57. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – РИХАРД ЩРАУС

Пламен Асенов

13. 11. 13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=60

Richard Strauss – Ein Heldenleben /A Hero’s Life/

„Аз може и да не съм композитор от първи ранг, но със сигурност съм първокласен композитор от втори ранг” – казва за себе си Рихард Щраус. Разбира се, привкусът на скромност в това изказване или е плод на деликатност, или е проява на чиста куртоазия и може да ни заблуди. Щраус реално добре знае мястото си и всъщност има предвид, че е първи измежду всички останали след Вагнер, които са…..ами, всички останали. Неслучайно 14 години след смъртта на Рихард Щраус големият пианист Глен Гулд казва за него, че е „най-великата музикална фигура, която е живяла през този век”.

Richard Strauss – Ein Heldenleben /A Hero’s Life/

Слушаме откъс от „Животът на героя”, симфонична поема за голям оркестър, която е една от последните творби на Рихард Щраус от този вид. Тя е гранична работа. За него лично, като герой на собствения му живот, тя бележи прехода от стария ХІХ към новия ХХ век. По отношение на творчеството му пък стои някъде на границата от великите постижения в симфоничната музика към операта и балета, с които основно се занимава в следващите близо 50 години. Естествено, тази граница не е така рязка. Докато е във величието на славата си със”Смъртта и преображението”, „Тил Ойленшпигел”, „Тъй рече Заратустра” и другите симфонични поеми, за които специалистите казват, че са дори не за голям, а за огромен оркестър, той пише и поне две опери, които се приемат от публиката и критиката като провал. После пък, в разгара на славата си като оперен композитор, между „Саломе”, „Кавалерът на розата”, „Ариадна и Наксос”, та до „Капричио”, той създава и своите незабравима „Алпийска симфония”, „Метаморфози”, концерта си за обой в ре мажор, може би последната негова инструментална творба.

Рихард Щраус, концерт за обой в ре мажор

Рихард Щраус е роден през 1864 година в Мюнхен. Баща му е музикант, свири на хорна в мюнхенската опера и се занимава с музикалното образование на много талантливия си син. Рихард създава първата си композиция на 6. Той обаче има не само талант, но и големи възможности – виси постоянно на репетициите на оркестъра с баща си и се сближава с помощник диригента, който му дава безплатни уроци по музикална теория и оркестрация. На 8 Рихард започва да взима и уроци по цигулка в кралското музикално училище, а на 10 чува за първи път две опери на Вагнер – „Лоенгрин” и „Танхойзер”. Те го втрещяват и той е жаден да ги изучи, но баща му, човек с твърде консервативен музикален вкус, му забранява и забраната се спазва цели 6 години. Така или иначе обаче, Рихард Щраус за цял живот е дълбоко повлиян от величествената и страховита модерна музикална визия на Вагнер.

Рихард Щраус, Алпийска симфония

Когато е на 18, Щраус представя за първи път своя цигулков концерт в Д минор не къде да е, а във Виена, започва и да учи в Мюнхенския университет. Само че учи философия и история на изкуството, не музика. После се мести в Берлин, но и там зарязва ученето, за да стане помощник-диригент на прочутия Ханс фон Бюлов, дълбоко впечатлен от неговата уж момчешка „Серенада за духови инструменти”. Не се учудвам – всеки би бил впечатлен.

Рихард Щраус, серенада за 13 духови инструмента

През 1894 Щраус е на 30. Той е в разцвета на житейските си и музикални сили, но още не е така популярен сред широката публика. Сигурно е съвпадение, но истинската голяма слава идва след женитбата му с една импозантна дама от еврейски произход на име Полин Мария де Ана. Тя е година по-възрастна от Рихард и има дъщеря от предишен брак – факт, който играе роля в живота на Щраус по времето на нацизма. Полин е известно за времето си сопрано, но освен това е прочута в обществото като сноб със склонност да доминира, също като раздразнителна, ексцентрична и прекалено пряма жена. Самият Щраус пък я описва така: „Много сложна, много женствена, леко перверзна, леко кокетна, никога не е като себе си, всяка минута се различава от това, което е била миг преди”. Не знам колко хора биха живели с тази жена, обаче семейство Щраус имат прекрасен брак, в който Полин, освен другото, е истинско вдъхновение за Рихард. Ако любовта му към хорната като музикален инструмент е наследство от баща му, то афинитета му към сопранните партии в оперите и песенните композиции идва от жена му. Всъщност точно за нея той пише и прочутите си „Четири последни песни”, композирани няколко месеца преди смъртта му, сред руините на победена Германия.

Рихард Щраус, Четири последни песни

„На залез”, така се казва тази четвърта композиция от четирите последни песни, тоест, тази наистина най-последна творба на Рихард Щраус, която слушаме в изпълнение на сопраното Карен Андерсън. Невероятна е нейната дълбочина и разтърсваща сила. Но какво да каже човек повече – страната, която обичаш, е разрушена от злото, което сама е родила, а старата музикална слава и величие не помагат да останеш жив, щом си на 85 и всичко на практика е свършило, с изключение на някаква душа, която едва диша.

 Рихард Щраус, Четири последни песни

„Пред Щраус, композиторът, аз свалям шапка, пред Щраус човекът си я слагам отново” – така обаче прочутият италиански диригент Артуро Тосканини описва нееднозначното отношение, което поражда поведението на Щраус по време на нацизма. Той от една страна официално сътрудничи на режима, поне за известно време в началото, дори негов химн е използван за откриването на Олимпийските игри в Берлин през 1936 година. От друга страна обаче през всичките години той пише и говори за негативното си отношение към режима, а от трета – използва всичките си връзки във висшите нацистки среди, за да отърве сина си и доведената си дъщеря от концлагер. Не знам дали би било прекалено лесно или прекалено трудно да го съдим, затова предпочитам да не го съдим, а да помним, че са неведоми пътищата божии. Така или иначе, Рихард Щраус умира четири години след края на Втората световна война и е погребан в имението си в Гармиш-Партенкирхен. Георг Солти, нает да дирижира оркестъра за 85-я рожден ден на великия композитор, вместо това го дирижира на погребението му. На церемонията част от хористите не издържат и се разплакват, но после се взимат в ръце и пеят.

Няма и двадесет години по-късно великият режисьор Стенли Кубрик създава „2001-ва, Една одисея в Космоса”, филм по романа на великия писател Артър Кларк. Музиката към него е записана от оркестър, ръководен от великия диригент Херберт фон Караян и нейното заглавие е „Тъй рече Заратустра”, симфонична поема по прочутата книга на великия философ Фридрих Ницше, създадена още през 1896 г. от великия композитор Рихард Щраус. Не знам дали животът е красиво нещо, както се твърди, но, обгърнат от тази музика, със сигурност знам, че звучи величествено.

Рихард Щраус, Тъй рече Заратустра

Прочети цялата новина

Свързани новини: