60. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – МИКЕЛАНДЖЕЛО АНТОНИОНИ

Пламен Асенов

04. 12. 13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=63

Великият италиански режисьор Микеланджело Антониони ме изправя пред напълно неразрешим проблем. Не, не онзи, от който мнозина настръхват, когато гледат негови филми – дали разбират нещо и има ли изобщо нещо за разбиране в тях. Този въпрос аз отдавна съм го забравил, защото вярвам на маестрото, че във филмите му няма никакъв смисъл, освен онзи, който зрителят влага. В момента големият ми проблем е как по радиото да представя темата за великата тишина, която ни съпровожда, тема, централна за цялото творчество на магьосника от Ферара. Мисля разни варианти. Например  – да не кажа нито дума, просто да ви пусна саундтрака на „Забриски пойнт”, филм, който критиката и част от публиката определят като досаден и неразбираем, а останалата част смята за култов. Музиката е на „Пинк Флойд”, така че забавлението ви е гарантирано, а на мен ми е гарантиран експеримент, максимално близък до оригинала. Или мога да навържа поредица диалози между герои от различни филми, като оставя между тях паузи с многозначително мълчание. Така пак никой няма да разбере нищо и всички би трябвало да останат доволни. Имам и крайната възможност – просто да ви пусна десет минути мълчание, а вие да свършите останалото, като си представите, че сте насред Червената пустиня и в мисълта си преживеете всичко, което ви се случва там. Това би било изключително близко не просто до майсторския маниер, а до майсторската мечта на Микеланджело Антониони. В едно интервю той казва, че иска да направи филм, в който да снима как героите стоят насред нищото, а зрителите си въобразяват филмовото действие, което се развива около тях. Мога да направя всичко това и още много, но няма, защото радиото не е кино и дългите мълчания или хипнотичните звуци на всекидневието са против природата му. Пък и не съм Антониони, сиреч – едва ли ще бъда разбран правилно от когото и да било. Пък и дори това, че от началото на предаването само говоря, без да ви разсея с музика от хипнозата на мисълта, вече е достатъчно експериментално.

Хърби Хенкок, „Фотоувеличение”

„Това звучи, сякаш някой пуска радиото или прави запис” – казва пианистът Хърби Хенкок за музиката си към филма „Фотоувеличение”, безспорният шедьовър на Антониони, който се нрави не само на критиката и на публиката, но и на великия швед Ингмар Бергман, според когото почти всички останали филми на италианския майстор са отегчителни. Трябва да си Бергман, за да го кажеш, без да се притесняваш какви ги дрънкаш. И трябва да си Господ, за да измислиш иронията Бергман и Антониони да умрат в един и същи ден – денят 30 юли от годината 2007-ма. От друга страна обаче, нищо чудно, че именно по такъв начин Господ ни даде знак за края на голямата епоха на режисьорското кино. Не му е за пръв път. Нали си спомняте, че около четири века по-рано, в деня 23 април 1616 година, той уби едновременно двама гении на словото – Шекспир и Сервантес, само за да ни покаже къде точно свършва Ренесансът.

Пинк Флойд, Забриски пойнт, саундтрак

Превод: „Фотоувеличение” разработва темите, които наистина ме интересуваха тогава – отношението между реалността и нейните проявления. Смятам, че това е моят най-дълбок филм, свързан с тази мания. Всъщност онова, което наистина ме интересува в правенето на кино, са експериментите с формата и съдържанието едновременно.

Това казва самият маестро Антониони за „Фотоувеличение”. В основата на филма стои „Лигите на дявола”, един странен и почти неразбираем разказ на големия аржентински писател Хулио Кортасар. Преди години опитах да намеря каквато и да е връзка между разказа и филма – първо прочетох разказа, после гледах филма, после пак прочетох разказа, но така и не открих нищо. Само че това няма значение. Няма значение, – както казва Микеланджело Антониони на актрисата Сара Майлс, когато тя го пита дали Дейвид Хемингс, актьорът, с когото изпълнява любовна сцена, във филма играе неин съпруг или неин любовник. Няма значение – цитирам ви маестрото. И няма значение дали лондонският фотограф Томас наистина е снимал в храстите мъж с пистолет, насочен срещу друг мъж, когото после, щом Томас се връща в парка, за да провери догадката си, намира мъртъв. Няма значение, защото всъщност важното е друго – дали онова, което мислим, че преживяваме, онова, което чувстваме, че преживяваме и онова, което преживяваме в действителност, са едно и също нещо. Не се опитвам да обясня идеята на Антониони за филма, а собствената си тъпа идея за неговия филм. И не знам как да го кажа по-ясно – лентата разказва повърхностна история за нещо, което може би не се случва, но цялата и повърхност се състои от дълбоките дълбочини на неща, които може би се случват. Всичко това някак е събрано дори само в заглавието – но този факт се разбира едва след като си гледал филма, не и преди това. Естествено, българският му превод като „Фотоувеличение” изобщо не дава представа за неговата смислова и изобразителна натовареност. Оригиналът е Blow up, което на английски означава експлодирам, избухвам. Думата обаче е с много широк обхват. Използва се за присвяткането на фотографската светкавица – един от пластовете във филма. Схваща се и като изстрел от оръжие – ето ви друг пласт. Използва се и в чисто сексуален план, blow up се казва на мъжкия оргазъм – това е още един съществен пласт от Ярбърдслентата. В края на краищата, blow up носи и връзка с онзи истински взрив на представата за реалност у зрителя, с която е изпълнена култовата финална сцена. Томас отива отново в парка, за да види не само, че трупът липсва, но и за да срещне група мимове, които играят тенис. Както подобава, те играят тържествено и професионално, но без топка, топката ние зрителите, само я чуваме да тупти като бавен пулс на някакво огромно сърце, застанало с ръце на кръста пред загадките на света отвън и света вътре в нас.

Yardbirds -1966 – Blow Up

Това са Yardbirds през 66-та, великата британска група с двете легенди на китарата – Джеф Бек и Джими Пейдж, и един техен запис на живо, използван в Blow up, при това – като илюстрация на истинския музикален blow up от епохата. Ето ви духът на времето – кой казва, че Антониони хвърчи в облаците. От друга страна – да, хвърчи, но само за да преследва там духът на човека и отношението му със света. Творбите на големия италиански майстор често са изградени по една причудлива, лично негова схема, която в Холивуд – разбираемо – не могат да понасят. Филмите уж започват с някаква история, но щом зрителят се събуди от хипнотичното вцепенение, в което изпада в процеса на гледане, разбира, че никаква история всъщност няма. Тогава си дава сметка, че или е имал нещо като религиозно преживяване, или е участвал в масов спиритически сеанс, от който в ръцете му остава силното усещане за докоснат смисъл, но не и реалният докоснат смисъл. Това остава и от характерният глас на знаменитата италианска певица Мина, с който започва „Затъмнението” – една от трите емблематични за ранното творчество на Антониони ленти, с които става световноизвестен.

Мина, Песен от филма „Затъмнението”

Другите два филма от този ранен период са „Приключението” и „Нощта”. Не, те не са ранни в смисъл, че Антониони ги снима млад, напротив, снима ги на около 50. Но той по принцип започва късно с игралното кино, така че нормално е шедьоврите да дойдат след десетина години. И са последвани от още поне два брилянта – „Фотоувеличение” и „Професия-репортер”. Както и от спорния, но незабравим „Забриски пойнт”.

Микеланджело Антониони е роден във Ферара, завършва икономика, но цял живот се занимава само с кино – отначало е критик, после помощник-режисьор, включително в „Нощни гости” на Марсел Карне, след това прави документални филми, като с „Хората от По” фактически открива италианския неореализъм две години преди италианският неореализъм да открие сам себе си. Първият си игрален филм режисьорът снима през 50-та, когато е на 38, а последният – „Отвъд облаците”, през 1995-та, когато е на 83. Не се впечатлявайте от тази вселенска игра на цифри, тя няма значение. Важното е, че след  голямото прекъсване заради инсулта, почти парализиран и ням, маестрото изобщо снима нещо. Да, прави го с помощта на Вим Вендерс, но резултатът е изумителен. Филмът съвсем мъничко излиза от неговите напълно безсюжетни схеми, за които вече стана дума. Така че, колкото и да е изненадващо, за финал и аз ще ви разкажа една истинска история от него. Представете си мъж, който среща жена в кафенето и между другото и разказва за една експедиция в Амазония, чиито индиански носачи започват все по често да спират за все по-дълги почивки, докато в един момент отказват изобщо да продължат. Не ги разколебават нито предложения за повече пари, нито заплахи. На въпроса „защо”, индианците отговарят – вие бързате прекалено много. Бързайте, но ние трябва да изчакаме душите си. Те изостанаха и не могат да ни настигнат, какво ще правим, ако ги загубим.

Ако съдя по цялото му творчество, една от идеите на маестро Антониони по темата какво да правим изобщо, е да правим любов. Не само любов вместо война, не само любов вместо пари, а любов като форма на живот и като непрекъсната изненада от живота, преди да текнат финалните надписи.

Музика от филма „Ерос”

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: