Проточилият се миг на поета

Милен Радев

Току що, размишлявайки за Едвин и неговия подвиг, по привичка отворих съвсем напосоки една от аудио-главите на “Книга Втора” от спомените на Надежда Я. Манделщам.

Изтегнах се на канапето за кратък отдих между разни задачи, който при мен често е съпроводен от слушане на несравнимия глас и музикалния съпровод на Жанна Владимирская от “Голос Америки” отпреди 30 години…

Първите прозвучали думи бяха тези, което ще се прочетат по-надолу. Припнах незабавно за да извадя съответния том и да ги препиша. Преведох ги спонтанно, без литературни претенции, единствено в полза на младите, за жалост най-често не владеещи вече руски език.

От главата „Два полюса“ са.

Не вярвам в случайността на подобни “съвпадения”.

Едвине, знам, че и ти добре разбираш смисъла на такива сигнали, идващи от много по-финия от нашия свят.

Не ти го написах веднага, когато ти пратих този текст на руски преди няколко часа.

Сигурен съм, че си го усетил и сам.

Сега трябва да го кажа и жестоко открито.

Така ще стигне и до неподготвения читател.

Последният пасаж от текста на Надежда Яковлевна Манделщам – жена преживяла неописуемо тежка съдба и успяла да извърви до край своето предначертание – е обърнат към теб.

За мен, това  е нейният глас, който ти говори днес:

“…Споделям вярата му, макар да не съм познала нито смъртта, нито възкресението, а само живота, реален и радостен в любовта, лишен от всеки смисъл в периода на страх и очакване, и прекрасен, когато делото на живота е изпълнено и вече очакваш края…”

Не бива да оставяш живота на най-близките и обичащите те около теб да е “лишен от всеки смисъл в… страх и очакване”, не прекъсвай живота “реален и радостен в любовта”, защото “делото на живота ти” далеч не е изпълнено и е много рано за края!

Не ни слушай нас, смъртните, слабите и грешните…

Послушай Надежда Яковлевна Манделщам.

Не позволявай нейната страшна раздяла с Осип да се повтори за Мери!

---

„…Поетът, писа Манделщам в писмо до баща си, работи „за себе си“, а читателят приема или отхвърля неговия труд. Поетът, работещ за читателя принадлежи към секцията на „журналистическата поезия“, както я нарече Манделщам, тоест към литературата, която само имитира стихотворна форма.

Поетът е разбира се свързан със своите съвременници, както всеки човек, но тази връзка е съвсем друга отколкото при актьора, който увлича след себе си публиката.

Поетът не повежда съвременниците след себе си, но винаги знае, че той самият е тяхно отражение.

За това се говори при Ахматова: „Аз глас съм ваш, жар на вашето дихание, аз – отражение на вашето лице“.

Поетът зависи от съвременниците си в много по-голяма степен, отколкото актьорът, който „провокира“ чувства.

<…>

Свободата на поета се състои в способността да оцени чувствата на своите съвременници, тяхното поведение, идеите и мислите им от гледната точка на онази идея, около която е изградена цялата му личност, за да приеме едни, а други да отхвърли.

Работата на поета е самопознание, той винаги търси „разгадката на този свой живот“. Боя се от дебрите на философията, но ми се струва, че в някои отношения работата на философа и на поета имат нещо общо. И единият и другият се опитват да разберат тайната на своето „аз“ в материалния свят, а това е възможно само чрез взаимното проникване на субекта и обекта.

Външният опит на поета се претворява в частица от неговия дух, променяйки тук-там по нещо и обновявайки структурата на неговата личност, като с това става предмет на поезията. Струва ми се, че и обратното съотношение във времето също е възможно: опитът, превръщайки се в предмет на поезията, внася изменения в структурата на личността.

Иначе казано, стихотворението, раждайки се и въплъщавайки се в слова, разкрива на поета дълбокия смисъл на опита. Има понякога и такива случаи, когато поетът се готви за опита и го предчувства, като с това провижда и вниква в неговата същност. Такъв е поетът, когато той се „упражнява в смъртта“, предварително умира и спира времето, за да усети веднага проточилия се миг и да се завърне към живота. (Не беше ли това причината, поради която Манделщам разбираше вечността като проточил се миг?)

В едно малко стихотворение, което се появи покрай преводите на четири сонета  на Петрарка, е казано:

„На ден хиляда пъти, сам се изумявам,
съм длъжен истински аз да умирам
и да възкръсвам пак тъй свръхнеобичайно“

Манделщам не пилееше думите си на вятъра. Всичко, за което говори той, е лично преживяно от него.

И ми минава през ума, че непоклатимата му вяра във възкресението, в бъдещия живот, е основана на опита, на действително пpeживяни смърт и възкресение.

Споделям вярата му, макар да не съм познала нито смъртта, нито възкресението, а само живота, реален и радостен в любовта, лишен от всеки смисъл в периода на страх и очакване, и прекрасен, когато делото на живота е изпълнено и вече очакваш края.“

---

Прочети цялата новина

Свързани новини: