Не 240, не 100, а осем милиона народни представители

Изт: sarah-vaeth.blogspot.com

Общувам всекидневно с читатели онлайн и съм по-чувствителен към техните коментари от паяк към трептенията на уловена в мрежите му муха. Това е така, защото в писането аз търся предимно споделяне, а споделянето е трептене. На една и съща честота. Творчеството би имало смисъл само, ако е ориентирано към споделяне и съпреживяване с хората, които “трептят” на същата честота, ако е ориентирано към намирането им, към обмяната на идеи, мисли и енергия така, че след контакта и двамата да имате повече. Всичко останало би било монолог, маркетингова политика или каквото там го наречете, но не и творчество в истинския смисъл на думата.

Вчера един дългогодишен читател ми изпрати следното, с молба да го публикувам:

Тази приказка е вдъхновена от стихотворение на един тибетски монах – Римпоче, което пренаписах според собствения ми начин на изразяване, за да онагледя една друга черта, която имаме ние, хората:

Ставам сутринта.
Излизам от вкъщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.

На следващия ден
излизам от вкъщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея

На четвъртия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си
и въпреки това,
не виждам трапа и падам в него

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци….
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по- удобно
да вървя
по отсрещния тротоар.

Той, също така, ми сподели, че преди 4-5 години съм наблягал повече в темите си на личностното и духовното развитие, докато сега преобладавали чисто битовите: политика, вдигането на цените, пътуванията и т.н. У себе си той също забелязвал подобна “деградация” на духовното.

Опитах се да му обясня причината по следния начин:

Първо, скучно ми е да занимавам ума си само с една и съща тема, например – за духовно пробуждане. Второ, не се чувствам много комфортно в ролята си на човек, който непрекъснато раздава съвети, без да са му ги поискали. Трето, по трудния начин разбрах, че ненаказано “добро” няма, особено когато е непоискано, както и, че изобщо термините “добро” и “зло” не съществуват извън тесния субективизъм на черепната ми кутия, т,е извън личната ми, ограничена перспектива. За майката на Пеевски назначението му сигурно беше “добро”, хех. Четвърто, не знам дали непрекъснато трябва да риташ заспалите по главата. Може пък хората да искат да си отспят. Може пък те да имат същото право на избор и на свободна воля, като теб, а тази им воля да се окаже свещена. Пето, “битовизмът” и прагматизмът не изключват духовното измерение. Всичко е едно цяло, а цялото това Нещо си Ти – обаче в най-разнообразни форми, които не знаят. За да има “случване”. За да има събития. И, за да има движение. Нищо не изключва нищо в света. Ограниченията ги поставя само умът. Човек просто трябва да има мярка и да знае докъде точно да се “раздава”. Кога трябва да спре.

През последните 4-5 годни моят “аватар” много се промени – по-скоро психически, отколкото физически. Не ми харесва идеята за усамотено съзерцание, обичам да участвам в живота и в неговите стихийни процеси, обичам и да споделям наученото / преживяното с другите. НО има една разлика от преди, дължаща се на дълбокото ми “потапяне” в духовното измерение, започнало с четене на всичко, което ми попадне (преди 4-5 години) и преминаващо през непрекъснати експерименти със самия мен (до сега). Тази разлика е описана много добре от любимия ми учител Екхард Толе – “вятърът духа и по повърхността на езерото пробягват вълнички, а отдолу винаги е тихо, пространствено и неподвижно”. Накратко, житейските бури могат да засегнат само повърхността, но те никога не докосват нашата истинската Същност, ето защо – пагубно е да се търси смисълът там, където го няма – във вълничките, с вечно променящите им се форми, подгонени от вятъра.

Същността, цялото усещане за “себе си”, по-скоро съм склонен да го търся в неизменната неподвижност на дълбините, където е 99,9999% от “съдържанието”, където се разгръща пространството на духа с огромните му дълбочина и потенциал, отколкото в палавите игри на вълничките по повърхността. Защото аз съм и вятърът, и езерото, и “къдриците” по повърхността му. Не мога да отрека тяхното съществуване. Дори сам си ги създавам и мога само да им се наслаждавам. Но не е това нещото, в което търся Същността – нещото, което заслужава 99,9999% от фокуса на съзнанието ми…

Днес тази дълбочина у всеки човек все по-често започва да напомня за себе си. Това се случва чрез блясъка на осъзнаването и процесът (някои го наричат проблем) не е само български – навсякъде по света хората започват да се събуждат, да искат смяна не само на елита, но и фундаментална промяна на статуквото, в което живеят. Разбират, че свободата е право, което им принадлежи по рождение – нещо, от което са били лишени чрез заблуда. И си я искат обратно. Навсякъде “кирливите ризи” все по-често изплуват, а лъжците все по-бързо и все по-лесно ги хващат в лъжа…

Този духовен процес поставя чисто практически въпроси обаче и всичките са от рода: “Ами сега? Какво да правим след това?”. Като човек, който, все пак, има някакви политически убеждения, но не страда от зловредни симпатии, нито е склонен да търси Смисъла сред “вълничките” по повърхността, аз съм убеден, че независимо от външния си вид, организацията на обществото трябва да е такава, че да те питат за всичко, което се случва в него и сам да участваш в управлението му пряко, но не като политик, а като гражданин. Убеждението ми е, че се нуждаем НЕ от 240 или по-малко, а от осем милиона народни представители. За целта, обаче, всичките тези осем милиона, до последния човек, трябва да стигнат (по вътрешно убеждение, напълно самостоятелно) до същия извод…че трябва да преминат на отсрещния тротоар. А обстоятелствата им “помагат” ежедневно. Но свободата на избора си остава. И тя е свещена, затова не убеждавам никого в правотата на своите възгледи. Само споделям. Споделянето, за щастие, все още е разрешено.

А сега вниманието е съсредоточено отново върху играта на вълничките по повърхността, подгонени от новите ветрове на промяната. То приема формата на какви ли не искания: от нови конституции и нов избирателен закон, до грозна колективна омраза срещу конкретни личности, която, макар те да не са ми симпатични, е по-антипатична дори от самите тях. Ще се спра съвсем накратко върху двата феномена.

Питанката как да заменим сегашните управляващи с повече или по-малко други, но “по-качествени” и “по-чисти” е обречена. Това е все едно да търсиш механизъм за потапянето на нещо във вода и за изваждането му от там сухо. Властта, приятели, е наркотик, който много силно (и изключително бързо) пристрастява. Подобно на кокаина, тя никому не прощава и е винаги там, където са парите. Да сложиш зад кормилото на държавата “чисти, неопетнени хора” означава да пристрастиш невинни към жестокия порок. И те жестоко ще ти отмъстят след това. Да търсиш рокади в статуквото, пък, е все едно да сервираш дрогата в паничка на вече пристрастените и да очакваш, че те няма да посягат към нея. И двата опита са обречени.

Но идеята за “осем милиона депутати”, т.е за абсолютно гражданско самоуправление, без политически елит и без представители, среща два основни контра аргумента: а/ това няма как да стане и б/ всеки не е способен / качествен / достатъчно умен, красив и образован, за да управлява…какво? собствената си съдба ли?

“Това няма как да стане” е аргумент, който не може да отговори на въпроса как, тогава, е успяло да стане преди 2500 години, когато хората са имали средна продължителност на живота 30 години, но не са разполагали с днешните исторически опит, политическа култура, знания за света, възможности за комуникация и технологии? Факт е, че има как да стане. Исторически факт е и, че това “има как” стои в основата на най-великата култура от Древността, която познаваме.

Вторият аргумент, че не всеки е способен / качествен / достатъчно умен, красив и образован, за да има мнение върху обществените процеси и да определя сам собствената си съдба, пък, е доста опасен. Разсъждаващият така, бидейки достатъчно способен, качествен, красив, образован и умен, за да се отличава от “по-низшите” нему, сам поставя себе си в капана да бъде “по-низш” от някой друг, да узакони неизгодното положение някой друг да го управлява, някой друг да решава съдбата му вместо него и някой друг да прави изборите, които пряко го касаят…вместо него. От негово име и изцяло за негова сметка, естествено, но както практиката многократно показва – почти никога в негов интерес.

Разбирате ли, личната свобода е невъзможна без допускането на чуждата. Това са двете страни на една и съща монета. Отнемайки някому достойнството и правото, дадени му от природата, докато носи душа в това тяло, да има собствен глас върху неговата съдба, е равностойно на това да лишиш себе си от това право.  Каквото повикало, такова се обадило и каквото посееш, това ще пожънеш. Сей свобода и ще бъдеш свободен. Сей вятър и ще пожънеш бури. Раздавай свобода и няма да получиш въглища в замяна, приятелю, а от същото, което си дал, но много повече, а именно – свобода.

За да се случи това, всичките осем милиона бъдещи “депутати” на тази страна трябва да си отспят (до когато поискат), да се събудят (когато решат) и сами да преценят дали това е най-добрият вариант за тях. Междувременно, обстоятелствата ще продължават да им “помагат”. Правят го и сега.

Ще завърша с масовата истерия и гняв срещу конкретни личности. Толкова е грозен този полъх на омраза от анонимната тълпа срещу човек с конкретно лице. Толкова е плашещо зловонието на линч, което лъха от нея. Моля ви, не губете човешката си форма! Не оправдавам тези хора. Не оправдавам техните постъпки или действия. Не харесвам техните избори, но помнете, че те също имат душа. Спомнете си за смисъла на азиатския поклон – “божеството у мен поздравява божеството у теб” – практикуван е и към по-висшите, и към по-низшите в човешката йерархия, прилаган преди да извадиш меча, за да обезглавиш, но и преди да се обясниш в любов; прилаган е преди и след като заемеш мястото си на масата за преговори, преди и след като обявиш война, мир или подпишеш търговско споразумение – тоест, без значение от контекста на човешките взаимоотношения. Азиатският поклон съдържа мистика и мъдрост, които напомнят на заслепения от стихията на битието човешки разум кой е, откъде идва и какво представлява. Това е красив ритуал на непреходното, изразен на Запад с думите “помни, че си смъртен”. Ще си позволя наглостта да “изопача” малко тези думи:

Помни, че си безсмъртен!

Помни, че си безсмъртен!
Помни, че си безсмъртен във всяка твоя мисъл
И във всяко твое дело също помни,
Че си безсмъртен!
В намеренията си го прилагай
Във въображението си го налагай
Затуй, че огънят реката го души,
Но питам: кой ще пресуши реката?
Слънцето ли?
По-младото от Теб?
Помни, че си безсмъртен!
Във всяко твое дело
И във всяка твоя мисъл
Помни,
Че си безсмъртен!

(Из сборника  ”33 любовни истории” – свободен за четене онлайн)

Оставям ви насаме с вашите избори сега. Подарявам ви свободата да мислите, вършите и вярвате в каквото си пожелаете. Защото много държа същата свобода, лично на мен, никога да не бъде отнета. Отивам да попътувам, да попея, да послушам музика и да се посмея. Отивам да потанцувам малко с живота в не-виртуалното пространство, а когато се върна, ако искате, ще ви разкажа как е минало.

Тихомир Димитров

 

 

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: