Непонятният празник на премиерата*

Мария Донева и Мила Ташева обичат да ходят на премиери. И ги бива да разкажат защо. Имат основателни, обосновани, убедителни, пленителни причини да го правят. Аз не обичам премиерите! Независимо дали съм в публиката, или съм в качеството си на преводач на книгата, или пък – случи ми се веднъж – съм издател.

Не обичам поради вродената си неспособност да се чувствам добре на обществени места. Тя ми пречи да оценя истинското очарование на събитието – празника, посрещането, пожелаването на добър час. Вместо това поставям – егоистично – себе си в центъра на света. Разумът хладно заявява, че събитието не се случва заради мен, че аз съм просто един от екипа, участник… Сърцето обаче бие до пръсване, вълнува се. Нацупено настоява, че няма какво да кажа на хората, че каквото съм могла, съм го написала.

Това потъване в чуждия свят, характерно за работата на преводача, шизофренното изживяване на авторовите мисли сякаш изчерпва комуникационните ми сили. Лишава ме от необходимост да споделя процесите, колебанията, страстите, развихрили се по време на раждането на новия текст. И ето ме, изпружена неестествено пред хората, толкова притеснена, че само повтарям „няма да ви бавя повече, няма да ви досаждам“, с което карам усмихнатите, добронамерени, влюбени в книгите хора като Мария да се питат защо изобщо са излезли от къщи.

Разбира се, черешката на спичането е разстрелващият ужас, че ще ми бъде зададен въпрос, на който няма да мога да отговоря; че читателят/зрител е толкова навътре в материята, че ще ме закопае (злобар такъв!) и пред целия свят ще лъсне вопиющата ми некомпетентност. Синдромът на измамника – външните фактори сочат, че си се справил, но отвътре всичко ти е в огън.

„Днес е денят, в който всички ще разберат, че не съм толкова умна, колкото си мислят… Днес ще ме изобличат. Днес ще ме изобличат“, беше писала в статия по въпроса Петя Кирилова-Грейди. Точно така се чувствам на премиера. Това е състояние блокиращо, обезкървяващо. Не мога да дишам, притокът на кръв към мозъка ми секва и чувствам главата си като изтръпнал крак.

Ако пък съм от другата страна, в публиката, пак ми е неловко, защото залата е пълна с хора, които полу-познавам, или за които не съм сигурна, че си спомнят, че се познаваме – и в двата случая не знам какво да си говоря с тях и гледам да се изнеса най-скоростно.

С две думи, ходя на премиери само в краен случай. Често се натъжавам, когато преводачът остане невидим – не го забелязват читателите, не го забелязват критиците и журналистите, не го забелязват хората, с които работи в екип…

Невидим. Но всъщност това е състоянието, в което се чувствам уютно – когато съм невидим. Така спокойно, егоистично, в собствен ритъм, си купувам книгата онлайн, говоря си с автора насаме, представям си го. В самота. Обичам самотата.

Празникът на премиерата ми е непонятен.

* Заглавието е на редакцията

Прочети цялата новина

Свързани новини: