Амстердам (или Как да намерим Червените фенери)

Е, днес ще отскочим до Амстердам – не, няма да пушим, но това, знаете, не е единственият възможен грях в този град. Сега сериозно: който е чувствителен, непълнолетен и изобщо – нежна душа – не е за вас това това четиво. На останалите – приятно четене:

Амстердам

Анти-конти „Дай ми да ти дам те обичам“

или

Как да намерим Червените фенери

Morning сабахлем, малко поспах. В 20:30h вчера пак пристигнах на Острова… тегли ме това парче земя и това си е. В 00:03 бях на входната врата, заключена обаче, влязох в коридора и легнах малко на земята като кученце, да подремна и да дебна, може някой от живущите в квартирата да му се припишка и да стане, да му полопам и да отвори. Кулурен съм си, не искам посреднощ да събуждам народо-населението…

Предисторията на това среднощно прибиране:

Петък вечер се товарим/пред историята мой се окаже малко длъжка, понякога се разливам като катурната чаша бира от не много трезв въздържател… /. Аз и 1 познат на влака се товарим и destination-а е Лондон  (Викторя)-голяма ЖП-Гара, туб/метро station/ в сърцето на Лондон. Пристигаме, позавъртаме се малко и отиваме до Автогарата (Coach stationa)… мисля да спра с подробностите и да не издребнявам много, защото не искам читателя да започне още тук да се прозява… до детайли за това, какво съм ял и къде съм препикавал ъглите, маркирайки територия няма да стигам.

Автобусът пътува до Amstel Station – към края на градчето, наречено Амстердам, в една мила красива страна с ветрени мелници и много колела… ама многу колела. Тръгване в 21h, пристигане в Амтердам-около 8h сутринта. Около 2h. 30 мин се пътува до ДОвер, от където се товарим/доброволно, не добро зорно/ на ФЕРРЪбоат и след 1h. 15 мин journey се акостира на континента – Кале.

Феррито гордо пори вълните, вълнение почти не се усети, , навън тъмнина и мъгла, има няколко палуби и кафенета, барове. Пътниците дремят, някои пият, други изтрезняват… Слизаме на френска земя и „със 100 киломтра- а-а-а в ч-а-а-с, аз лее-е-е-тя-я… “ намаляваме разстоянието до “града на разврата“/Не студентски град, меката на чалгата/.

Около 6h навън се съмва и виждам магистралите… прекрасни съоръжения – 5 лентови, осветени, нема дупки… една дянта няма къде човек да изкриви… дамусе невиди и щастието!

В 8 наближаваме

Амстердам,

навлизаме града, заварваме го в спящо полежение. Петък вечер са вилняли, Събота до късно ще почиват. Разтоварваме се на автогара Амстел и се обръщаме за информация от гише Информация, което е като шведска маса, отрупано с листовки, карти но живият човек, който да „изцедим“ за информация липсва – може би е до 00  (двете нули – бел.Ст. )

Вземам самоинициативно 1 карта, отварям я, досто подробно  – посочено в раздели къде и какво може да се види в Амстедам. Бързо хвърлям поглед, виждам 2 – 3 плажа по каналите, виждам къде са моловете и парковете. Виждам един чистачо–метач, който мете с едно такова пособие, което мисля че даже и в Сомалия, ако видят ще се учудят и ще се маят това метла ли е или плетени дренови клонки.

Метачът, по-скоро запрашителят, беше доста усърден, боклуци по земята нямаше, прахът беше във въздухът… мистична гледка. Питам го… „Екскюзе муа… как да стигна ваша милост аджеба до down-товна – „центъро“?.

Погледна ми, очаквах да ми каже – „колко клечки виждаш, издърпай най-дългата“, но едва ли, надали. Посочи, показа, измимикува  (странна дума, нали), че центъра е къмту нанататъка – една немнoгo оживена  (поне засега) улица с трамвай, автобуси и мноооого колила!!! Казвам си „Може да хванем автобуса и за  (както разбрах има–няма) 15 мин, да пристигнем в центъра, или 2-ри вариант, плюем си на петите и вървим около 40 мин в права линия. Не мислим много, топлата вода е октрита отдавна – тръгваме пеша!

Първо впечатление – много спокоен град, подреден, набразден доста подробно от канали, колоездачни пътеки и трамвайни линии. До самата автогара има голям вело-парк, на който колелата не са особено подредени, позахвърлени ми се струват, закопчани с закпчавания, някои с доста дебели вериги, които и по корабите рядко се срещат!!!

Кръстовищата – прекрасни, светофари за колоездачите  (за кратко от тук нататък ще наричам „педалистите“) и светофари на гражданите пешеходци (малко на брой) и водачите на коли, автомобили, трамвай, камиони и въобще за сичко живо, дето се е качило на достоянията на прогресо и лети ниско.

В тази държава, струва ми се, даже съм 99, 9% убеден, че колоездачите са болшинство и с привилегии. Може би така трябва да бъде, може би не, къде съм аз, къде са те!!!. Ми те, милите, колкот и да въртят тези педалчета, немож ме стигнат Широки вело алеи, по които хвърчат, препускат лудо „педалистите“. Велопаркът е стар, може би малко след войната, коя по-точно, подробно лично аз не знам, но не са нови, абсолютно – не!

Вървим, вървим и ниий нататък… и през кръстовища, канали стигаме до централният район на града. Тук става малко по оживено, вече е към 9:30h.

Една мисъл неспокойно като птичка в клетка се блъска в главите ни… „трябва да питаме някой местен, къде е оня – така известен – квартал, в който сутрин се ляга, вечер се става, имало там едни такива красиви женици, стоящи зад стъклени витринки, усмихващи се похотливо, мигайки с клепачи закачливо… искайки за банкнотка от 50 Еуро да те пратят в РАЯ за може би около 20 – 25 мин (при повечето времетраенето е не по хронометър а по скоро по това кога ще… „свърши“ клиента!!! Виждам един ми се струва местен, изглежда даже свестен… питам го „IKSKUZmii, can Y pls give me directions how to get

RED LIGHTS District

Отвръща ми леко полуусмихнато – „вървите направо, 2-рата у лево и сте там“.

Казвам „чеерс“ и бодро тръгваме нантатък, но усещам „повикът на дивото“, нищо, че сме доста дълбоко в циливилизацията. Светло е, не може се маркира някой corner. В далечината виждам една кръгла метална, подобно на кутийка от безал – котколно тенениена къщичка, в която спокойно 1 гражданин се облекчава… и си казвам – т’ва е яка тоалетна от селски тип в урбанистични условия. Заставам на мястото, затварям мижещо с очи от удоволсвие, като куче, когото стопанина чеше зад ушото и ми олеква…

De Wallen, Амстердам, Нидерландия

Спускаме се по улицата, не знам защо леко съм забил поглед в земята, а и слухът ми е на нокти, понеже непрекъснато летят коли, по тесни – има-няма 2 метра – улички, колоездачи звънят, за пешеходците има отделени малки пространсва – около 0,5 метра и се върви като в планината по партизанско време… в колона… раз –два – три…

На земата се натъквам на шарена хартийка, мисля си това мой да е банкнота, приклякам… я! наистина банкнота, мой да съм почти на колежда, ама я още видим на колежда метру!:). Вземам я, поглеждам я – 5 Евро, сгъвам я аз, пъхам у джебо и пак надоле – стигаме 2-рата прека, завиваме и сме там… каналите, баровете, магазинчетата и интересните витринки с фенери над тях и червени завески.

Около 10 h е и дамите ги няма, сладко си спят дома. Щастливи сме, намерили сме мястото. Вземаме решение да се поразходим из града, да го пооппознам, той да опознае нас. Искаме в някой парк да отдъхнем на спокойствие, разгръщаме картата и се ориентираме доста добре, с малко помощ от местен индивид – не-колоездач, разбира се.

Времето е долу горе убаво – около 22 С, почти безветрие, не е много слънчево, не е и много облачно – с 1 дума идялну, почти пирфиектну. Паркът е на „има-няма 1h. път лутане“ от центъра. През 10 минутки питам някой, дали се движа накъмкъдето трябва.. .

Паркът всъщност не се оказва толкова близо, колкото съм си мислил. Имаме късмет, хората са доста любезни и ни дават указания. Спрях един човек, попитах го, как да стигна до парка, той ми каза – „Изчакай малко, аз не знам как да стигнеш, но познавам човек, който живее тук и той ще те упъти“. Стигнахме до търговската улица, в единият край на която започва

Паркът

В началото му има врати от ковано желязо, алеите са прекрасно оформени, по тях летят велосипеди, върволици посетители на групички са се отправили към вътрешността. Решаваме да седнем малко на зелената тревица да отпочинем и да хапнем. Облягаме се на „една кълка“ и се припичаме на слънце. До сега през деня сме минали сигурно 10-ина киломентра, усещам пулсираща болка в стъпалата си и поради тази причина свалям обувките и чорапите си. Постояваме около 20 мин. и със свежи сили се отправяме към езеро, което в далечината блести на слънцето и прилича на метален таз, изтърколил се от Москвич, минал с голяма скорост през дупка в тъмна нощ:).

Нещо ми е ядно, пие ми се биричка, вода…

 

Едно заведение грабва сетивата ни и, без да чакаме, заемаме една маса, виждаме сервитьорката, която припка наоколо, като млада кобилка. Стоим 5 минути в размисли дали заведението е на самообслужване или при нас ще дойде някой от персонала, за да ни попита какво ще поръчаме. Най-накрая идва девойката, поръчваме и 2 бири, без музика да свири.

Гледката е красива – на 2 рия етаж сме, виждат се главната алея и езерото. Утолили жаждата си, поемаме към централната част, нещо ни тегли все натам:). Следваме познатите лабиринти от канали и вело алеи. Изпих набързо бирата и започнах да усещам ефекта ѝ – приятно замайване, миксирано с приятено меко туптене в областа на слепоочията и лека киселост в устата.

Искаме да се снимаме до

Централната ЖП гара –

на около 1 км от нея има голяма каменна постройка с форма на кораб, почти потънал – почти извисяваш се от водата. Междувременно времето се е намусило, тъмно – сиви облаци се спускат и започват да стържат покривите на сградите. В един момент започва да вали, минава ни мисълта, че трябва да идем някъде на закрито, чадър не ползвам/много мразя да имам нещо в ръцете си!!!/. Достигайки до

„РЕД LIGHT DISTRICT“ – „Червените фенери“

се шмугваме в 1 бар, сядаме и пак пийваме бира. Навън позахладня, но вътре е хубавиня – приятно топло, музиката свири приглушено, навън се чува трополенето на капките и стъпките на минувачите –

Съботно – вечерна идилия… затишие преди буря!

Изпиваме бирата/6 евро 500 мл наливен Хейнекен/и вече часът е около 20:00, поемаме по уличките към витринките с дамите. Чаровна гледка, червена светлина, водни пръски стичащи се под стъклата, зад които дамите, доста оскъдно облечени – със сутиен и гащички, шик модерни прашки –се поклащат и примамливо примляскват с устенца, подканящи минувачите да влезнат при тях.

Обиколката ни продължава може би около 30 минутки. Погледът ми е посетил може би над 30 дами, но дъхът ми спря, когато застанах пред една витринка, зад която… прелестно – чаровна дама, с разпилени кестеняви леко накъдрени коси и влажни очи извиваше снага. За секунди вплетохме погледи, преминаха хиляди волтове електричество през мен – бях изпаднал в захлас, загубих представа, къде се намирах. Влиянието на алкохола беше достигнало пик а си. Отправих се към вратичката на стаята, отворих я, създанието беше само на 1 дух разстояние – като хипнотизиран я гледах и забравих българския/за английския да не говорим/.  Нямаше нужда да питам – тя сама ми изтананика тарифата:) – 50 Евро 30 минути, 100 евро 1h. Влязох, подадох и банкнотата, посочи ми леглото… /тук ще спра в подробностите, за да не загубим детската аудитория/!!! След сладострасно – красиви моменти в компанията и, излязох прероден… речниковият ми запас няма такова богатство, с което да пресъздам всичко това, което се случи вътре – с тялото и душата ми. Навън още валеше…

Решихме да се поразходим приятеля,с който бях, още не беше решил, коя витринка да посети, изборът е мнооого труден… всички са избирани с кастинг!

Минава 2h сутринта, по улиците е още доста оживено. Решихме да идем на Китайски масаж – 40 Евро/1 час… влязохме, посочиха ни една вита стълба, качихме се на 2 рия етаж и масажът започна. Настанихме се удобно по стомах на леглата и по гърба ми замаршируваха пръстите на сръчна дама, която се постара доста за раздвижването на кръвта из тялото ми:).

Излязохме към 3 часа от Масажният център и забродихме по улиците. Насочихме се към автогарата, намираща се в края на градът. След 1h път пеша бяхме там, беше заключена. Отваряше в 5h и решихме да се пошматкаме из района – нищо интересно общо взето.

Бяхме доста уморени, полагах огромни усилия да накарам клепачите си да стоят където им е мястото. Седнахме на една пейка в автогарата и задрямахме.

Към 8 h се пооживи. След малко стана време да идем да се чекираме за автобуса. Наредихме се на опашка, качихме се и отново се отпуснахме в дрямка. След 3h път бяхме в Брюксел – там спряхме за 45-минутен отдих.

По късно следобеда пристигнахме в Кале и автобуса гарира в трюма на ферибота. Времето беше почти прекрасно с изключение на лекият дъждей и мъгла, но колкото повече се приближавахме до Островът, времето/доста странно/ се подобряваше!!!

Бяхме на палубата, пихме по 1 бира и отново в автобуса и ето ни, вече сме на английска земя.

Автор: Емил Василев

Снимки: За какво са ви снимки?!?

Други разкази свързани с Холандия – на картата:

Холандия

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: