Късният Орешарски като закъсалия Луканов

Слушам тази сутрин в предаване на Нова телевизия един от най-големите раздавачи на порции в държавата Йордан Цонев с какво самочувствие непрекъснато припомня колко отдавна е в политиката и в законотворчеството, очевидно вярвайки, че това обстоятелство го представя в добра светлина.

Този човек, както и подобните му, явно не разбира, че да се хвалиш като готвач на манджата, от която на консуматорите им се повръща, е признак на пълна загуба на ориентация къде е дъното и къде е таванът на собствените ти възможности като политик. Защото да се тупаш в гърдите колко много е зависело от теб, но в крайна сметка резултатът разплаква милиони българи с плачевните си характеристики на провала, закотвил България на дъното на европейските класации по жизнен стандарт, е признак също и на липса на чуваемост за тътена на обратната връзка.

Откъсването от реалността рано или късно се наказва в политиката. Гледайте могъщия до вчера Бисеров и се досещайте какво се е загнездило зад самохвалството на Цонев.

Като казвам „рано или късно” и като наблюдавам, как Йордан Цонев се опитва да оневини монтирания като бомбе върху селска чутура днешен премиер, се сещам за една аналогия между късния Орешарски и закъсалия в края на 1990-та министър-председател Андрей Луканов.

Моя милост, подобно на Цонев в това отношение, също отдавна е в „бизнеса”, но за разлика от него си признавам пълния провал да наложа своя отпечатък върху събитията от последния четвърт век. Блъскал съм се с доста „титани” на прехода ( президенти, премиери, големи началства изобщо) и съм се чупил (откъде ли не – под натиск или от омерзение). Понеже все още не съм се пречупил, мога да пречупя през своя спомен днешните събития.

(Формално) безпартийният Орешарски отправи непристойна за един „фин човек” ( по израза на Йордан Цонев) заплаха срещу държавните служители. Щели да бъдат уволнявани, ако протестират срещу властта (му). Ето с това ми напомни на премиера Андрей Луканов, който ми се обади в съботната вечер на 24-ти ноември 1990-та по телефона вкъщи. Надвиснала беше обявената за понеделник общонационална стачка.

Луканов ми нареди да разпространя по каналите на БТА следната заплаха към българските журналисти: който посмее да отразява стачката, „ ще си има работа с прокуратурата”.

По онова време изпълнявах длъжността директор на БТА по волята на общо събрание на работещите в агенцията, които междувременно бяха събрали подписка с искане премиерът Луканов да задвижи процедурата по утвърждаването ми на този пост , като ме предложи за одобрение на държавния глава за титуляр на поста ( което и стана няколко седмици по-късно, т.е. след като Луканов подаде оставка на 29 ноември- процедурата, блокирана от Луканов заради моята неприемлива за него личност, задвижи сменилият го Димитър Попов ).

След краткия ми разговор с премиера, с когото не се познавах лично ( макар да ми говореше на „ти” по телефона), се качих на колата и се озовах бързо в телевизията. Там заварих синия екран на практически блокираната телевизия. По коридорите се стелеше страх след подобно обаждане на Луканов, предизвикало прекъсване на предаването „Панорама”- без обяснение за зрителите. В гримьорната, въпреки грима, белеха физиономиите на синдикалните лидери Кръстьо Петков и Константин Тренчев.

За разлика от своя синдикален вожд, членове на „Подкрепа” в телевизията, към които се обърнах за съдействие, проявиха решителност и ми прокараха път в студиото, разбирайки, че имам намерение да направя важно съобщение в ефир. С широкия си ватерполистки гръб колегата Сашо Стайков затисна вратата от вътрешната страна. Постовият милиционер, който по стара комунистическа традиция пазеше на входа на самото студио, не посмя да се намеси.

Взех стол и влезнах в кадър по време на вечерните новини. Бетина Жотева, която и без това се задъхваше, четейки новините, съвсем се изуми, когато приседнах до нея. Нямаше представа какво става.

Взех думата и кратко преразказах обаждането на премиера Луканов. Заявих, че това е откровен опит да бъдат сплашени българските журналисти. Призовах ги да не се подчиняват на премиера Луканов, ако не искаме да се върнем във времената, когато слушахме чужди радиостанции, за да разберем истината за онова, което се случва в България.

По-късно от стачния комитет на „Подкрепа” ми казаха, че изявата ми е била възприета като „сигнал” към стачниците да не се отказват. Защото е имало такава тенденция след шантажа на властта със заканата, че армията ще замести стачкуващите шофьори от градския транспорт.

Както е известно, стачката се състоя, а Луканов удържа поста само два дни.

Аналогията, за която намеквам, е, че закъсалият тогава Луканов се държа в критичен момент като диктатор. Късният Орешарски, пребивавал на важни постове в няколко правителства, очевидно прилича на него в момента със заплахите си срещу държавните служители. Оставката му е въпрос на време, макар днешната „Подкрепа” да не е вече като онази „Подкрепа”. А и нароилите се телевизии днес си приличат в едно: по никакъв начин не биха ми позволили да говоря някакви си истини от техния екран, защото това тук вече се смята за скандално, незаконно, окупаторско дори.

Личният ми успех в онзи сблъсък се превърна на пръв поглед после в личен провал- поне няколко пъти бях „изхвърлен от системата”, към която не се нагодих удобно, нито пък я промених. Но намирам провала си за по-голям успех от пребиваването на Цонев по върховете на властта. Защото крайният резултат е, че сега, за разлика от мрънкащия Цонев, живея луксозно. Позволявам си да съм свободен човек, който написа текста, прочетен от вас току-що. И да не треперя с напрегната усмивка, че, ако не слушам, във всеки момент могат да ми извадят далаверите.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: