Когато стане въпрос за crowdsourcing, първата ми асоциация е социалната мрежа foursquare. Там вирее една общност, която добавя магазини, ресторанти, кина, бензиностанции и още много неща, намирайки мястото им върху картата. Мотивите на тези хора да го правят са няколко, но като че ли най-важните са усещането им за принадлежност, играта и удобството, което създават и от което се възползват впоследствие. Не получават пари, но пък има различни нива на суперпотребители с различни правомощия.

Crowdsourcing-ът всъщност е чудесен начин да се пребориш с голяма и понякога непосилна по обем работа. Делегираш дребни задачи на голяма група от хора и ги мотивираш да ги свършат. Така преди година например за седмица геокодирахме всички банкомати на банката, в която работя. Проблемът беше, че са над 600, а финансов ресурс не можехме да отделим. Идеята тръгна от колега, който се зачуди дали колегите от цялата страна не биха могли да помогнат. Седнах, написах едно кратко и нагледно ръководство как се свалят GPS координати с Google Maps и го изпратих на колегите заедно с табличка с две колонки за попълване.

Ако си от Варна, почти сигурно е, че ще знаеш с точност до няколко метра къде точно се намират 10-те банкомата там. Бяхме допуснали няколко грешки, които на фона на над 600 обекта бяха пренебрежимо малко на брой. За поправянето им ни съдействаха клиенти на банката, които намериха начин да се свържат с нас – самоинициативен crowdsourcing.

Свършихме работата бързо и с минимални разходи. Не си спомням дали в цялата суматоха благодарих на всички, но се надявам, че съм успял. Ако не, благодаря, колеги! Днес банкоматите са в сайта на банката (и в Google Maps, разбира се). Подобна е ситуацията и с клоновете. Ако някой е временно затворен, сканираш QR кода на извинителната бележка и веднага ти показваме най-близкия.

Сетих се за това, докато четох една статия в HBR - Setting Up a Crowdsourcing Effort? Read This First. Има полезни неща. Боян Юруков също хвърли светлина върху този въпрос в едно интервю в SocialEvo за негови проекти с обществена полезност, които разчитат изцяло на crowdsourcing.

Когато стане въпрос за crowdsourcing, първата ми асоциация е социалната мрежа foursquare. Там вирее една общност, която добавя магазини, ресторанти, кина, бензиностанции и още много неща, намирайки мястото им върху картата. Мотивите на тези хора да го правят са няколко, но като че ли най-важните са усещането им за принадлежност, играта и удобството, което създават и от което се възползват впоследствие. Не получават пари, но пък има различни нива на суперпотребители с различни правомощия.

Crowdsourcing-ът всъщност е чудесен начин да се пребориш с голяма и понякога непосилна по обем работа. Делегираш дребни задачи на голяма група от хора и ги мотивираш да ги свършат. Така преди година например за седмица геокодирахме всички банкомати на банката, в която работя. Проблемът беше, че са над 600, а финансов ресурс не можехме да отделим. Идеята тръгна от колега, който се зачуди дали колегите от цялата страна не биха могли да помогнат. Седнах, написах едно кратко и нагледно ръководство как се свалят GPS координати с Google Maps и го изпратих на колегите заедно с табличка с две колонки за попълване.

Ако си от Варна, почти сигурно е, че ще знаеш с точност до няколко метра къде точно се намират 10-те банкомата там. Бяхме допуснали няколко грешки, които на фона на над 600 обекта бяха пренебрежимо малко на брой. За поправянето им ни съдействаха клиенти на банката, които намериха начин да се свържат с нас – самоинициативен crowdsourcing.

Свършихме работата бързо и с минимални разходи. Не си спомням дали в цялата суматоха благодарих на всички, но се надявам, че съм успял. Ако не, благодаря, колеги! Днес банкоматите са в сайта на банката (и в Google Maps, разбира се). Подобна е ситуацията и с клоновете. Ако някой е временно затворен, сканираш QR кода на извинителната бележка и веднага ти показваме най-близкия.

Сетих се за това, докато четох една статия в HBR - Setting Up a Crowdsourcing Effort? Read This First. Има полезни неща. Боян Юруков също хвърли светлина върху този въпрос в едно интервю в SocialEvo за негови проекти с обществена полезност, които разчитат изцяло на crowdsourcing.

Crowdsourcing-ът като начин да си свършиш работата е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.

Image: JUUST SAY YES TO PRIVACY by Michael on Flickr

Малко необичайно е за европейски регламент да влезе в сила в неделя, но тъкмо такъв е случаят с най-новия инструмент за защита на личните данни – Регламент 611/2013

относно мерките, приложими за съобщаването на нарушения на сигурността на личните данни съгласно Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации

който влезе в сила вчера (25.08.2013).

За какво става дума?

Обхватът на регламента е уреден в неговия член 1 и гласи

Настоящият регламент се прилага за съобщаването на нарушения на сигурността на лични данни от страна на доставчици на публичнодостъпни електронни съобщителни услуги (“доставчикът”).

Какви са задълженията на доставчика?

Доставчикът на първо място е длъжен да уведоми националния компетентен орган не по-късно от 24 часа след откриване на нарушението на сигурността на лични данни, когато това е възможно. За целта доставчикът трябва да използва единния европейски формуляр, съставляващ Приложение I към регламента.

В допълнение, доставчикът е длъжен да уведоми и своите абонати, освен ако уведомяването им може да изложи на риск правилното разследване на нарушението. За тази цел доставчикът е длъжен да използва единния европейски формуляр, съставляващ Приложение II към регламента.

Доставчикът също така е освободен от задължението си да уведомява потребители, когато

е доказал в удовлетворителна степен пред националния компетентен орган, че е взел подходящи технически мерки за защита и че тези мерки са приложени за данните, засегнати от нарушаването на сигурността.

Такива технически мерки за защита трябва да правят данните неразбираеми за всяко лице, което не е упълномощено за достъп до тях.

С други думи, доставчикът е освободен от това си задължение, когато е криптирал съхраняваните от него лични данни с достатъчно добър алгоритъм.

Кой всъщност е „доставчикът“?

Всеки телеком и/или интернет доставчик.

Кой е „националният компетентен орган“?

В България това е Комисията за защита на личните данни (КЗЛД).

Кога е налице „нарушение на сигурността на личните данни“?

Когато доставчикът е получил достатъчно информация, че е имало произшествие, свързано със сигурността, довело до компрометиране на лични данни.

Какъв е смисълът от регламент 611/2013?

Този въпрос вероятно си задават мнозина, които помнят доста сходните разпоредби в директива 2009/136, които у нас бяха транспонирани в чл. 261в от Закона за електронните съобщения (ЗЕС).

Основната причина според Европейската Комисия се корени в прекалено разнопосочното транспониране на цитираната директива 2009/136, което предвиждало различни срокове за уведомяване или поставило под въпрос нейната приложимост спрямо интернет провайдърите в някои страни-членки на ЕС.

С приемането на регламента се изяснява кой е длъжен да уведомява, постановява се единен 24-часов срок за реакция, както и се определят уеднаквените за цялата територия на ЕС формуляри, с които доставчиците да изпълняват уведомитените си задължения.

Сума сумарум

регламент 611/2013 е крачка напред не само в политиката на защита на лични данни, но и по отношение на по-засилената пазарна евроинтеграция в сферата на телеком и интернет услугите.