Положението в България е като на Термопилите: трябва да бъдат спрени русофилите

Ако приемем, че юнската вълна на протестите, предизвикана от натрупванията на политическа наглост на първенците, управляващи т.н. преход, затихна в началото на октомври, значи затишието през есента на нашето недоволство, натъкнало се на дебелокожието на тяхното задоволство в бункера на властта, дава възможност за някои обобщения, прогнози и дори-мечти.

На гребена на вълната някак си не беше редно да се надграждат мечти, дори и безобидно утопични от практическа гледна точка. Щеше да изглежда инфантилно и дори меркантилно в светлината на стандартното обвинение към знайни и незнайни сърфисти, популисти и други земноводни специалисти, с каквито гъмжи в нашата политическа фауна.

Това, че костенурката на властта си скри главата, изчака да попремине бурята и оцеля на този етап преди връхлитането на зимния политически студ и пролетния глад за нови идеи, не означава, че ще векува. Самата България, която костенурката носи на заден ход на гърба си, няма толкова живот. Казват го демографите.

В природата най-мощни са инстинктите на оцеляването и тъкмо те пораждат миграцията на милиони твари. Човекът не прави изключение. Само трябва да следваме пътя на миграцията, за да се ориентираме къде е спасението. Ориентирането показва категорично, че не е в Ориента, т.е. не е на Изток. Един вид- посоката говори за западниране.

Защо българите бягат от своя хабитат на Запад и никога на Изток, накъдето се опитва да ни води костенурката? Ако си отговорим на този въпрос достатъчно откровено, без предрасъдъците на идеологията, с която толкова много нашенци са заразени чернобилски, имаме шанса България най-после да признае единодушно очевидната истина: посоката на Запад е не просто правилната, но и единствената, обаче трябва да се следва, а не да пълзим крачка напред и две назад, следвайки самоубийствените завети на болшевишката религия.

Изоставането на българската костенурка в състезанието между европейските народи е толкова очевидно, че да се отрича този факт днес е просто невъзможно.

Кое ни прави толкова „уникални”, че у нас най-трудно, въпреки умерено континенталния климат, който споделяме с бившите си сълагерници от соцлагера в Европа, най-трудно се прихвана демокрацията след като криво-ляво изпълзяхме от блатото на тоталитаризма и пълзим все по-криво и по-ляво?

Твърдението, че зад нашето пълзене наднича историята ни са верни по отношение на веригата, която се опитва да ни задържи в клетката на близкото минало. Тя бе отпусната малко в краткия период, когато руската мечка беше изпосталяла, гладна, нещастна и просеше пред западните банки. Щом обаче заглади косъма с бликналия мед от петродолари, това моментално се отрази на устрема ни да спазваме мъчително постигнатото с национално съгласие усилие да се откъснем от нейната вековна прегръдка.

С възцаряването на Путин, в България рязко започна да укрепва кофражът на мрежата на руското влияние, бетонирано от старите зависимости и безчет нови дружества за дружба, форуми и какви ли не още о(с)ребрявания на гръбнака на руското влияние тук. Неговата цел бе формулирана откровено с метафората на руската дипломация за нашата страна като троянски кон на Москва в Европа. Резкият ръст на тази дейност по бетонирането на петата колона може лесно да бъде видян от една графика на публичната дейност на въпросните структури, поникнали във времето като гъби след напоителен дъжд от рубли.

Ако това е противоестествено за официално декларираната западна ориентация на България,теглена мощно на Изток например от проектите АЕЦ „Белене”и „Южен поток” от една страна и към дъното на Европа чрез увековечаването на едностранната ни зависимост в търговията с бившата ни колонизаторка, какво трябва да се направи срещу мъртвата хватка?

Очевидно е, че петата колона, състояща се от твърдоглави мекотели с многобройни пипала, е политически феномен, особено добре пригоден да паразитира на българска почва. Това е, което ни прави уникални на нашия континент.

Твърдоглавото мекотело вирее на въпросното европейски дъно, храни се мърша ( според израза на Славейков), чувства се тук отлично и практически няма естествени врагове, от които да се страхува у нас. То разчита на своята невидимост и първата задача е да бъде осветено.

Хищникът се наслаждава на своята неуязвимост, но резултатът е, че България е заплашена от изчезване.

Някой трябва да му се противопостави организирано по начин, по който отделни индивиди, подгонени от пипалата му, се опитват да водят индивидуална битка тук, на място, без да мигрират.

Българи, които се самоопределят като националисти, търсят спасение от тенденцията да се запишем в червената книга, в древното минало. Да си българофил обаче днес означава да се обърнеш към бъдещето и да посочиш решението без да се боиш, че ще бъдеш заклеймен като „слуга на Запада”.

Слугите на Изтока съдят по себе си и не могат да си представят хора, свободни от зависимостта на ирационалната любов към чужда държава или осребрения слугинаж към нея. Поради което обичат да товарят опонентите си с ограниченото си разбиране за ценностите на този свят по огледален принцип.

Красивите приказки за единство ( между хищника и неговата храна) нямат нищо общо с демокрацията, която черпи силата си от разделението и противопоставянето на обособени групи от обществото- самата етимология на думата „партия” в многопартийните общества е показателна за това.

Днес тук балансът го няма, освен на хартията, от която са съставени договорите с НАТО и ЕС. Русофилите си разиграват троянския кон, а прозападно настроените българи са пръснати, уязвими, остракирани, стресирани, натирени и едва ли не накарани да се чувстват виновни, че си позволяват понякога да се противопоставят единично на русофилите.

България има нужда от съпротива срещу пагубното русофилство, което ни се представя като безобиден културен феномен под формата на „руски пляски”, но всъщност е нещо много, много повече от това да харесваш нечия чужда култура или дори да се прекланяш сляпо по всичко, свързана с една чужда държава.

Тук русофилството е определящ фактор в политиката и подчинената й икономика. Това се вижда от безумието на всяка цена да се състои АЕЦ „Белене”- нещо като икономическа газова камера за цял един народ, който сам да си я постои, да си я плати, за да се запъти след това към нея под строй под тържествената музика, поръчана от колониалните ни владетели.

Ако ви се струва, че преувеличавам, изчакайте малко и ще видите колко много русофилско злорадство има заровено у нас в една евентуална предстояща победа на Русия над България по делото за АЕЦ „Белене” – нашите русофили с наслада очакват да бъдем осъдени от майчицата им за непослушание.

Русофилството роди феномена на сговора между партиите, които ни управляват в момента. Те би трябвало да живеят на различни политически планети според декларираните си автобиографии. Но амалгамата между БСП, ДПС и Атака е именно обвързаността им с петата колона в държавата, която и днес приковава България на колене чрез монопола си в ядрената енергетика и вноса на основните горива в страната ни.

Това е факт, стърчащ като паметника на съветския узурпатор над София. Той обаче напълно отсъства от публичния разговор в рамките на аморфните приказки за злодейските монополи в България.

Осъзнаването на тези реалности трябва да бъде артикулирано публично и ако това не направят съществуващите политически субекти, би трябвало да възникне нов: Българофили за противопоставяне на организираната проруска ерозия на страната.

Обичайното за демократичния свят разделение на ляво и дясно у нас не е онази конкуренция, която може да реши въпроса с цивилизационната ориентация на България. Тук сме разделени на българи, които искрено искат да бъдем като развитите народи в онази част от света, която ни посочват с бягството си децата ни и на русофили, чиито деца правят същото, но близките им са се запънали на местна почва да пречат с всички сили за истинската промяна, дърпайки назад и на Изток.

Носталгиците с обърнатите представи за прогреса, яхнали костенурката, си имат представителство под какви ли не форми. Тази несправедливост трябва да получи отпор.

Време е по неписания закон за конкуренцията на идеите, валиден в самата природа като принцип, на който се базира оцеляването и съхраняването на разнообразието на видовете, да им бъде противопоставен българофилски проект, обърнат към бъдещето.

Русофилите, разбира се, веднага ще се опитат да представят обичайната си теза, че насреща им са „русофоби”- етикет, който лепят на несъгласните с безрезервната им служба на съветско-руските интереси. Такова нещо като партия или каквато и да било друга структура на русофоби в България никога не е е имало и опитите да се профанизира прозападния избор на българите като „русофобия”, показва само безсилието на еднополюсния свят, в която русофилите живеят за сметка на истинското реформиране, модернизиране и проспериране на страната ни.

Ако някой се бои от руската мечка, която отдавна играе в нашия двор, да си стои в клетката и да чака костенурката да спечели европейската надпревара, в която засега се очертаваме като победители само по темповете на изчезване като народ.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: