Официозът “разрови кучето” за кампанията срещу Плевнелиев

Някой да е чул някога публичен персонален упрек на Москва срещу президента Плевнелиев, който още като новоназначен министър направи невероятното (като за нашата руска губерния) изказване в националния телевизионен ефир „България няма да е вече троянски кон на Русия в Европа”?

Фактът, че няма такава официална руска позиция не означава обаче, че нищо подобно няма и зад кулисите.

Апологетите на „вечната дружба”, които и днес са на власт в София, обясняват липсата на руска реакция на знаците, според които Плевнелиев си позволява да не се кланя на Кремъл, с типичното раболепие на роба, която е търпял пет века ( ако използвам патоса на дядо Вазов).

Във всяко писание по темата русофилите автоматично, без да се замислят какво означава това, приемат по презумпция факта, че на Русия нищо и нямало, когато някое българче не я харесва, но за българите като цяло било много зле да не любим силно нашата освободителка.

Предпоставянето на неравенството в чувствата и значимостта на българите спрямо обекта на обожанието им е родилното петно, което издава роба!

Не е чудно, че този робски манталитет пълзи на колене и в полемиката, която предизвика и продължава по темата официозът „Дума”. Видно е от реакцията на реакцията на президентската институция във връзка с публикацията на официоза за „тайно” участие на Плевнелиев в среща на Европейската народна партия във Вилнюс.

„Дума” НЕ публикува опровержението ( типично- коментират нещо, което крият от читателите си като фактология), обаче го квалифицира в заглавие на авторски коментар като „неопровережение” в бр. 285 на 7 декември.

В официоза има и други „интересни” заглавия, като онова, което доста се различава от официалната позиция на властта със своята категоричност, обявявайки непукистки, че строителството на „Южен поток” ще продължи ( въпреки гръмовната съпротива на Европейската комисия)- т.е. официозът не споделя вопъла на поразеното от този гръм българско правителство, а направо застава на позицията на „Газпром”.

Избирам обаче т.н. „неопровержение” от въпросния брой не за друго, а защото в текста се обяснява косвено откъде всъщност идва мощният нагон да бъде гонен Плевнелиев както никой друг български държавен глава ( ако не броим Петър Младенов, който излъга какво не бил казал и плати цената пред тогавашното ранобудно българско общество с оставката си).

В статията на „Дума”, озаглавена „Неопровергано”, с половин дума се признава все пак, че обявената от вестника за „тайна” среща на ЕНП във Вилнюс не е била тайна. Няма елементи на засрамване от факта, че твърдението за тази тайнственост беше сред основните акценти на компромата срещу президента като такъв. А можеха просто да отворят сайта на институцията и да видят доказателствата, че срещата наистина не е била тайна. Изложили са се зверски като журналисти, но смятат това за дреболия.

За сметка на това, радват се от официоза, нищо друго не било опровергано в „неопровержението” и това оставяло разни усещания ( за самопризнание и вина, както се подразбира).

Не искам и не мога да „адвокатствам” на тезите в опровержението, които не съм виждал, вина за което имат онези, които ги преразказват без да ги публикуват. А и не защитата на Плевнелиев от официоза е темата на моя текст.

От един цитат от статията на официоза обаче лъха наистина (само)признание за причината за блицкрига срещу Плевнелиев по всички пропагандни фронтове. Прозира къде е „заровено кучето” ( както казват в Русия) на омразата срещу президента- единственият български политик на власт днес, който си позволява да следва прозападната ориентация на България без задължително да я „балансира” с приетите тук за задължителни васални поклони към кремълския Василевс .

Ето колко възмутен е от това официозът:

„Това, че Плевнелиев има някаква зависимост от темата Русия, не е новина. На път и под път той дава, още от времето на кандидатпрезидентската си кампания поводи да бъде уличаван в антируски позиции. Той беше първият български президент, който се изхитри в речите си за Трети март да не спомене нито веднъж името на страната, която ни е освободила от османско иго. За това се иска талант и голямо желание. Плевнелиев явно го има. Не е задължително да правиш мили очи на Русия. Тя няма нужда от това. Изобщо. От огромно значение обаче за България е да поддържаш с тази страна отношения на взаимна изгода. Със своето поведение дотук президентът не доказва, че това е негова политика. Точно обратното. Жалко за него.
Сега на мода е антируското говорене. Очевидно и нашият президент е решил да се впише в него, за да не си помислят нещо западните му партньори. Това е погрешна политика. Тя с нищо не вреди на руснаците, но пък е непродуктивна за България защото ненужно усложнява официалните ни контакти с държавата, която ще играе в живота на Европа все по-голяма роля, колкото и да ги втриса от това някои хора”.

Достатъчно е красноречиво ( т.е. червеноречиво) четивото, за да има нужда от пояснения, но въпреки това ще обърна внимание на няколко акцента заради това, че са типични и симптоматични за петата колона на колониалната ни владетелка.

На първо място, правейки мили очи на Русия, авторът спазва канона на русофилството със задължителното позоваване на българската незначителност спрямо огромното значение за нас- малките, бедните, направо нищожните- да поддържаме изгодни отношения с нея ( сякаш някой някога е подложил изобщо на съмнение мантрата на невъзможността да превъзмогнем бързо и с лека ръка инфраструктурната си зависимост в икономиката, градена под съветски диктат, което обуславя и днешната ни постколониална обвързаност ).

Ще подмина само с две изречения реверанса към ДПС, който се долавя от факта, че обичайния термин „турско робство”, наложен от разбираемия патос на дядо Вазов през 19-ти век ( и поради това оспорван днес в частта за термина „робство” като научно обяснена характеристика на тогавашното българското битие ), е подменен от политически коректния спрямо депесарския пратньор на БСП във властта израз „османско иго”. Бих се басирал обаче на каквото и да било, че нито авторът, нито който и да било в редакцията на „Дума” никога не употребяват в живота „османско иго” като ерзац на „турско робство”.

Това, което не мога да подмина обаче е недоизказаното твърдение за „модата” днес да се говори срещу Русия.

Нима? Това къде- в България ли?!

Модата днес е стара като „дружбата” със покойния СССР. Вече сме я докарали до това да охраняват с телена ограда в центъра на София символа на съветската окупация, уникален по своята раболепност в една държава, която е била вероломно завладяна без съпротива, източена до просешка тояга, окървавена в условията на окупацията и изнасилвана по съветски близо половин век. Поради което въпросният паметник има статут на светиня за петата колона, гузна за своето съучастие в изнасилването.

Истината е, че антируско говорене, предизвикано от политиката на Путин да се налага с природните си ресурси на повече или по-малко зависимата от тях Европа, наистина има, но в самата Европа. А това е нещо, което българските русофили нито могат да понесат, приемайки факта лично като своя болка, нито искат дори да признаят, както се вижда от текста.

Уважението към Русия в световен мащаб спада до драстично ниски нива, но когато един политик в България се „изхитрява” ( както възмутено пише официозът на БСП) да се държи независимо спрямо Русия, това се струва непоносимо на петата колона тук.

Ето защо си направих труда да обърна внимание на невнимателно написания текст, който буквално издава къде тук е заровено кучето на настъпения руски интерес. Разравянето му от официоза в рамките на въпросното „неопровержение” е направо неопровержимо и намирисва на робски манталитет необратимо.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: