Деп(р)есираният нарцис

Не е приятно, но е въпрос на реализъм човек да признае очевидното си поражение. Опитах се да не обръщам внимание на „проекта Бареков” като форма на презрение към неговото острие, но колкото и да е тъпо- предавам се.

В едно отношение, както често се случва с хората без задръжки, Бареков успя да се наложи: накара за него да говорят и пишат хора, които биха предпочели да не се цапат, ако можеха да подминат локвата, която е обаче е толкова голяма, че не ти оставя избор, освен да запретнеш крачоли. Или ръкави…

Алтернативата е да криволичиш назад, което е още по-лоша форма на принуда.

Успехът му в това отношение се дължи на феномена на пияния в градския транспорт: досажда, повръща дори върху теб и няма къде да избягаш заради ограниченото пространство, в което той нахлува, цапайки твоето. Би предпочел да не му обръщаш внимание, но просто няма как.

България е ограничено простанство и „бившият журналист” се бута яростно, за да го забележат, крещейки всякакви небивалици, полуистини и дори истини- например за мизерията на хората. „Скръбта” му по хорската мизерия е лицемерна, колкото самата му претенция да бъде народен трибун, забогатял от журналистическо слугуване.

Склонноста му към нарцисизъм се управлява като касетъчна бомба ( да не казвам заредена с каква субстанция), хвърлена в политическо пространство срещу (почти) всички политици- с изключения на бащиците от ДПС, спрямо които е издайнически деп(р)есиран.

Контрастът между пехливанските му закани към всички политици и пълното мълчание по адрес на ДПС отговаря на въпроса „кой”, превърнал се в култова реплика от протестите по повод безобразието с Пеевски, изваден толкова злополучвно пред строя от неговотие кукловоди.

Съмнявам се да го прави от начетеност, защото съм чел в оригинал и без редакция първичните му излияния като блогър, но се държи като Тарас Булба към своя бивш кумир Борисов : „ Аз го създадох, Аз и ще го унищожа”!

Да оставим настрана небивалиците, с които се опитва ( и успява в не малка степен) да привлече вниманието чрез номера на „свалените гащи на площада”, като обещанията за постигане на пълно мнозинство в следващия парламент (щедро и наедро се здаканва той) чрез партията си, която дори не е учредена още. Явно разчита да задейства механизма на привлекателната сила на силната ръка, излъчваща увереност в преследването на целите в представите на слабите и отчаяните, вървейки по стъпките на своите прототипи.

От царя взаимства всеядността на политическото послание към всички, готови да му поверват ( стига да са морално чисти, както се изрази този „чистник” ).

От Сидеров копира гневливостта и агресията.

От Борисов си е харесал демонстрацията на мъжкарство- вече ни увери, че бил надобрял в боксовите тренировки (където също е новобранец), хвалейки се, че можел да изкара „някой лев” от боксови мачове.

Социологическите проучвания, които му поръчват с провокативна цел, за да го курдисат в съзнанието на хората като възможен покорител на 4-те процента в един следващ парламент, са толкова откровено нагласени за един прохождащ политик без партия, че заслужават само да бъдат вписани в графата „ напазарувано нахалство”.

Дори и да не е престижна, дори да е направо съмнителна купената за целта социологическа писта, тя е достътъчен „информационен повод” , за да бъде цитирана от останалите купени играчи по медийната верига, наети да превърнат абсурда в нещо приемливо в общественото съзнаие.

Прагматичният въпрос към „верващите”, е прост като най-универсалния лакмус за всяко подобно деяния на ръба на престъплението: откъде пари за тази дандания?!

Преди Бареков номерът с дългото и скъпо струващо обикаляне на страната за из(г)раждане на нов ( но поне собствен, за разлика от случая с подставения Бареков) проект, беше приложен от действащия по онова време президент Георги Първанов.

Основното обяснение на Първанов, който се правеше на апостол под президентско прикритие, беше, че искал да чуе гласа на народа. Организираха му седенки, посрещания, сказки, откривания на разни местни обекти и прочее контакти с поласканите хорица в провинцията ( но не и във враждебната му София) за целите на политическия му проект АБВ.

Първанов никога не си призна безобразието да използва държавния си пост за създаване на личния си политически проект, но и нямаше нужда: фактът не подлежи на съмнение. Обикаляше с охраната, секретарите и секретарските, шофьорите и въобще с целия си обоз, платен от държавния бюджет, уж да се види с народа, градейки обаче клетка след клетка на организацията си.

После се провали, но никой, включително и наследилият го Плевнелиев, нито веднъж не му причини неудобството да поиска обясние за потрошената народна пара. Маскировката на този бракониер беше завидна по ръба на закона- писания и неписания. Фокусът беше класически: всичко е очевидно за публиката, но не можеш да докажеш измамата, защото формално е вярно, че човекът открива детски гради и параклиси.

Победителите не ги съдят, но у нас това важи и за претърпелите поражение, като Първанов, когато никаква ревизия не го лови.

Нещо подобно, с обиколките на страната, имитира и Бареков, наричан все по-упорито „бивш журналист” с надежда да се забрави срамното му журналистическо минало от преди броени седмици.

На сакралния въпрос „откъде пари” за кампанията на несъществущвата му партия за несъщeствуващите избори ( ако не броим европейските, на които той „хитро” набляга, давайки си сметка колко нелепо е да говори за парламентарни, без такива да са насрочени), Бареков се опитва да натовари с отговор(ност) ТВ7.

Човек трябва малко да се замисли и без да е финансист, инспектор или какъвто и да било специалист, за да се досети, че това е невъзможно.

Възможно е едни пари да минават през една телевизия, но няма телевизия в света, която би финансирала безкрайна, юридически несъществуваща предизборна кампания с цялата издръжка на скъпия пътуващ цирк, за който никой посетител не плаща дори билетче за вход.

В това отношение Бареков се опитва да внуши, че има безплатен обяд- при това всекидневен, без да има реален благодетел.

Опитайте си да представите чувалите с пари. Дори да сте „само” една жена- домакиня, ще се ужасите от прахосничеството, което ни се демонстрира с настояването да го приемем за нещо естествено, а не като като нагласено „безплатно” реалити от провинциални площади.

Смея да твърдя, че не ТВ7, а никоя друга телевизия в България не печели толкова ( ако изобщо е на печалба), че да харчи ден след ден, месец след месец ( без някакъв хоризонт във времето дори) за заплати, хонорари, телемостове, командировъчни, транспорт, охрана, нощувки, права за ползване на разни трибуни и т.н., както виждаме да се случва пред очите ни с пътуващия луксозен „Хайд парк”, за какъвто претендира „България без цензура” ( който би трябвало да се нарича „ Без задръжки” или нещо подобно, подхождащо за неприлично телевизионно зрелище, разчитащо на масовата хипноза на ласкателството към малкия човек).

Как при това положение да се вярва на писъците за повече прозрачност в държавата от страна на участниците в това фалшиво шоу, в което е абсолютно табу въпросът за произхода на средствата , вложени в него?

Цинизмът на злоупотребата с нещастието на хората, петимни да си кажат публично болката по места, където шансът това да се случи по друг начин е равен на двете нули от някоя закрита обществени тоалетна, е банкерски калкулирана форма на подкуп в особено големи размери.

Бюджетът за тази черна каса е таен, но и явно бездънен по мащабите на България- няма как такова „мероприятие” без край да се случва без мощен финансов гръб.

Ето какво казва по въпроса сайтът „Биволъ”- вари го, печи го, но не става за мезе, защото борави с документи.

Собствеността на ТВ7 заплетена в офшорки на осем нива

 

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: