Къща на село 19

Към "Къща на село 18"

 

Да зарежем политиката, да се хванем за мотиката!

Вече свързваме пролетта главно с неща като разсади, копаене на село, ранни домати, капково напояване и други подобни красоти... Свързваме я и с край на зимната почивка вкъщи и начало на усилена работа. Когато се наложи да не отидем на поредния неделен протест във Варна, за да садим на село, разбрах с пълна сила колко е било трудно в миналото да се вдигат въстания, да се става шумкар и въобще да се зарязва работата по земята. Ами че ако мъжа не засади градината и полето навреме и хване гората, това означава, че семейството му ще остане гладно! Свобода и глад / робство и ситост – ама, че избор! Сега си обяснявам онези 500 години „мотаене”... Природният цикъл не чака хората да правят революции и да свалят правителства. Била е трудна дилема преди, трудна дилема е и сега. Е, ние не се оказахме чак толкова героични и избрахме саденето! /Засега, мухахаха.../

В началото на април отиваме на село с кола, пълна с растения и деца. Отзад на кората над багажника нежно сме подредили две щайги с красив разсад домати в кофички от кисело мляко (преобладаваща масленост 2%), грижливо гледан от бащите ни през зимата. Класици! Който ни е погледнал, сигурно е останал изненадан, че класиците сме под шейсетгодишни. Ами да, така ще е тя...

На село времето е хубаво, хората се съживяват, птичките пеят, козлетата блеят, слънцето пече и градината ни зове. Децата се радват на слънцето и играта на двора, правят си пикници, късат цъфналите цветя, карат се, ритат топката с трясък в гаражната врата, въобще нещата навлизат в летния си ритъм. Ние се щураме отзад в градината, започваме да изпълняваме грандиозните си планове за много по-голяма градина от миналата година, струва ни се, че засадения грах е малко, чудим се дали ако сега сложим 20-те корена ранни домати ще оцелеят без поливане до следващото ни идване... Всички сме замаяни от чистия въздух като току-що излезли от кошера пчелички. Току по някое време децата се втурват с викове при мене: „ Мамо, ела, мамо, на вратата са Бай Илия и Биляр, бързо!” Или „Минава съседа с Мара и каручката, може ли да се качим, може ли?”... Всички хукваме вкупом. Съседа само ги пита дали могат да се върнат от моста, да, тогава да скачат отзад, метнаха се щастливи в каручката и след по-малко, отколото мислех (и се надявах) се върнаха зачервени – бягали обратно от моста до вкъщи...

Магарицата Маргарита, галено Мара

По някое време във Варна ‘случайно’ попадам на чудна книга за земеделие, наречена скромно „Зеленчуковата градина”. Автор е Симеон Дочев и е невероятно подробна, полезна и написана със завладяващо чувство за хумор. Веднага я купих за мъжа ми, само като прочетох увода: „Имам вече градина! Звучи вълнуващо. Звучи гордо, дори фантастично. Отколешна мечта на българина е да има кътче земя, което да е само негово, собствено, свое. И на семейството, разбира се, на жената, децата и старците. Това ще се разбере по-късно, сега е само мое. Чувството за собственост, погубено през годините от социалистическите недомислия, отново избуява в гърдите на този не толкова млад и не съвсем стар мъж, застанал с горда осанка пред трънясалата и запустяла градина.”

Книгата е култова. /Авторът има и книга на име "Как да си направим водка", така че не го подценявайте!/ Не сме я прочели цялата, но ето какво намираме на стр. 12: „... без кривата лопата не може да се мине. Странно защо видни агрономи и специалисти по земеделие я наричат „обикновена” – вероятно им се вижда грозна думата „крива”. Може да е крива, но е необикновена. Тя дори върши повече работа от правата лопата.”

Не се шегувам. Очевидно сега не се шегува и автора. Значи, само да съм чула някой да нарича прекрасната, необикновена лопата крива /или беше обратното?!/ Само да съм чула!

По великденските и гергьовденски празници пак сме тук, разбира се. /После майки от класа на Криси ми споделиха, че са прекарали празниците в петзвезден олинклузив по южното черноморие. Дразнят ме, разбира се, но учудващо малко/

 Селски спа-бани

Вече пада наистина голямо копаене, садене и плевене. Много работа. Междувременно пекохме козунак, боядисвахме яйца, намирахме гущерчета в градината, гледахме как с дни разцъфват божурите и трендафила, люлеехме се на хамака и пекохме мръвки на скарата... Успяхме да отидем на литургия в красивата църква „Свети Илия”, да отидем на гости за бой с яйца на Гошо майстора и майка му – баба Анка, но главно садихме, садихме... Освен първите грах, бакла, лук, чесън, салатки, репички, моркови, чубрица, магданоз и разни такива, приключихме с пипера, патладжана и – разбира се – доматите. Цар Домат! От един прекършен разсад бяхме покрусени, от две пожълтели листа бяхме сломени...

А децата как помагат, не можем да ги познаем! (Е, голямата по-доброволно, малката – само за да може после да играе на компютъра. Но и на това ще му търсим края). Плевят, садят лукчета, подават кофичките с домати, носят трева, копаят с една малка мотичка и ако минат 10 минути така, ги мислим за герои и ги засипваме с хвалби и суперлативи. Ами да! Но по-често със силно жужене идва някоя особено голяма и страшна пчела, те хвърлят мотичката, бягат и пищят и се крият в къщата пред телевизора.

Та така... Абе, много е готино на село. Ама много работа. Ама е много готино. Абе, по-хубаво е от града, при всички положения. А в това съотношение на ходения направо си е идеално. А петзвездните хотели – ха, ами че какво ще правим като се пенсионираме, не ни държат краката и не щат да ни видят децата?

"Да отглеждаш своя собствена храна е като да печаташ свои собствени пари"

Рон Финли

Прочети цялата новина

Свързани новини: