Аляска – „North to the Future“ (1): От Феърбанкс до Северния Ледовит Океан

 Днес започваме едно пътуване из Аляска, в което още първия ден ще стигнем до Северния ледовит океан.

Приятно четене:

 

 

Аляска – на север, в бъдещето

част първа

 От Феърбанкс до Северния Ледовит Океан и обратно по Dalton Highway

 

19 юли-4 август 2013

„North to the Future“ е девизът на щата Аляска, 49-ия американски щат.  Там наричат останалите 48 щата на юг:  „долните 48″ (the lower 48).

 

 

 

Маршрутът

 

20 юли, събота, 

Феърбанкс-Колдфуут

Само допреди няколко часа бяхме всред царевичака на Охайо, където всичко е някак си… предвидимо, а ето ни вече в Аляска!  Даже самото име звучи като приключение, като фантазия, като приказка!  Вдигаме завесата и…

…кацаме на летището във Феърбанкс.  След 6-7 месеца планиране, резервации, хотели, разписания, маршрути, сухи тренировки с пътуване по картата, прелистване на пътеводители и рекламни брошури, безброй букмаркнати сайтове в директорията Travel-Alaska, въображаеми тръгвания и пристигания, сънувани излитания и кацания – вече сме тук, наяве!  Малко след полунощ е.  Четири часа разлика с източно-американското време, така че за нас е почти сутрин.  Добро време за старт!

След кратка дрямка сме в офиса на Arctic Outfitters – фирмата, от която ще наемем SUV (джипка).  Не че сме големи любители на този тип возила, ама няма как… Първата ни дестинация е Dalton Highway и Северният Ледовит Океан.  Пътят е неасфалтиран – черен път – и агенциите за коли под наем не са навити колите им да се дандуркат по такъв път.  Arctic Outfitters се оказват кажи-речи единствените, даващи коли под наем за този маршрут.  Бърз поглед към предното стъкло на колата, която ни предоставят (един възголемшък Ford Escape)  дава някаква идея защо е така.  Стъклото е нацъфкано на няколко места със следи от удари и пукнатини (като го връщаме, пукнатините ще са вече с една повече ).  Основното предназначение на Dalton Highway по начало е да обслужва петролопровода от океана на юг и по него основно „летят“ камиони-камикадзета, с лошия навик да разхвърлят във всички посоки чакъла от пътя…

 

 

Потегляме!  Времето днес е малко негостоприемно – мрачно, препръсква дъжд, сякаш се опитва да ни обезкуражи за туй, дето сме го намислили.  Да, ама не!  Тръгваме!

Първите 70 мили са по Elliott Highway, който е асфалтиран, след което нагазваме из

Dalton Highway

Още на първата спирка, при Tatalina River, имаме близки срещи (от третия вид!) с небезизвестните Аляскенски комари – едри като врабчета, летят на ята и действат целодневно – няма сутрешна и вечерна смяна (шегобийците твърдят, че комарите били „щатската птица“ на Аляска ☺)!  Обилно пръскане и мазане с анти-комарски препарати обаче се оказа, че върши работа – за всичките две седмици и кусур успяха да ме ухапят има-няма десетина пъти (станахме част от хранителната верига в Аляска, тоест  ).  Халал им!

Въпреки мрачното време успяваме да забележим, че наоколо е красиво!  Тучно-зелени поляни, покрити с лилави цветя (fireweed – „огнена трева“ в свободен превод – в изобилие навсякъде из Аляска по това време на годината), реки, поточета, кедри, смърчове!  Покрай пътя неизменно ни съпровожда тръбата на петролопровода.

Петрол е открит в Прудо Бей,

на Северния Ледовит Океан, през 1968 г., след дългогодишни проучвания в цяла северна Аляска.  Тръбопроводът се оказал единственият възможен начин да се транспортира петролът до най-близкото незамръзващо пристанище – на 800 мили на юг, във Валдиз.  Така, петролопроводът бил построен и пуснат в експлоатация през 1977 г., с дължина 800 мили, през планини, реки и блата, от Прудо Бей до Валдиз.  Тръбата е от 0.5 инча (1.27 см) дебела стомана, с диаметър 1.20 м, покрита с 10 см изолация от фибростъкло и опакована в алуминий.  Понеже тръбопроводът минава през вечно замръзнали земи (пермафрост), е монтиран над земята, с допълнителни съоръжения за поддържане на земята замръзнала, че започне ли да се топи пермафростът – тръбите потъват, протичат…   беля!  А, и още нещо – фирмата, строила тръбопровода, има задължение когато един ден петролът в северното море се изчерпи, да деинсталира тръбите – така, че и следа да не остане от тях!

 

 

Първа забележителност –

река Юкон

Голяма река!  И като такава е била сериозно препятствие за строителите на транс-Аляския петролопровод – през лятото камионите ги прекарвали с фериботи, а през зимата – по леда… А през 1974-75 построили мост.   Реката е дълга 2000 мили, от изворите си в Британска Колумбия до делтата си в Берингово море.  Една трета от реките в Аляска се вливат в Юкон.  Спираме за снимки и похапване в Юкон Камп.  Питаме собствениците на кафето дали е отворено и през зимата – не, не е, работи само през лятото.  Единственото място между Феърбанкс и Прудо Бей, на разстояние от 500 мили, функциониращо и през зимата, е по средата – в Колдфуут (Coldfoot).  А, и най-важната задача тук  – да заредим бензин.  По целия 500 мили дълъг път, бензиностанциите са три – на Юкон, в Колдфуут (по средата) и накрая в градчето Дедхорс (Deadhorse) в Прудо Бей, на океана.

Следваща спирка –

Hot Spot Café

Кафе с маси на открито.  Не ги питаме дали са отворени през зимата ☺.   В Milepost-а  (подробен указател за пътищата в Аляска – миля по миля, който се издава всяка година – много полезно пособие!) е отбелязано, че тук са най-големите и най-вкусни бъргъри в цяла Аляска ☺ … ама току-що бяхме хапнали, та ги пропуснахме.

 

 

Следваща спирка –

Полярният кръг!

Най-южното място, на което в деня на лятното слънцестоене слънцето не залязва.  Оттук на север започват земите на среднощното слънце!  Ехей, тая година ми се събират две географски постижения – пресичане на екватора и на полярния кръг!

 

 

Продължаваме.  Тръбата на петролопровода прави причудливи зигзагообразни криволици – като същинска змия се вие.  Целта им е да поемат топлинното разширение и свиване на тръбата.

 

 

Движението по пътя е доста оскъдно.  Рядко се разминаваме с някой голям камион, още по-рядко – с друго превозно средство.  Всъщност, на няколко пъти се срещаме с мотористи и даже веднъж-дваж и с велосипедисти!  Велосипедите са тежко натоварени с раници и палатки, а техните ездачи са световни пътешествиници – обикалят цели континенти на колелата си.

 

 

На няколко места по пътя има ремонтни работи и движението е само в едното платно (символично казано – всъщност, няма такива глезотии като пътни платна).  Флагери ни спират и  пропускат движението ту в едната, ту в другата посока.

 

 

Стигаме и крайната точка за днес –

Колдфуут Камп – пътна станция,

предлагаща храна, място за преспиване, бензин, туристическа информация.  От тук е и подходът към Националния парк „Портите към Арктика“ (Gates to the Arctic).  Из него се пътува обаче само пеша или със самолетче – път няма.  Бараката, в която ще спим, наречена Slate Creek Inn, предлага стаички с по две единични легла.  В кафето храната е вкусна, има и топла супичка, и чай.  Какво повече му трябва на човек!  Светло е до много късно – във всеки случай и като си лягаме, и като ставаме – все е светло.  Лека нощ зад полярния кръг!

 

21 юли, неделя,

Колдфуут-Дедхорс

Днес ни предстои втората половина от Dalton Highway, до океана.  Зареждаме бензин  – следващата бензиностанция е на 240 мили! и потегляме.  Облаците са се поразчистили и времето дава надежди за оправяне.  Изобщо, температурите през лятото тук са съвсем поносими и приятни – през деня нормално е над 20⁰С (или в най-лошия случай малко под), а през нощта пада, но не и под 10⁰С.  (Много от приятелите, с които споделих, че сме били в Аляска, най-напред реагираха с: „Че то не е ли много студено там?!“ – ами не, през лятото не е.)

Съвсем наблизо има отбивка за Уайзман, на 3 мили от Dalton Highway, с население от 14 души според последното преброяване.  Един от тях даже го видяхме ☺.   Историческо миньорско (златотърсаческо) селище, доста любопитно, с няколко дървени къщички и църква.  И писта за самолетчета.

 

 

 

Продължаваме, катерим се през планините на Brooks Range,

минаваме прохода Atigun

на височина малко над 1400 м, където минава и континенталният водораздел – оттук нататък започва Северният склон (North Slope).  Облаци, зелени поляни, лилави цветя, реки, езера…  В един момент дърветата изчезват и се заменят с ниски клекове и храсталаци – навлизаме в тундрата.  Тук-там високо в планините се белее сняг.   Животинският свят засега е представен главно от притичващи земни катерици (ако не броим комарите).

 

 

Впрочем за комарите – оказва се, че са тук в такова огромно изобилие, първо, поради обилието от водни басейни – блата, езера – от топящите се снегове, а и понеже е доста по-слабо представен основният им изтребител – птиците.  Наистина, птици видяхме главно покрай брега на морето – навътре в сушата почти липсваха – тук-там по някой врабчо само.  Особено голяма напаст са комарите за карибутата (северните елени), които, бидейки преживни животни, не можели да се търкалят по гръб и по този начин да се поотърсват от кръвопийците – нещо се обърквало в многокамерните им стомаси.  Та дотолкова страдали карибутата от комарската напаст, та променяли миграционните си пътища заради тях – отивали високо в планините, където е по-ветровито (но и по-студено) – само и само да се отърват!

Наближаваме

Дедхорс – градчето на Прудо Бей

Отбиваме се най-напред в Дедхорс Камп, където имаме резервация за нощуване.  И тук – спартанска стаичка с две единични легла, с обща баня и тоалетна (на горния етаж), срещу 200$.  После тръгваме да обикаляме из Дедхорс.  Градчето в никакъв случай няма туристически облик – то си е предназначено за работниците по петролните кладенци и инсталации.  Няма ресторанти – има една столова.  Алкохол не се продава никъде и изобщо е забранен в градчето.  Магазини практически няма (има един General Store, в който се продават главно сувенири и вафли).  Толкоз.

 

 

Има патки с малки патета (явно са местна атракция, щото лелката от хостела специално ни ги рекламира като „must see“!), проскубани карибута (по това време на годината си сменят козината), а на следващия ден видяхме и други представители на местната фауна.

Вече е 10 вечерта, но слънцето е високо в небето.  Така е и в 11, и в полунощ, и през цялата нощ.  Добре дошли в страната на среднощното слънце!

 

 

 

 

22 юли, понеделник,

Дедхорс-Колдфуут

Днес ще стигнем до

Северния Ледовит Океан!

Достъпът до там е ограничен, ходи се само с организирана група, след предварителна проверка (заявките за допуск се правят поне 48 ч. предварително).  Натоварваме се на автобусчето, което ще ни откара.  Шофьорът е едновременно и гид.  Освен нас се натоварват момче и момиче с големи раници, които пътуват пеша и на стоп, а също и някаква организирана туристическа група от десетина души.  Първо обикаляме из градчето и разглеждаме разните съоръжения за добив на петрол.  Малко числа: петролът се изпомпва в петролните кладенци в Прудо Бей от голяма дълбочина, с температура 50-60⁰С.  Използувайки топлообменници, температурата му се понижава до 42-44⁰С, преди да постъпи в тръбите на петролопровода.  Поддържан от 10 помпени станции, петролът тече по тръбата със скорост 5-7 км/час и стига за около 12 дни от Прудо Бей до Валдиз, където се товари на танкери.

 

 

После се отправяме към океана.  Наоколо – пясъчни дюни, лисица-блондинка се промъква в пясъците, малки гъсѐта се клатушкат след мама-гъска.  Групата туристи, която пътува с нас в автобуса, явно са подготвени – при спирането на брега на океана тутакси чевръсто се събличат по бански и се цамбурват във водата.  Ние се ограничаваме само с нагазване до колене, поради неподготвеност (нямаме бански!).  Нищо, важното е да се отчетем все пак ☺.  Водата не е особено студена, а и навън времето е приятно.  GPS-ът показва координати 70.31⁰ N, 148.31⁰ W.

Prudhoe Bay, Аляска, Съединени щати

Потегляме обратно към Колдфуут –  през планини и реки, през Atigun Pass, през поляни и хълмове, целите покрити с лилави цветя.  Времето съвсем се е оправило, грее слънчице, вчерашната кал е поизсъхнала.  Нощуваме отново в Slate Creek Inn (всъщност, единственото място за нощуване тук – друго няма).

 

23 юли, вторник,

Колдфуут-Феърбанкс

Сутринта ставам много рано и тръгвам да разузнавам околността.  Близо до бараката-хотел откривам чудно красиво малко езеро обградено с дървета и цветя.  Околните баири се оглеждат във водата, патки оправят сутрешния си тоалет.  Бяла мъглица се стеле над водата.  Излизам на пътя и почти се сблъсквам с огромен лос.  До пътя стрърчи табела, на която пише, че в района на Dalton Highway е разрешено ловуването единствено с лък (bow hunting).

 

 

Продължаваме на юг.  Имената на табелите по пътя са като от роман на Джек Лондон – Bonanza Creek, Gold Creek, Yukon.   Спираме при Finger Mountain – странно скално образувание, стърчащо сред поляните с лилави цветя.

Спираме отново и на Hot Spot Café, но отново не пробваме бъргърите им, тюх… Днес времето е чудесно и забелязваме чудната градина с цветя пред кафето.  От близкия извор си наливаме „жива“ изворна вода!

Пътят криволичи – нагоре-надолу, като същински rollercoaster.  Ето го и шантавият завой – „Oh Shit corner“, където за шофьорите на камиони най-честата фраза била „Oh, shit!“.

 

 

Спираме отново и на Полярния кръг, за да затвърдим постижението с още няколко снимки.

А в Юкон Камп валидираме сертификатите си на покорители на Полярния кръг, река Юкон и Dalton Highway!

Ето го и

краят на Dalton Highway

(всъщност – началото!).  Голяма група мотористи-рокери са спрели да се снимат пред табелата – те явно тепърва ще го покоряват.  Изчакваме ги, та да се снимаме и ние – на идване пропуснахме, щото времето не беше фотогенично, но сега е екстра!

 

 

Стигаме до Феърбанкс

рано следобед (рано/късно тук е малко заблуждаващо – понеже е светло докъм среднощ, трудно се ориентираш кога е ранен следобед и кога – късен ☺).  Решаваме, че имаме време и за местния музей – University of Alaska Museum of the North.  Доста богат музей, в красива модерна сграда в кампуса на университета – едновременно исторически, етнографски и художествена галерия.  Имаше и специална експозиция за първото изкачване на връх МакКинли – най-високия връх в Северна Америка.  А от музея пък се открива чудесна гледка към целия град, пресичан от река Чина, която пък се влива в река Танана накрай града.

Връщаме джипката – с навъртяни малко над 1000 мили и така покрита с кал, че не личи ни цвят, ни номер, нито даже къде са прозорците.  За утрешния ни престой във Феърбанкс сме резервирали обикновена кола.  Дават ни обаче… камионче – от онези любими на целия американски народ камиончета, че даже и червеничко!  Само дето е Нисан, а не, примерно, Форд или Дженеръл Мотърс, та да се почувстваме съвсем като местни каубои, тц, тц, тц… ☺.

 

24 юли, сряда,

Феърбанкс, Chena Hot Springs

Днес ще ходим до топлите извори покрай река Чина.  Разстоянието до там е около 60 мили.  Яхваме червеното камионче!   Пътят е все покрай реката.  Чудно красиво е наоколо.  Високи лиственици се оглеждат във водите на реката и блатата наоколо.

Стигаме до горещите извори (Chena Hot Springs Resort).  Басейн под открито небе с топла минерална вода е чудесно вписан в пейзажа – ограден със скали, изглежда като че винаги си е бил там, и там си му е мястото.  Топваме се тутакси – водата е чудна-топличка, хич даже не ни се излиза!  Накрая все пак се налага да излезем, но и кафето в съседното кафене е хубаво!  На връщане попадаме на внушителен лос на баня в реката.

 

 

Следобед – разходка из Феърбанкс

Малко градче, всъщност вторият по големина град в Аляска, след Анкъридж, но то в цялата Аляска живеят има-няма половин милион души… Лосовете и мечките не ги броим.  В Грифин парк паметник отдава почит на съвместните усилия на руските и американските пилоти през Втората световна война по програмата Lend-Lease.

 

 

Връщаме камиончето – утре ще продължим пътешествието с влак.

 

 

Очаквайте продължението

 

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Аляска – на картата:

 

 

Аляска

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: