Глас срещу пустинята

Теодора Димова
Портал Култура
27.08.2013
ОНЕЗИ 20 ДЕПУТАТИ

През 1990 г. Давид Черни боядисва съветския танк в центъра на Прага в розово. Изтриват го. След това двайсет депутати от чешкия парламент го боядисват отново.
Ето това се питам – къде са онези 20 депутати в България, които биха боядисали за втори път съветския паметник в розово? Защото смятам, че това не само не е престъпление, а изразяване на отношение от страна на свободни хора. Отношението към червената армия и към комунизма не е еднозначно, не може да бъде еднозначно и не може законът да забранява изразяване на различно отношение, на неприемане и несъгласие. Точно това беше комунизмът – диктатура на единственото мнение. Точно това изразява боядисването в розово – друго отношение, категорично неприемане и отхвърляне.
Явно сега действащият закон трябва да се пренапише, защото е някакъв комунистически рудимент.
Затова питам имаме ли 20 депутати, които биха могли да излязат и да кажат – да, анонимни протестери боядисаха паметника на Съветската армия в центъра на София. Ние категорично подкрепяме този техен акт като израз на гражданска позиция по отношение на присъствието на паметника на една окупационна армия, която 45 години ни е държала в мъртвия капан на комунизма и още 23 години в трансформирания капан на посткомунизма. Подкрепяме този техен акт, защото за 23 години ние не дадохме окончателна историческа оценка за миналото си. Не само не дадохме окончателна оценка, не само не се разграничихме от него, а започнахме да впръскваме в обществото носталгия по комунизма. Не само носталгия, но ние дори идеализираме 45-те години комунизъм – парното, сиренето, здравеопазването, автобусното билетче, всички онези бабешки приказки, които ги знаем до втръсване. Празнодърдоренето на Бузлуджа, делянпеевските назначения, кръвожадният стремеж на уродливата коалиция към властта на всяка цена, „контрапротеста”, „подписката в защита на Орешарски”, „пакетите от социални мерки”, „преговорите с протестиращите”, всички тези скелети от миналото върлуват из нашия живот сега. Сега.
Къде са тези 20 депутати в нашия парламент, които биха защитили тримата анонимни, боядисали паметника в розово? И след това да внесат проект за изменение на този комуноиден закон на единственото мнение.
Били се криели зад своята анонимност. Разбира се, че ще се крият. Да бъдат арестувани ли? Да бъдат осъдени? Нали това биха били единствените трима души, осъдени в държавата, в която върлува едрата безнаказана престъпност. Защото у нас все още е законно да си самозапалиш партийния дом, а е противозаконно да боядисаш паметника на окупационната армия.
Било безвкусно, не било оригинално! А оригиналното и стилното е празноговоренето на министър-председателя, крясъците на фашизоидния клоун, среднощната акция с белия автобус и „контрапротестите” в защита?
Паметниците не можело да се пипат. Да бъдат оградени с решетки тогава! Да бъдат поставени под стъклен похлупак. Да има пред тях полицаи с автомати, които да застрелват всеки, който дръзне да се приближи към „паметника” и да го „оскверни”.
Боядисването на паметника в розово не е осквернение нито на Съветския съюз, нито на Русия, нито на съветските войници, а е категорично неприемане, отхвърляне, заклеймяване на комунизма и действащия в момента неокомунизъм. Неприемане и отказ да се живее под размахания над главите ни съветски автомат.
Международните споразумения се отнасят за военните паметници, паметниците на загинали войници. Този не е на загинали войници, той е идеологически. Неговата идеологическа цел е да внушава покорство и послушание пред армията-окупаторка. Затова войникът на пиедестала е размахал автомата над главата си. Всъщност той го размахва над нашите глави.
Ако съветската армия беше преминала през територията на България, ако не ни беше окупирала, нашето отношение към нея и към нейния паметник сигурно щеше да бъде съвсем различно. Затова казвам, че боядисването в розово не е осквернение на паметника или на армията, а е отношение към нашата окупация, ясен глас, че не считаме тази армия за наша освободителка.
В продължение на половин век бяхме задължени да обичаме червената армия, съветския паметник, размахания автомат, бяхме длъжни да ги възпяваме, да манифестираме любовта си пред мавзолея три пъти през годината, а тези, които ни налагаха окупационния режим, приветстваха оттам манифестациите. Сега техните наследници продължават да унижават националното ни и човешко достойнство вече с други средства.
Паметникът беше боядисан в деня, когато се навършиха 45 години от окупацията на Чехословакия от същата армия. В зловещата нощ срещу 21 август 1968 година същата армия прегази порива на народите на Чехия и Словакия към свобода. Младите хора лягаха пред танковате на същата армия окупаторка, за да ги спрат с телата си. Затова нашият паметник беше боядисан на този ден и в същия розов цвят като танка в прегазена Прага. Това е израз както на нашата солидарност, така и на нашето извинение. Солидарни сме с тези, които отбраняват отечеството си, а не с окупаторите.
Всяка война е зло, но има разлика между отбрана на отечеството и окупация. Не може да ни налагат със сила да не правим тази разлика. Всяка армия е машина за убиване, но не може да ни се налага да приемаме окупационната армия като освободителка. Не бива да допускаме да ни налагат робския манталитет, както го правиха в продължение на половин век.
Розовият цвят е цветът на нашето отрицание. Дано да изберем поне 20 депутати, които да бранят нашето национално и човешко достойнство. Дано да имаме такъв закон, че анонимните оцветители да не бъдат преследвани като престъпници. Дано да имаме закони, които ще наказват истинските престъпници. Дано да не се уморим да протестираме, докато извоюваме истинската си свобода. Достатъчно живяхме в зловещата сянка на размахания автомат на червената армия. Пражката пролет беше през 1868, нашата още не е дошла. Затова от юни 2013 ние я очакваме.”

 

P.S. Публикувал съм доста собствени разсъждения, подобни на споделените от Теодора Димова. Не чакам никаква „печалба”, нито суперлативите на съгласните с мен. Още по-малко се надявам на „милостта” на възбудените защитници на постколониалното ни настояще, за които окупацията на България и нейната нахална символика е светиня, която била поругана от такива, като мен.

Добавям обаче в ivo.bg и текста на писателката с въпрос към развилнелите се тези дни защитници на съветската окупация на България, които заклеймиха порозовяването на съветския фетиш в София.

Няма да изброявам поименно онези, които нападнаха авторите на розовата промяна на паметника- включително за това, че били анонимни ( а не както Пуси райът в Русия например- какво лицемерие от страна на хора , които никак не се зарадваха в България на руските бунтарки).

Бих могъл и сам да отвърна на нападките. Питам обаче, освен нас, активно противостоящите на съветската монументална окупационна символика със скромните си физиономии и имена ( без ни най-малко да се крием, а тъкмо напротив, осветявайки предварително акциите си сред мрака на раболепния медиен бойкот), Теодора Димова също ли заслужава да бъде наречена „пале”, „дървар” и т.н. , както ни пустосва например защитникът на съветския тотем Кеворк Кеворкян с типичното за него презрение към низшите, според него, същества, обект на злобата му?

Отговор не чакам, а и не търся-нямам желание за лична полемика с човек, който е доказал, че няма равен в персоналното преследване на врага от поверените му медийни трибуни ( сал един Бареков напоследък се очерта като негов талантлив ученик в това отношение), макар иначе да претендира за интелектуално превъзходство над обектите на неговите охулващи кампании.

Е, от битки не бягам, но в случая текстът на Теодора Димова дотолкова се покрива с моята гледна точка, че предпочитам по изключение „някой друг” да отговори обобщаващо на злостните хули. Още повече, че не става просто за „някой” и за „кой да е”, а за едно от най-талантливите съвременни български пера.

Запазвам си правото да продължа темата, ако бъде предизвикан.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: