Горбиевият възел на българската гладност за перестройка

Вгледани в пъпа си, под който къркорят червата на нашенската криза, има опасност да преминем с наведена глава в новата 2014 година без да се огледаме на прелеза за идващ влак от Изток.

В интервю за официозния вестник „Росийская газата”, предназначено по смисъла на подадения морков много повече за българската, отколкото за руската публика, руският посланик Юрий Исаков обаче ни предупреждава, че „Южен поток” щял да бъде локомотивът на българската икономика.

В свойствения му стил да раздава обобщаващи оценки с опакото на ръката, която местните русофили целуват охотно, посланикът се позовава на неназовани от него „честни и международни специалисти”. От което става ясно, че за него европейските, освен чисто българските, които оспорват самата законност на „Южен поток”, са нечестни.

Но какво можем да очакваме от говорителя на руския имперски интерес Исаков, който напълно сериозно твърди в същото интервю, че първата българска конституция, чиято 135-та годишнина предстои да отбележим, била едва ли не рожба на руско-българската дружба, макар да е знайно от многобройни източници, начело със Симеон Радев, че руският императорски двор е бил просто вбесен от факта, че българите се канят да живеят по европейска конституция. Руските мракобесници смятали нашето „племе” за недостойно да консумира такъв основен закон заради „прекалената свобода”, която гарантира. Рупорът на това възмущение, гарнирано с обиди спрямо българите, става близкият до императора публицист Аксаков, на чието име кръщаваме улици в България заради предишните му сълзливи призиви руското оръжие да освободи “братята православни славяни” ( които в Русия упорито НЕ наричали българи- нито официално в документи, нито в пропагандата, готвейки се да погълнат като славянски гювеч завоюваната територия, населена “само” с православни и славяни, т.е. готови за асимилиране “братушки”) .

Това актуално въведение, до което прибягвам, е само повод да се огледаме за повтарящата се история с връхлитащия ни локомотив. В най-буквалния смисъл на думата точно този спор- накъде да върви първата българска железница,т.е. с коя част от света да ни свърже, е станал причина да зейне първият български ценностен разлом в обществото ни след Освобождението.

Днес сме изправени за пореден път пред избор в странната ситуация, когато уж вече сме го направили с членството си в ЕС. Надуват свирката на локомотива, композиран в Москва, макар да сме формално закачени за европейския- далеч по-мощен икономически ( но и непоносимо взискателен към чистотата на доста окаляни сънародници, виждащи алтернатива за лесно лично забогатяване в корумпираните побратими на Изток). Предлагат ни руски локомотив в тресавището на корупцията докато се петляркаме на опашката на европейската композиция като конски троянски вагон на Русия.

Събитията в Украйна би трябвало да ни изяснят важността на европейския ни избор като поглед през обратната страна на телескопа.

За съжаление, в нито един анализ на коментатори или политици, които иначе се надпреварват да анализират отминаващата 2013 г., не забелязах подобен доминиращ поглед. Изключения, като Евгений Дайнов, Иван Бедров или Веселин Желев ( без претенция да съм изчерпателен в изброяването), които обърнаха внимание на разделението на българите на прозападно и проруски настроени граждани на РъБъ ( а не на „леви” и „десни”), по скоро подчертават самотността на тази маргинализирана гледна точка- смачкана именно в духа на посланието на посланик Исаков с неговата надменна оценка, че настояващите да бъде демонтиран съветския паметник от центъра на София били „маргинали” в България.

Ако напуснем за миг провинциалните си спрямо големия, бурен, бясно развиващ се свят вълнения, може и да се изненадаме от потенциала, който носи в себе си истинското събитие на година, което не отменя важността на всичко протестиращо, искащо оставка, подаващо я (под натиска) или отказващо да я подаде въпреки натиска на протестите.

Ще наруша правилата и ще изтъкна най-напред обобщението, направено при това преди векове от Талейран, външния министър на Наполеон. Според него Русия едновременно е прекалено слаба и прекалено силна.

Лондонският „Гардиън” обясни ( като за нас) значението на тази валидна и днес констатация в статията си от 6 септември „Г-20” и Сирия: представлението на Путин”. В резюме, вестникът илюстрира мисълта на Талейран, че Русия е твърде слаба, за да е световен лидер, но пък е достатъчно силна, за да се налага, в случаи като сирийската криза.

Лондонският „Таймс” си взе бележка и се подигра както само английското чувство за хумор го умее: определи Путин за човек на годината именно заради това, че е концентрирал толкова сила в личното си управление, че нанасяше през годината удари навсякъде, където можеше, с цел да задоволи имперското си его. В очите на всеки демократично мислещ читател тази корона е позорен венец от тръни на един страдалец- на страдащ от мания за величие деспот, готов на всичко да спре приобщаването на Украйна към Европа например.

„ ...руският лидер консолидира властта до такава степен и я употребява с такъв замах, че не само е безспорен у дома, но и непреодолим зад граница”.

В статията си “Цар Владимир” ” Таймс” иронизира, че 2013 г. е била добра за джудиста шести дан Владимир Путин, който “удари през ръцете американския президент Обама за Сирия, тушира ЕС за Украйна, задуши опозицията у дома и помогна на по-слабите в отбора си като Башар ал Асад и Едуард Сноудън”

“Когато един ден някъде през 20-те години на ХХI век той се оттегли в добре охранявано имение, Путин сигурно ще оцени 2013 г. като една добра стара година, когато е бил в апогея си”, занася се с автократа от Кремъл вестникът, според който “властта приляга някак естествено на Путин, а упражняването й в чужбина е новото му хоби”.

Човекът обаче, който предрече невероятния за останалата част от човечеството скорошен разпад на СССР, произнесе и този път драматичната си присъда над способността на руския деспотизъм да пречи. Збигнев Бжежински, цитиран от „Файненшъл таймс”, постанови на 12 декември:
„Каквото и да става, събитията в Украйна са исторически необратими и геополитически трансформиращи. По-скоро рано, отколкото късно Украйна действително ще стане част от демократична Европа; по-скоро късно, отколкото рано Русия ще я последва, освен ако не се изолира и не се превърне в полустагнираща империалистическа останка.

Путин изглежда храни наивната надежда, че лидерите на постсъветските държави искрено ще приемат подчинена роля във водено от Кремъл образувание. Някои от лидерите отвреме-навреме подкрепят на думи тази формула – но заради необходимост, а не по убеждение. Всички предпочитат независимост: по-приятно е да бъдеш президент, премиер, генерал, посланик или икономически магнат у дома, отколкото да си техен провинциален еквивалент в една голяма руска империя.
Исторически доказан факт е, че националната държавност, веднъж придобита, е прилепчива и е почти невъзможно да бъде отнета, освен чрез намесата на голяма външна сила.
Днешна Русия не е в позиция да постигне насилствено възстановяване на старата си империя. Тя е прекалено слаба, прекалено изостанала и прекалено бедна. Демографската й криза влошава нещата.
Фактът, че наскоро придобилите независимост централноазиатски държави предпочитат все по-обхватни споразумения с Китай е друга грижа на Русия, която връща към живот отдавна надвиснали териториални кошмари.
Единствено въпрос на време е да стане очевидно за социалните елити на Русия, че налаганите с тежка ръка амбиции на Путин имат много малки шансове за успех. Рано или късно той вече няма да е президент”.

Последното изречение е важно да бъде прочетено и евентуално зачетено като перспектива от посланик Исаков. Препоръчам му го като зелев сок след препиване от позицията на „маргинал”, чиято оценка за служебния премиер Марин Райков в деня на неговото назначаване от президента Плевнелиев на 13 март 2013-та се превърна в новина за същия „Файненшъл таймс”( и за руския „Комерсант”) часове след публикацията в ivo.bg.
Вниманието на влиятелния всекидневник беше привлечено от една голяма рядкост, която изтъкнах: че България, макар и за кратко, се е сдобила с премиер, който в качеството си на дипломат преди това си е „позволявал” да възразява на Кремъл. Това така стресна руските сценаристи, че те буквално се разкриха ( не и за т.-н. масмедии в България).

Руската Външнотърговска банка спешно се намеси с капитали за стабилизиране на тукашната Корпоративна търговска банка заради опасенията, че служебният кабинет на „русофобите” може да посегне законово на подарения й статут на трезор на депозитите на най-големите държавни предприятия в България. Влиянието си е влияние, но без пари, инжектирани в продажните среди, готови да служат на Кремъл, не става- не и по стандартите на руската корупционна стратегия за България, прилагана още през 19-ти век ( очаквайте много интересни документи по-въпроса в блога, а може би и в нова книга, продължение на “Течна дружба”- бел. авт.).!

За финал ви предлагам загатнатото по горе от мен събитие на годината, каквото то може да се окаже: освобождаването от затвора на Михаил Ходорковски , личния враг номер едно на Путин. Именно лидер на опозицията липсваше, за да катализира протеста на будните руснаци срещу автократизма в тяхната държава.

Ако Талейран е прав за способността на Русия да пречи гробално, то за наше село, част от глобалното, това е десетки пъти по-валиден извод. В този смисъл промяната в управлението на Русия би била сабята, която може да разсече Горбиевия възел на постперестроечна България, останала прикована към руския локомотив, маневриращ в задния двор на континента със задната мисъл да обедини около себе си „маргиналите” от бившия соцлагер за отпор срещу нахалството на Запада все така да се развива изпреварващо пред закостенялата Русия.

Дали Ходорковски ще пожелае да оглави подобна тенденция е въпрос, по който не желая да строя хипотези, макар да съм склонен да мисля за него като реална алтернатива на Путин. Защото познавам начина му на мислене, след като имах честта да представя неговата книга „Ходорковски. Автобиографична книга” в София (написана от журналистката Наталия Геворкян). Случайно или не, този негов портрет, съдържащ много размисли в развитие, направи световния си дебют именно тук, в България, в една книжарница на булевард…„Руски”. Поне веднъж символиката да не е на страната на петата колона!

Като начало на обнадеждаването не е зле, че българската червена пропаганда се „разписа” със злобно плюене по повод свободата на Ходорковски. Явно петата колона у нас се плаши от перспективата да се окажа зависима от нещо като перестройката на Горбачов. Тогава другарите пропагандатори отново ще се почувстват длъжни да говорят и пишат обратното на онова, което са им диктували преди от Москва и ( не дай си Путин!) да сменят курса към повечко западна демокрация и по-малко слугуване на съветската традиция и евразийския мираж по българските земи.

Във всички случаи обаче прогнозата, че „Цар Путин” ( както подигравателно го коронова „Таймс”) не ще векува, няма как да не се сбъдне. Още колко (нови ) години това ще е водеща надежда за демократите в Русия и за зависимата от Кремъл България- това си остава неизвестна величина в рамките на клишето за „загадъчната руска душа”, способна на всякакви изненади.

Честита 2014 г., каквото и да значи това за засегнатите от неизбежния факт за неизбежната промяна, каквато, вярвам, ще настъпи!

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: