Аляска – „North to the Future“ (3): Полуостров Кенай и Националния парк Рангел-Сейнт Илайяс

Завършваме обиколката на Аляска заедно с Румяна. Първоначално стигнахме до Северния ледовит океан, после минахме покрай най-високия връх на Северна Америка – Мак Кинли, а днес стигнем и до Края на земята.

Приятно четене:

 

 

Аляска – на север, в бъдещето

част трета

Полуостров Кенай и Националния парк Рангел-Сейнт Илайяс

фиорди, китове, вулканични гледки и Краят на земята

 

 

30 юли, вторник,

Сюард, Kenai fjords

 

Днешният ден е за фиордите около полуостров Кенай. Имаме резеревация за еднодневен круиз. Марѝната на Сюард е пълна с яхти-чудесници! Плътна бяла мъгла се стеле ниско над водата. Товарим се на нашето корабче „Alaskan Explorer“ и се измъкваме от пристанището. Големи ята чайки ни изпращат.

 

Първи ни приветстват две морски видри (sea otters). Плуват си по гръб във водата и излъчват ведро спокойствие и безметежност! Няма начин да не се усмихнеш, като им видиш мустакатите муцуни .

 

 

Промъкваме се между остри скали, които изглеждат призрачни, изплувайки от гъстата мъгла. Приличат на омагьосани кораби. Чувстваш се някъде близо до края на света.

 

 

Следва среща с морски тюлени – дебелаци, налягали лениво по скалите наоколо. Птичият свят е представен от разни видове чайки, патки, кайри, включително онези много смешни бузести кайри – puffins. Стадо делфини минава край корабчето, подскачат и се гмуркат наоколо.

 

 

Навлизаме в

Харис Бей, в Северозападния фиорд

Мъглата се е вдигнала и грее слънчице! Във водата наоколо плуват късове лед, всред тях – ентусиасти с канута и каяци!

 

 

 

Наближаваме

Северозападния глетчер (Northwestern Glacier),

наречен на Northwestern University в Чикаго, чиито учени са провеждали проучвания там). Капитанът доближава корабчето съвсем близо – почти на една ръка разстояние. Ледът блести синкав на слънцето! Отвреме навреме едри парчета се откъртват и се сурват във водата. Невероятно красиво е! Капитанът говори с искрен възторг и възхищение, въпреки че за него това пътуване е ежедневие. Наистина смайваща красота!

 

 

Топящият се лед и сняг образуват множество водопади по скалите. И до тях се доближаваме толкоз, че усещаме пръските им.

 

 

Минаваме край „птичи“ острови, на които гнездят безброй птици. Отново дебелаци-тюлени. Но гвоздея на програмата го забиват стадо китове, които в продължение на час и повече изпълняват сложни акробатични скокове в залива! Наоколо се събират лодки и яхти да наблюдават шоуто. Възникват подозрения, че китовете са всъщност на щат към компанията, организираща круизите и получават заплата  . Откъде иначе толкоз ентусиазъм ?!

 

 

Връщаме се в Сюард, за да установим, че едната гума на колата ни е спукана… Късно е, няма кой да я оправи по това време. Утре…

 

 

 

31 юли, сряда,

Seward-Soldotna-Homer-Moose Pass

 

Денят започва с лепене на гума. Ами, не лепене, а направо смяна – оказва се, че е доста съдрана и не става за лепене… Карай! Нова гума – нов късмет ☺.

 

Планът е днес да отидем до югозападния край на полуостров Кенай – градчето Хоумър, и обратно, за да сме готови за утрешния поход на изток. Караме на запад по Sterling Hwy, покрай река Кенай. Реката явно е рай за рибарите, щото е пълна с такива – нагазили до над коленете във водата – мятат въдици, та пушек се вдига! Край Руската река (Russian River) – същата картинка, даже сьомгите се виждат да скачат в реката! Изобщо наоколо – реки, езера – приказка! Открива се чудна гледка към Скайлак Лейк и Хидън Лейк.

 

Спираме в

градчето Солдотна

за хапване, а и да погледаме рибарите от терасите покрай реката (fishwalk). Оттук нататък пътят завива на юг …и се почват едни гледки по за милион долара (така пише в Milepost-a)! Пътят върви покрай Cook Inlet – тесен дълъг залив, отвъд който, на запад, са планините от Аляскенския хребет, с цели четири вулкана: Mount Iliamna, Mount Redoubt, Mount Augustine, и Mount Spur. Mount Redoubt е изригвал последно през 1989 г., но през 2009 отново е напомнил за себе си с бурни изблици на пепел. Тези вулкани са част от Тихоокеанския огнен кръг (ring of fire), включващ над 75% от вулканите в света! …А гледката наистина е за милиони!

 

 

В района

изобилстват географски имена от руски произход –

и неслучайно, допреди само 150 години мястото си е било руска територия (Царь плохой – Аляску продал, а Чукотку не продал! ). В градчето Нинилчик има действаща руска православна църквичка Преображение Господне. Бабите там даже говореха на някакъв архаичен руски – заговорихме се, но името България явно им беше непознато.

 

 

Още няколко спирки за милион-доларовите огнени гледки, и стигаме до

Хоумър –

рибарската столица на камбалата (halibut), а и до „края на земята“! От градчето на юг започва дълга към 7 км ивица земя (Homer spit), която се вдава навътре-навътре в залива, и… свършва –

достигнали сме края на земята! Така си и пише – Land’s End!

Точка. Магическо място, великолепно! От тук тръгват, впрочем, фериботите за остров Кодиак и за Алеутските острови… дано им се качим някой ден, дано!

Homer, Аляска, Съединени щати

Тръгваме обратно, въпреки че хич не ни се ще, но… имаме още дълъг път. Чули сме, че в Аляска правят и вино – от горски плодове – и се запасяваме с по бутилка! Близо до Хоумър пък попадаме в гробище за лодки – много причудлива гледка – десетки лодки са завършили тук пътя си…

 

По пътя обратно се отбиваме до още една руска православна църква – Свети Николай, в

градчето Николаевск

Това градче обаче не е наследство от времето, когато Аляска е била руска. Хората са староверци и имат интересна история. Староверците се отделят от официалната руска черква още през 17-ти век, когато били направени някои реформи в руското православие, с които те не били съгласни – примерно, с колко пръста трябва да се кръсти човек ☺.

Последвали преследвания срещу староверците, те забегнали първо в Сибир, а след 1917 г. се преселили в китайския град Харбин, в Манчурия. Но когато комунизмът нагазил и в Китай, трябвало да си търсят нов дом – първо попаднали в Бразилия, оттам в Щатите – в Орегон. Но там пък, под влияние на американската култура и училищата, усетили, че почват да губят влияние върху младото поколение, което ставало все по-малко религиозно. И отново започнали да търсят ново място – по-изолирано, далеч от пагубни влияния. И го намерили в Аляска. Оказало се, че на полуостров Кенай се продава земя и така през 1968 г. възникнало градчето Николаевск – първоначалните му обитатели били десет възрастни, дванайсет деца, осем крави и четири телета. Понастоящем има около 500 жители. Жалко, че нямахме повече време да му отделим…

 

 

Продължаваме пътя и пристигаме в Moose Pass малко преди полунощ – аха-аха да се мръкне! Къпиновото вино беше чудесно!

 

 

1 август, четвъртък,

Moose Pass – Националния парк Рангел-Сейнт Илайяс

 

Днес ни чака дълъг път – от Moose Pass, през Анкъридж, на изток – чак до националния парк Рангел-Сейнт Илайяс – над 400 мили, последните 60-70 от тях по черен път.

 

Пътуваме обратно пак покрай Turnagain Arm, в Анкъридж зареждаме бензин и поемаме на изток по Glenn Hwy. Караме без да спираме – само набелязваме забележителностите, тъй като вдругиден ще се връщаме по същия път и ще имаме повече време. В Аляска пътищата са малко и няма начин да не повтаряш. Един любопитен факт – Аляска е най-големият щат по площ, повече от два пъти по-голям от втория по големина – Тексас; по дължина на пътищата обаче Аляска отстъпва дори и на най-малкия щат – Род Айланд. До много места тук няма сухопътен достъп (както пееше Висоцки: „автобусы не ходят, метро закрыто, в такси не содют“) – достижими са само по въздуха, а някои и по вода. Затова и лицензите за управляване на самолетчета тук са кажи-речи толкоз разпространени, колкото и шофьорските книжки.

 

Едиствена спирка за обед в Eureka Lodge, завой на юг по Richardson Hwy, после пак на изток по Edgerton Hwy, последно зареждане на бензин в Кени Лейк (по-нататък няма бензиностанции), още малко асфалт до Читна, и поемаме по бабуните и камънака на МакКарти Роуд. Пътят някога е бил железопътна линия. Разни недозарити железарии, изостанали от ж.п. линията, били причина за често пукане на гуми по тоя и без това нелесен път. През цялото време стоя на тръни и стискам палци – една пукната гума ни стига!

 

McCarthy Road свършва с пешеходен мост през река Кеникот – дотук с автомобилите! Оставяме колата на паркинга, минаваме по моста, оттам ни поема бусче, което ще ни откара до хотела в Кеникот, на 5 мили оттук.

 

Кеникот

е изоставено миньорско селище (ghost-town). В началото на миналия век тук било открито находище на много богата медна руда. За двайсетина години обаче находището се изчерпало и мините пуснали кепенци. Понастоящем селището е туристически обект, в границите на Националния парк Рангел-Сейнт Илайяс – най-големият национален парк в Щатите, в който са си дали среща тъкмо три големи планински вериги – Рангел, Чугач и Сейнт Илайяс. Част от съоръженията на мината си стоят, макар и доста порутени. Голямата мелница за руда в момента се ремонтира и възстановява като исторически паметник. Съборетина, но по някакъв особен начин красива! Наблизо са два глетчера – Kennicott Glacier и Root Glacier. Но за тях – утре. Засега се настаняваме във фамозната Кеникот Лодж!

 

 

Кеникот Лодж е реплика на историческа сграда на миньорската компания… и е чудесна! Кацнала на склона на планината, с изглед към глетчера Кеникот и цялата верига от планинския хребет на Чугачите на юг. По стените изобилстват снимки и спомени от онези времена. Слънцето се скрива зад баирите.

 

 

2 август, петък,

Кеникот – Кени Лейк

 

Чудесен слънчев ден, тъкмо като за изследване на глетчери. Днес ни предстоят два –

Kennicott Glacier и Root Glacier

Kennicott Glacier е току пред хижата, в която нощуваме, но за Root Glacier трябва да се походи 7-8 мили. Тръгваме. Рано сутринта е и обитателите на хижата все още спят. Минаваме отново покрай съборетините, останали от миньорското минало и продължаваме на север по тясна пътечка, водеща през поляни и потоци. Абсолютна дивотия. Не щеш ли – ау, изпражнение! – с изобилие от семки от къпини и малини – явно мечешко! По нататък още едно, и още… Шубето почва да ни обхваща. Вече сме на 3-4 мили от всякаква цивилизация, а и теренът хич не е удобен за бягане… Чувала съм, че при такива разходки трябва да се вдига шум, та да те чуват мечките отдалеч – и те не се кефят особено на близки срещи с хора – подобни срещи са случайни и еднакво нежелани и плашещи и за двете страни. Накратко казано – запявам. … И мечките, явно в потрес, търтят да бягат през девет планини в десета – и среща така и не се състоя ☺. Апропо, и изпражнения на лос имаше по пътеката, а и те не били особено любезни при близка среща… Ама и лосовете ги прогоних.

 

 

Успяваме да стигнем до най-далечната мина – Erie Mine, по пътя обратно срещаме вече и други туристи, така че изяждането от мечка май се отлага засега. По-нататък срещаме и рейнджърка от туристическия център, разказваме ѝ за находките си по пътеката, а тя най-спокойно потвърждава – да, изпражненията са от мечки и от лосове, но те едва ли щели да ни сторят зло, хайванчетата… Хич не ми се ще да проверявам…

Слизаме съвсем близо до

Root Glacier,

там групи с водач се готвят да се катерят по него, с котки на обувките. А, ние ще пробваме и така (кой, аз ли не мога?!). Изкатерваме се на глетчера, даже достигаме до някакво било! Брей, ама много се пързаля, да знаете – като по чудо не се сурнах по задник до долу – благодарение на приятелски подадена тояга! А глетчерът блести беличък, през дълбоки сини пукнатини се вижда долу течаща вода.

 

 

Горди покорители на глетчери и мечешки пътеки, се сбогуваме с Кеникот и поемаме по обратния път – с бусчето до пешеходния мост, по моста през реката Кеникот, и 60 мили подскачане по камънака на МакКарти Роуд. Този път имаме повече време за спирки по пътя. При река Gilahina се виждат останките от стария железопътен мост, с дървените подпори – невероятна конструкция за далечната 1911 г., издигната само за осем дни през мразовития януари, по железопътната линия, известна сред скептиците като „Can’t Run and Never Will“ (ама тръгнала и още как!). Мостът на река Kuskulana пък пресича близо 100-метрово ждрело – свят да ти се завие… а и той е строен през онези далечни години. Нощувката е в Кени Лейк.

 

 

3 август, събота,

Kenny Lake – Valdez – Anchorage

 

След като вече сме видели началото на петролопровода в Прудо Бей, дай да видим и края му във Валдиз! Караме на юг по Richardson Hwy. Тежка мъгла е припаднала между баирите, нищо се не види! Worthington Glacier край пътя едва се прокрадва през мъглата. Стигаме Валдиз. Все така мъгливо, безбройните лодки в пристанището изглеждат призрачни. Любопитна гледка – паркинг за яхти – яхтите са извадени на паркинга и монтирани на трупчета. Обикаляме из градчето – въпреки мрачното време, то е очарователно и грабва сърцата ни!

 

 

Dayville Road в края на градчето води до терминала на петролопровода. Преди това обаче попадаме на друга любопитна гледка – Solomon Gulch Hatchery – развъдник за сьомга. Водата ври от риби! Говори се, че баба Меца обичала да посещава рибарника – често се наблюдавали мечки, нагазили във водата, да се угощават със сьомги! И не само мечки – морски видри, чайки и други гладници също похапвали тук. Ние видяхме само ята от птици да се гощават.

 

 

Време е да поемаме обратно. Мъглата се е вдигнала, спряло е да ръми и даже слънчице се опитва да пробие през облаците. Спирка при Worthington Glacier. В далечината се виждат група ентусиасти, катерещи се по леда. (Пред)последно зареждане с бензин при Tazlina, поемаме на запад към Анкъридж по Glenn Hwy. Последни глетчери в колекцията – Tazlina Glacier, Matanuska Glacier. Огромен лос пасе край пътя. Спираме съвсем до него, но това не го смущава никак даже.

 

Пристигаме в Анкъридж късно вечерта. Прощална разходка по крайбрежния трейл. Лъчите на късното слънце пробиват през облаците.

 

 

Е, всички хубави неща си имат край. Както се каза, девизът на Аляска е: „На север, в бъдещето“. Тръгваме си с надежда и копнеж за завръщане в бъдещето.

 

Край

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Аляска – на картата:

 

 

Аляска

Прочети цялата новина

Свързани новини: