Авторитети или апологети- изберете сами

Днешно интервю на проф. Андрей Пантев, трижди депутат от левицата, ме накара да подновя критиката си към авторитетите на днешна България, сред които професорът би трябвало да се числи в първите редици като виден историк, университетски преподавател и дългогодишен законодател.

Правя уговорката, че ни най-малко не се съизмервам и изживявам като алтернативен „авторитет”. Упражнявам правото си да се съмнявам в някои авторитети.

Вече съм вадил на показ чрез цитати от негови книги и предговори към към други произведения с авторството на професор Пантев манипулативната му склонност да оправдава покровителствено ( спрямо предполагаемо невежите читатели) негативите на руската политика спрямо България през вековете, „пропускайки” ударите й срещу български каузи, но величаейки едновременно всичко, което и без него отдавна е поставено на пиедестал в (дву)странните ни отношения.

Веднъж одързостил се да споря задочно с професора в книгата си „Течна дружба”, продължавам с извадки от интервюто му във в. „Преса” от днес, което още в заглавието си, заемка от неговите думи, дава бонус на пристрастията му с твърдението, че (тепърва )”Идва криза на демокрацията”. Защото кризата не само е дошла- тя направо се е загнездила именно на върха на държавата ни, откъдето упорито демонстрира надменна глухота и не иска да си тръгне доброволно.

От това негово предупреждение излиза, че досега с демокрацията (ни) всичко е било наред. След година на протести, небивали по своята упоритост ( май-дори и в света по показателя продължителност), да констатиращ в бъдеще време криза на демокрацията у нас е индулгенция за дебелокожието на сегашните управляващи.

Удивителното е, че от интервюто на професора могат да бъдат извадени пред скоби много истински обвинения и обобщения, които обаче той п(р)обутва безадресно към околните, докато те важат с пълна сила и за самия него ( и подобните му- ще дам още примери).
Ето някои от рикошетите в интервюто:
„Рядко чуваме някой да каже: „Аз се провалих!“, обикновено отправяме взор към другите… Комичното в случая е, че и професионалните историци, които са много критични към мемоаристиката от миналото, в собствените си спомени възпроизвеждат същата отричана позиция, че винаги са били прави. Така чарът им намалява”.

„Когато обществото е болно, всички остават болни. Всеки има принос за това състояние и като виним политиците за всичко, идва въпросът, само те ли са отговорни за съвременното ни състояние? Кой ги избира”?

„А нашата драма е, че не сме проникнали в причините за нашите поражения. С победите е лесно, но уроците идват от провалите”.
От всички тези верни наблюдения, валидни и за него, г-н Пантев прави невярната за едно състояло се вече събитие прогноза, което му се иска да не забележим като факт, защото цялата власт е в ръцете на неговите съмишленици и те няма как да нямат вина за статуквото:
„Драмата е, че наред с всички останали кризи идва криза на демокрацията”.

Понеже мога да бъда упрекнат, че вадя от контекста тези, които вероятно се носят плавно по течението на мисълта му в руслото на цялостното интервю, ще премина към оспорване на „факти”, споменавани от него. Което е особено укоримо за един учител.
В следващия цитат има две неверни негови твърдения и една спестена истина.

„Гневните въпроси за кадровите издънки на правителството, започващи с „кой“, могат да се гарнират и с въпроса: „А кой покани чужди посланици в окупирания университет?“ Това сравнение може би не е същото като последствия, но по принцип е еднакво като проява. Нека се изкушим да предположим напълно независими ли са институциите, анализиращи нашата демокрация, финансирани от чужбина. Днес да те хвалят в чужбина, е престиж, в миналото винаги е изглеждало съмнително”.

Начетеният читател знае, че в окупирания университет никой не е канил „посланици”. Нито Джеймс Пардю е посланик, нито пък може да бъде размножен.Мога да дам много примери за деяния на бивши американски посланици ( в София), които си носят последиците сами- като на посланик Монгомъри, но не искам да давам дори формален повод да бъда сочен за чужд апологет, какъвто не съм. Йезуитското е, че проф. Пантев е повече от наясно с неадекватността на внушението си, но въпреки това опитва да го п(р)обутва по наклонената плоскост на читателската наивност- ако мине!

Особено типична по своята манипулативност ( смея да твърдя) е препратката към настоящата ни склонност да търпим похвали от чужбина, докато в миналото това изглеждало съмнително и непрестижно!

Мога ли да попитам дали това случайно се отнася към унизителното ни минало на съветска колония, метастазите от което доминират не само чрез съответните (мону)ментални жалони на имперския постколониализъм по нашите земи, но и чрез инфраструктурната ни зависимост от бившата метрополия, останала непокътната в ключовата за икономиката област, като енергетиката ( с тенденция да се задълбочи чрез „Южен поток”)?

Пагубно е, когато авторитетите внушават исторически неистини и проф. Пантев, за съжаление, в това отношение далеч не е самотен бонвиван с лула.

За илюстрация на най-високо ниво мога да припомня, че колегата му Георги Марков в едно свое интервю за Frog.news се позова на Договора с Русия ( в сила от април 2003-та) като причина да не можем да демонтираме съветския паметник от центъра на София и с това демонстрира, че просто не е чел документа- или съзнателно го изопачава.

Това е твърде лош пример, който дава един Директор на Института по история към БАН, но пък е добре дошла причина (в качеството му на председател на българската част от смесената българско-руска комисия по история) да бъде награден от Путин чрез руския посланик Исаков с орден за заслуги.

Може би вниманието на Кремъл се оказва толкова задължаващо за академика, че той се почувства длъжен да интерпретира в друго свое интервю ( на 1 декември 2013 г. във „Всяка неделя”) прословутите целувки на Живков с Брежнев като „най-скъпите в историята ни” защото СССР ни продавал в резултат на това евтин петрол за препродаване. Така академикът „легитимира” продажността на българската платена любов в скута на „братушките”.

Не знам дали незнанието или манипулативното изкривяване на историческата истина е по-голям грях от страна на авторитетите, каквито предполагаемо трябва да са водещи учени и политици. Имаме си от „всичко по много” и по двата показателя.

Бойко Борисов не е единственият, който може да бъде цитиран- например, когато съобщи от трибуната на международен форум в София в разгара на премиерския му мандат, че някога България е обявила война на СССР ( и това било много лошо ), макар да е точно обратното- СССР обявява война на България и това е настина много лошо, защото предизвиква деградация, направила възможно щото европейска България да бъде управлявана от посредствени хора!

На Борисов някак „снизходително” му се прощава подобно невежество заради лековатото му отношение към неговата собствена (не)образованост. Но какво да кажем за претенциите на Сергей Станишев и то тъкмо в област, в която би трябвало да е специалист като „международник”, какъвто беше на стартовия трамплин на партийната си кариера в БСП.

Когато обърка в едно свое интервю през юли 2009-та със задна дата къде всъщност се е намирал при едно свое посещение, „пращайки” Сръбска Крайна в Босна ( макар да е не просто в Хърватия, но е дори емблема на хърватската настървеност във войната при разпада на Югославия), не се стърпях и отбелязах нещо, което българските медии „пропуснаха” да забележат:

Станишев между Сръбска Крайна и Българска Украйна
By Иво Инджев ⋅ юли 2, 2009 ⋅

Че Станишев не знае, къде се намира Сръбска Краина не е толкова голяма беда. Че и Бареков не знае, поради което не го коригира в своето студио, също не е новина.
Бареков със сигурност знае какво е сръбска скара и българска кръчма…”
За финал на този кратък преглед на всепобеждаващата неистина, попаднала в скромното ми полезрение на коментатор, ще споделя и още нещо дребно, но не и дребнаво по силата на факта, че показва също „висотата”, от която задкулисието съветва елита на столетната партия.

Става дума за още един теч от електронната поща на Светлана Шаренкова, която получава редовно анализи от политолога Теофан Германов. В един от тях, датиран от 10 март 2010-та, той вмъква следната реплика:

„знакови преходни реплики като тази на Иван Костов – „Алчни старци излязоха на припек”…”
Истината е, че това не са думи на Костов. Нямаше да си направя труда да споменавам това, ако не беше съвпадението, че става дума за цитат от заглавие на в. „Демокрация” , с чието авторство се гордееше не друг, а Венцислав Лаков преди 20 години. Днес той е депутат от „Атака” и крепи властта, която Германов уж съветва, а всъщност цепи вътрешнопартийно от името на лобито на Шаренкова и Първанов в БСП.

На основание на всичко, което изписах по-горе, цитирам още веднъж възклицанието на проф. Пантев, валидно за споменатите в този текст персонажи и за още много подобни знайни герои на социалистическия интелектуален труд:

„Рядко чуваме някой да каже: „Аз се провалих!“.
Този упрек се отнася не само до традиционните боксови круши, политиците, но и за онези, които би трябвало да носят солидарно отговорност за техните (без)действия в качеството им на не особено качествени съветници на властта.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: