар  всъщност има – възтясна алея, която минава пред къщите от двете страни на пътя. Установявам че съм забравила колко е прекрасно е да се събудиш на фона на птичи песни и абсолютната липса на механичен шум. Също като на село.

Родителите на Джени

са много мили и гостоприемни и настояват че трябва да ходя с обувките вкъщи докато дойде време за лягане. По дебелия мек мокет? Как ли не! Тайничко зарязвам ботушите до леглото, в бившата детска стая на Джени, на втория етаж, където ще спя аз. Предната част на къщата се състои от широк гараж побрал две коли, трапезария с маса за шестима и странна стая – нещо средно между  читалня с голяма библиотека и чакалня с удобни фотьойли. Минаваме навътре към задната част където са спалнята на родителите й и холът с преход към кухнята. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Родителите на Джени[/caption] Баща й, Ник, ме настанява на един фотьойл срещу си и провъзгласява: -          Значи ти си от България, така ли? И името ти било трудно за произнасяне. Как се казваш? -          Гергана -          Геугана, а? -          Не, Гергана. -          Е да де, Геугана. Не е трудно. Красиво е! Да ти призная, аз грешно съм разбрал. Уж се поподготвих, но по погрешка изчетох частта в енциклопедията за Албания. Сега не смея нищо да те попитам, понеже нищичко не знам. И все пак... От къде точно си, коя е столицата, колко хора живеят, колко е голяма страната? Въпроси зададени с изключително добронамерен тон от човек изпълнен с любопитството на пътешественик, който за съжаление е осъден от коварния полиомиелит да се придвижва изключително трудно. Джени казва че мечтата му е била да стане кореспондент, но съдбата му скроила номер от рано. И въпреки това си личи че не е загубил любознателността към света. Голям шегаджия е, без да е досаден. Малко по-късно

излизаме да вечеряме с една от общо петте шаферки,

да се запознаем и да хвърлим едно око на новия й приятел. Уенди напълно оправдава името си на героиня от Питър Пан – енергично миньонче с пламтящи очи и широка усмивка. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Уенди и аз[/caption] Не ѝ личат нито четиридесетте, нито трите бивши брака. А новият приятел е единственият тъмнокож, присъствал на събитията. И както самият той сподели по-късно – не му е много по сърце този факт. Научавам че Уенди и Джени се познавта от университета и са вършали из Европа на екскурзия организирана от училището. Освен това тя е продавач на цветна и бяла козметика с дългогодишен опит и ще изпълнява задачата на гримьор на булката. Новият приятел минава „теста”  както ми се струва, а и Уенди изглежда много влюбена. [caption id="" align="aligncenter" width="564"] Уенди и новото ѝ гадже[/caption]  

Завършваме вечерта в един от няколкото отворени бара в центъра

Пием бира с шотове, както е традицията тук, с двамата по-малки братя на Роб. Тримата са много еклектичен сбор - тотално различни един от друг.  Роб, както предполагам, е мечтата на всички родители с дъщери, добре образован, с идеални маниери, тих и с престижна работа в средно голяма софтуеърна фирма. Средният е доста по-странна птица. Татуировчик в Лос Анджелис, облечен  в готик стил, с тупирана, боядисана коса и черен грим. Сигурно би му било трудно да се впише в ежедневието на Индианаполис, но навярно в ЕлЕй е точно на мястото си. Най-малкият брат, добре че беше Джени да ми сподели, е рапър в Атланта.  За рапър ми се вижда ужасно неразговорлив и подозирам, че сватбата на брат му е съвпаднала с нещо много важно, което се случва без него на някое друго място, защото се е вкопчил в телефона си и присъства само телом. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Тримата братя – образи[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="635"] По-късно първата вечер[/caption]

На другата сутрин

разбирам че Джени ни е запазила час за маникюрист. Не съм голям привърженик, но пък е жест от нейна страна. Тръгвам с идеята, че преди всичко ще е ново преживяване. Салонът е на пет минути, естествено с кола. Тук, както сигурно всички знаят, никой не се движи пеша, а и обстановката съвсем не предразполага  - разстоянията са огромни а и обезопасени тротоари почти липсват.  При това всеки две керемидки, независимо от какъв вид – заведение за хранене, магазин, бензиностанция или друго – си имат прикачен доволен размер паркинг. Първото нещо, което забелязвам в салона е, персоналът - изцяло азиатски. По-късно, докато маникюристката се труди над твърдите ми, девствени нокти споделя, че всички момичета са от Виетнам. Много ми е трудно да разбера английския й поради акцента и затова не научавам как и дали ще мога сама да сваля от ноктите си този „гел”, който ми слага вместо лак, с идеята че изтрайвал до 2 седмици. [caption id="" align="aligncenter" width="617"] Уенди помага на Джени за воала[/caption] След маникюра се прибираме да се приготвим за

официалната вечеря преди сватбата

Традиционно, според думите на Джени, вечерята се организира и плаща от семейството на младоженеца, докато за разходите по сватбата са отговорни родителите на булката. Преди вечерята обаче главните действащи лица – двойката, техните родители, шаферките и шаферите трябва да минат през църквата за наставления и репетиция за утрешния ден. Обличаме си красиви роклички, разкрасяваме се още повече и заедно с родителите й и една леля се натоварваме в едната от колите в гаража.

Църквата е впечатляваща!

Отвън и от вътре е съградена в светли цветове, с изключително високи тавани и огромни прозорци с красиви витражи. Имам чувството че са запалени хиляди лампи, толкова е светло и приветливо вътре! Достатъчно е обширна да побере поне триста-четиристотин души. Поради периодът на пости не е разрешено да се украсява, така че утре вътре няма да има цветя и панделки. Но и без тях, сданието си е достатъчно пищно, макар и доста студено.

[caption id="" align="aligncenter" width="635"] Църквата Света Мария[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="617"] Църквата Света Мария отвътре[/caption]   Следват указания за реда и мястото на всеки от участниците в церемонията, както и кратка репетиция. Всички изглеждат като че знаят какво се очаква от тях, с изключение на една от шаферките, която пропуска да се появи. Аз проявявам инициатива и предлагам да я заместя в репетицията за да не се объркват останалите, пък и да си разходя фамозните нови обувки по пътечката към олтара!  Помощничката, която обяснява кое след кое следва и каква е ролята на всеки е много чевръста и набързо приключваме упражненията. Междувременно се запознавям с останалите шаферки, приятелки на Джени и шаферите - приятели на Роб. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Шаферките разпределят задачи[/caption] Родителите на Роб са прекалено съсредоточени да следят дали всичко е по план за да успее Джени да ме представи и на тях, но въпреки това вече започвам да се чувствам като почетния гост. Повечето ме гледат с почуда и леко възхищение за ентусиазма да прелетя половината кълбо в чест на събитието и Джени.   [caption id="" align="aligncenter" width="635"]
Вечерта преди сватбата[/caption]

Отправяме се към италиански ресторант,

не твърде далеч от църквата. От вън не е нещо особено, но вътре изглежда доста луксозно и най-вече топло. След като се смръзнахме на репетицията в църквата, не само аз, но и останалите гости, предимно роднини на Роб, изглеждат като да нямат търпение да се доберат до подгряващите напитки. Настаняват ме на една маса с Уенди и двама от шаферите. Сервитьорите не губят време, а започват да сервират салати и питиета.

Скоро започват и тостовете,

бащата на младоженеца, шаферите от нашата маса и една от шаферките, всички споделят по нещо смешно за младоженците и пожелават най-доброто за бъдещото семейство. В това време вина и бири се леят в изобилие, а основното е сервирано в италиански стил – в големи общи чинии в средата на всяка маса. Храната е истински превъзходна.  Хората на нашата маса са много общителни и не ни оставят да скучаем за миг. Томпсън работи в агенция за недвижими имоти и споделя че козметично префасонира къщи и апартаменти за да ги продаде по-добре. Грегъри от своя страна току що е станал за трети път татко и с гордост показва снимки на наследника си. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Томпсън и съпругата му[/caption] Със сервирането на десерта долавям, че вечерята е към края си. Времето е минало неусетно. Аз се прикачвам към липсващата шаферка, която се оказва че не е прочела инструкциите изпратени от Джени и се появи направо в ресторанта. Казва се Поян и както изглежда е най-лежерния човек в цялата сбирка. Допадаме си от пръв поглед. Разбирам че е обещала на голяма група от приятелите на Роб да ги заведе някъде да си допият след ресторанта. Пристигнали от различни краища на страната, повечето стъпват за първи път в Инди и нямат представа къде могат да се позабавляват. [caption id="" align="aligncenter" width="582"] Поян – малката стопанка на готината къща[/caption] Двете с Поян се натоварваме в колата и отиваме до апартамента й да се преоблече. Предлага ми да ми услужи с едни дънки и на мен, но аз глупаво не се възползвам. После хвърчим към хотела, в който са отседнали повечето от гостите на Роб.  Заварваме група от около двайсетина човека да пият бири в една средно голяма хотелска стая. Порядъчно сгъчкани, нямат търпение да се пренесат някъде на по-забавно. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Поян и Брайън в ранните часове на вечерта[/caption]

Не отнема много време да се изсипем в един недалечен спортен бар

Спортният бар е нещо като „истински” бар, но с по-ярко осветление и много телевизори предаващи различни спортни събития. Музиката кънти, а единият ъгъл от бара и съседното сепаре са свободни. Виждам само няколко смътно познати лица от ресторанта. Много от хората са пристигнали в града буквално преди час или два или не са били включени във вечерята, дадена от родителите на Роб. Настроението е повече от добро и разбирам че макар да живеят в различни градове като Атланта, Сиатъл, Филаделфия, Ню Йорк или Лос Анджелис имат страхотната традиция да се събират за по един уикенд поне веднъж годишно в имението на едно от момчетата. Запознавам се с момичето, до което седях в самолета от Ню Йорк, още една двойка от там, друга от Атланта и един особен тип, Брайън, който изглежда много заинтригуван от Поян. Една от шаферките печели 600 долара от моменталната лотария и съответно следват два тура от бира и шотове за цялата компания. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Поян и Брайън в спортния бар[/caption]  

На следващия ден къщата сякаш ще се пръсне от емоции,

макар на повърхността всички да са много спокойни. Джени е организирала подробностите  до най-дребния детайл и останалите просто трябва да следваме плана й. Потегляме към

Ратскелер, немски културен център, в чиято приземна част е ресторантът

Задачата на шаферките е да подготвят до известна степен залата на ресторанта. Аз също се включвам, тъй като Джени ме провъзгласява за почетната шаферка. Слагаме номерата на масите, подреждаме картичките с имената на гостите, пренасяме украсите за масите – красиви бели високи вази и ниски фенери отново в бяло. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Ратскелер, Индианаполис[/caption] Джени подрежда рамките със снимки на близки и приятели споминали се последните няколко месеца на почетна маса до прекрасен букет свежи цветя. Сравнително семплата четириетажна торта е поставена на кръгла маса в средата на дансинга.  Гостите ще са около 150, разположени около 15 обширни маси, така че ни отнема известно време да се справим с всичко. После се отправяме към стаята, на по-горен етаж, където Джени да се приготви.

Света Мария

е на само около 100 метра от ресторанта и слава Богу, защото навън вее пронизващ вятър и студът е просто смразяващ през тънките рокли и чорапи. Притичваме до църквата където Джени се скрива зад специално поставен параван вдясно от входа. Роб, както повелява традицията, не е виждал роклята и трябва да остане в неизвестност до последно. [caption id="" align="aligncenter" width="617"] Църквата Света Мария отвън[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="617"] В преддверието на църквата иззад пареавана[/caption]     Гостите са започнали да пристигат, поздравяват се и постепенно изпълват предните редици в църквата. Вмъквам се и аз набързо, защото шаферките са длъжни да влизат една по една най-тържествено, а аз съвсем не съм по тази част. Церемонията започва в уречения час с две солови изпълнения на млада хористка. Заедно с пастора на „сцената“ някъде изотзад излизат шаферите и младоженеца и се подреждат вдясно от олтара, разположен върху платформа висока няколко стъпала. Следват шаферките, които влизат от централния вход и бавно минават по пътечката между редиците гости. [caption id="" align="aligncenter" width="582"] Баща и дъщеря[/caption]

Последни са Джени и баща ѝ, който предава ръката й на Роб.

Двамата заедно застават пред стълбите и пасторът отправя кратка молитва. После шаферите и шаферките сядат на първите редове, дясно е страната отредена за родата на младоженеца, а ляво – на булката.  Джени и Роб сядат на два стола в ляво от олтара. Ред е на лелята на Джени, която прочита кратка поема от Стария завет. Роднина на Роб също прочита кратък откъс от Светата книга, подходящ за събитието. Пасторът им благодари и отправя кратка приветствена реч към всички присъстващи. После се обръща към двойката в черно и бяло. Гости споделят че церемонията е много стегната, а не досадно протяжна. [caption id="" align="aligncenter" width="592"] Младоженци[/caption] След като се уверява в намерението им и чува съгласието им да се обичат и уважават един друг

пасторът ги обявява официално за ново семейство

и гостите сърдечно ликуват докато младите срамежливо се целуват. По традиция следва младото семейство и родителите да приемат личните поздравления на присъстващите. Подаръци не се подаряват, тъй като са отдавна избрани и изпратени по списъка, съставен от младоженците. Полека-лека народът започва да се стича към мястото за почерпка. Аз имам половин час да си отдъхна от фамозните обувки и да се опитам да се стопля, че Света Мария макар и пълна пак си е доста студена. [caption id="" align="aligncenter" width="529"] Моя милост пред измръзване[/caption] Празненството започва с едночасов коктейл, по време на който

близък приятел на Джени и Роб изнася соло рецитал с китара

По-късно разбирам, че Джереми Рей е така да се каже професионален човек на изкуството. Изкарва хляба си с графики и стенописи, участва в концерти соло или с приятели, но е продуцирал и собствен кратък албум. Показва ми снимки на някои от своите произведения. Наистина са грабващи окото. Освен това се сдобивам и с автограф върху обложката на албума - личен подарък. Споделя че иска да преподава изкуство в университет, а аз го съветвам да ни посети в Истанбул за вдъхновение, понеже забелязвам че на много от картините му се повтаря образ на око. [caption id="" align="aligncenter" width="529"] Джереми Рей изнася рецитал[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="529"] Рецитал[/caption] Докато се наслаждаваме на интерпретациите на различни романтични рок парчета от Джереми, имаме възможност да опитаме и няколко вида предястия. Неусетно става време за основното и рязането на тортата. Младоженците откриват дансинга с първия блус. След това диджейът кани на дансинга последователно гости според това от къде са. „Хората от Индиана, да ви видя как можете да се забавлявате! Южна Каролина, Атланта, Пенсилвания, Ню Йорк” и пр. и пр. Идва ред и на Турция. Дансингът е препълнен, но все пак ми правят място в средата. Следват няколко часа на най-разнообразна музика и луди танци. Изглежда че гости и младоженци се забавляват повече от доволно. По между танците успявам да се запозная и с още няколко от приятелите на Джени – една жена от Бразилия женена за турчин, едно турско семейство, събрало се тук в Щатите и най-младият гост на сватбата – бебшорка на три месеца. Всички са изключително дружелюбни и усмихнати. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Моето място[/caption] Междувременно Брайън се е преместил на нашата маса и шепне нещо в ухото на Поян. Започвам да се съмнявам че ще има къде да спя по-късно, понеже апартаментът й макар и прекрасен, няма никакви вътрешни врати. Радвам се за нея, но и се притеснявам малко, понеже Джени и Роб скоро ще офейкат, а аз няма как да се натрапя отново на родителите й. Успокоявам се с това че багажа ми е готов и под ръка. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Жартиерът[/caption]

Идва ред на булката да хвърли букета, а после младоженеца – жартиера.

Скоро след това Джени и Роб потеглят от ресторанта върху впечатляващ бял файтон, цяла каляска, теглена от бели коне. Постепенно и гостите се разотиват. Оставаме предимно шаферките и родителите на Джени да приберем украсите по колите. Поян не се вижда никъде. Вече започвам мислено да съчинявам какво да кажа на майката на Джени, но докато нося две от големите вази към тяхната кола съзирам Поян, която товари нещата си в своята. Уговаряме се да прехвърля куфара си в нейната кола. Слава богу, все пак ще има къде да пренощувам. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Джени и Роб[/caption] Докато шофира към апартамента си споделя, че има уговорка да се чуе с Брайън след като той се разбере с компанията дали ще продължават с празнуването. Тук вече въпреки поканите аз съм пас, защото от емоции и обувки с осем сантиметров ток нямам сили за нищо повече освен заемането на хоризонтално положение. Разбираме се да не я чакам, както и че на следващата сутрин Джереми ще дойде с такси, което да споделим до летището. Полетите и на двама ни са почти по едно и също време, макар той да лети до Атланта, а аз обратно до Ню Йорк.

На следващата сутрин

ме събужда мяукането на пухкавата Кики, която благосклонно е оставила Поян да се грижи за нея. Поян също се измъква от леглото и пием кафе. Споделя ми за своите не много успешни връзки в миналото и долавям, че всъщност е доста самотна. А иначе е забележителна жена. Родителите й са от Иран, но тя е родена и израстла в  Щатите. Преподава английски на деца на емигранти, които тепърва започват да се приспособяват към тукашната учебна система. Работи в държавно училище и по много часове, но е доволна, защото е независима, може да си позволи да изплаща ипотека и наем и да има такъв стил на живот, какъвто пожелае. Таксито пристига и се налага да се сбогувам с Поян и Инди. Джереми е много разговорлив и научавам много за него и начина, по който твори докато споделяме един доста питателен летищен обяд. Както навсякъде, хората и тук са много щастливи, когато имат възможност да говорят за себе си пред човек даряващ ги с цялото си внимание. Стюардесата на борда ни съветва да посетим тоалетните преди излитане, защото се полета се очертавал доста турбулентен. Ню Йорк, очаквай ме!   Автор: Гери Чифчиоглу Снимки: авторът или официалният фотограф на сватбата (неизвестен за редакцията ;) Послеслов от редакцията: Гери не за пръв път се появява на нашия сайт, въпреки, че това е първият ѝ чисто неин разказ на нашия сайт. Вероятно си спомняте, че тя има огромен принос към разказ за предразсъдъците, които имаме българите към турците и турците към българите, който предизвика известен интерес преди година време.  :)   Други разкази, свързани със Сватби – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: