Теория за материята и светлината, теория за вината

Не знам защо толкова време се разминавах с „Теория за материята & светлината" на Андрю Портър. Сваляла съм я от рафта в книжарницата поне стотина пъти, гледала съм корицата (има нещо много красиво, много балансирано в нея). Дори съм чела първия разказ... и до там. Има нещо в тази книга, което едновременно ме привличаше и отблъскваше.

Когато най-после започнах да я чета, тя ме счупи. Сякаш някакъв огромен, стъклен бент от натрупана тъга се пръсна в мен и едновременно бях порязана от парчетата от него и отнесена от приливната вълна. Разказ по разказ, сюжет по сюжет, дума по дума, Андрю Портър съграждаше наново чувството ми за баланс и цялост. Четенето на тази книга е своеобразен катализатор на един вътрешен катарзис на собственото ти мислене за начина, по който чувстваш.

"Наивно е да мислиш, че друг човек може да те задоволи или спаси - ако между двете изобщо има разлика[...]"

Това е книга за връзките между хората – прозрачни, нематериални, но безкрайно силни, безкрайно особени. Различни от всичко, което мислим за нормално и все пак толкова естествени, че всеки опит да ги прекъснем или дори променим ни наранява толкова много, че целият свят се превръща в болка. А когато тя отмине, защото болката все пак винаги отминава (или просто свикваш с нея, което е почти същото), остава чувството за вина.

"Вината е причината да разкриваме на любимите си хора тези тайни, тези истини. В крайна сметка това е егоистичен акт и някъде в основата му се крие убеждението, че постъпваме правилно, че като изкараме истината на бял свят, това някак си ще облекчи вината. Само че няма. Вината, подобна на всяка друга самонанесена рана, се превръща в нещо постоянно, реално като самия акт, който я е породил. Изкарването ѝ на повърхността единствено я превръща в рана на всички."

Може би това е свързващата нишка между всички разкази. Тя се забива в книгата и читателят като нож, като скалпел, който с хирургическа точност прави прецизен срез точно там, където си заключил мислите, които не искаш да мислиш, чувствата, които категорично отказваш да изпитваш. Този сборник можеше спокойно да се казва „Теория за материята, светлината и вината".

Всеки от героите споделя своята история, а с нея и вината си. Не, те всъщност споделят причината да изпитват вина. Споделеният грях може и да е половин грях, но вината винаги е изцяло твоя, тя не може да се сподели, не и истински, не и намаляващо – колкото и души да я поемат на плещите си, тя винаги остава цяла. Вина, че си останал жив. Вина, че си премълчал. В същото време тя е и копнеж. По нещо, което е могло да бъде, което е било. Но нещо не е достигнало, за да се случи, за да го задържиш. Понякога малките предизвикателства са тези, които те съсипват.

Разказът „Теория за материята и светлината", дал заглавието си на сборника, е толкова изпипан, толкова съвършен в своята тиха тъга. Това е разказ за любов, която никога не се случва, никога не излиза наяве, никога не се назовава. Но остава в теб като... незарастваща рана, която категорично отказва да си отиде и да остави белег, който да избледнява с времето. Блудкаво ми е да използвам думата „любов", за да опиша този разказ. Тя е толкова куха, толкова преекспонирана. Портър пише за онова чувство, което е не просто любов, то е повече. Толкова повече, че няма дума за него.

Не мога да не завърша с един цитат от „Заминаване" (ако можех да имам любим разказ, щеше да е този):

"На Рейчъл и харесваше да се състезаваме боси по напречните дъски на моста. Те бяха разположени на равномерно разстояние, на около половин метър една от друга. На пълнолуние беше лесно, човек виждаше къде стъпва, но останалите нощи беше тъмно като в рог и се стъпваше на сляпо. Беше въпрос на вяра. Също и на ритъм. Веднъж да се подхлъзнеш, само леко да излезеш от ритъм, и кракът ти ще хлътне в празно пространство и може да счупиш пищял или по-зле, при лош късмет може да се подхлъзнеш и да полетиш към водата от височина десет метра. Разбира се, ние бяхме млади и безстрашни, така че не се препънахме. Номерът беше винаги да създадеш ритъм в главата си и да се съсредоточиш върху него. Но, както казах, всичко опираше най-вече до вяра, до почти сляпо убеждение, че дъската ще е точно там, където положиш крак. И неизменно беше."

Нима животът ни не е точно това – да тичаш по въжен мост, вярвайки, че под краката ти винаги ще има дъска, върху която да стъпиш?

Не пропускайте да прочетете и ревюто на Алекс за "Теория за материята & светлината".

Прочети цялата новина

Свързани новини: