Южна Италия и Сицилия (1): Южна Италия

С Роси започваме едно пътуване из южна Италия и Сицилия. В днешния ден ще обиколим най-юните райони на Апенините. Приятно четене: 

Южна Италия и Сицилия

 част първа

Южна Италия

 

Апулия, Базиликата и Калабрия

 

Ако човек можеше да планира всичко в живота си и ако плановете му се отнасяха до опознаване на Средиземноморието, не би сгрешил, ако започне със Сицилия и южна Италия.

Сицилия все убягваше от досегашните ми маршрути, въпреки че постоянно драскаше окото ми от картата. Тя просто си стоеше на три крака (символ на Сицилия е тринакрията – трикрака жена) и чакаше с известно безразличие и самодостатъчност, чакаше и потриваше ръчички, промърморвайки снизходително:

- Ще ми паднеш един ден…

В главата си имах един образ за Сицилия, оформен от Марио Пузо, Лампедуза и Камилиери – една мешавица от „Кръстникът”, „Лигея”, „Гепардът” и „Капитан Монталбано” – дива Сицилия, с кóзи пътеки; с опушени от Етна градчета; с очукани сгради и закътани аристократични имения, до които никой няма да ме допусне; с магазини, затворени „заради рекета”; с тълпи емигранти от Албания и Тунис… Ако отчитах някакви културни влияния, то със сигурност ми се натрапваше древната гръцка нишка от времето на Велика Гърция. (Велика Гърция е името на част от древна Южна Италия – Апулия, Калабрия, Кампания, Сицилия, която е колонизирана от гръцки заселници през VIII век пр. н. е.). За арабското и нормандското господство започнах да научавам значително по-късно – едва когато проумях, че Сицилия е една от „трите врати” за влияние на ислямската култура в Европа, заедно с Андалусия и донесеното от кръстоносците от Близкия изток.

 

Взимаме ферибот от Игуменица до Бриндизи.

С Емо май сме единствените, които не се връщат в Италия на работа след кратка отпуска в родината за абитуриентски бал или нещо подобно. От това се чувствам някак си неудобно.

Времето едва се влачи, в чудене какво да правя започвам да разглеждам дебелите книги по рафтовете на безмитния магазин. Зад гърба ми се лее словесен поток на български език по адрес на някаква неадаптирана в Италия нашенка, която не знаела как се държи метла и затова не можела да задържи работно място. Нашите българки! Нашата икономическа емиграция! Колко са гъвкави и предприемчиви. Кого и какво са оставили в България – само един господ знае. Българите в Италия днес са над сто хиляди. Ще се върнат ли, ще останат ли, ще съхранят ли общността или ще изчезнат в подвижните пясъци на чужбината, както се е случвало през вековете?

Младо българско момиче с усърдие търси електрически контакт, за да си включи машата за коса. После дълго опъва чупливите си красиви кичури, докато ги изправи напълно.

Заковавам поглед върху едно заглавие в магазина: „Елинофонска Калабрия – от древните гърци и Византия до наши дни”. Книгата е на три крачки от българската женска компания. Замислям се за преселенията по принцип. От векове – в посока обратна на ветровете. И не само. Но това е друга много дълга тема, за която трябва да се пише отделно.

Някъде през XVIII век пелопонески и епирски гърци, православни албанци, българи и прочие заселници от Балканите са мигрирали твърде масово към южна Италия. Правили са го и векове преди това. Сега това движение пак се повтаря.

Мислех си също за албанците и тунизийците в Сицилия и южна Италия. Италианската гранична полиция все още не стреля нощем по гумените лодки на нелегалните емигранти. Май само те сред европейските средиземноморци не го правят. Докога ли? През октомври 2010 година попаднах на италиански купон в Рига. Организираха го каучсърфисти, но надойдоха доста «неорганизирани» италианци.

Един от тях взе амбалажна хартия и започна да рисува картата на Италия. После ни покани да чуем плана му за стабилизиране на страната.

– Южна Италия – всичко от Рим надолу, се бомбардира. После, когато роднините им, живеещи на север, отидат да погребат близките си, се пускат още малко бомби, за да довършат и тях. Така с гадните южняци се приключва. Засега нямам план за имигрантите…

Това си беше повече от чудовищен план и аз си изразих възмущението ясно, но наглецът продължи с думите:

– Гарибалди е виновен за всичко! Той е най-голямата гадина в нашата история….

Напуснах бързо купона и си казах, че това радикализиране на италианския север е твърде опасно. Точно след два дни гостувах на една италианска журналистка в Париж и ѝ разказах за мрачната среща. Не ѝ стана приятно, но тя беше в течение на тези настроения много повече от мен самата. Тя не вярваше да се стигне до крайна радикализация и ксенофобия. Тогава ми каза, че  споменът за времето между края на XIX до двайсетте години на XX век, когато милиони италианци емигрират по икономически причини, все още е пресен. Този спомен все още ги възпира морално от издевателства над прииждащите непрекъснато чужденци. Препоръча ми книгата „Когато Албаниците бяхме ние” от Джан Антонио Стела – журналист от Кориере дела Сера.

Едни такива мисли и спомени бродят из полузаспалата ми глава, докато наближаваме Бриндизи на разсъмване. Със зазоряването бодро напускаме ферибота и се поздравяваме с добре дошли в област Пулия.

Планът е да посетим Алберобело и Матера – две градчета със специфични къщи в областите Пулия и Базиликата (UNESCO), а после да продължим към калабрийското крайбрежно селце Бриатика, където щяхме да нощуваме.

Пътуваме през долината Итрия

в посока към Остуни – град, в чиято белота се влюбвам. Подминаваме го и продължаваме по дивно пътче със сладкото име „Виале дел олио”. Гледките са чудесни – вищи се шосета сред маслинови гори, алое и току-що разцъфнали кактуси, синори. Навлизаме в карстовия район, осеян с  трули – типичните за района бели къщи с конусовидни, покрити с каменни плочки покриви, напомнящи пчелни кошерища. Покривите имат белосани странни джувки на върха и човек остава с впечатлението, че ако се пресегне и хване джувката, ще вдигне целия покрив като капак на тажин[1]. Освен всичко друго не може да не се прокрадне и някоя бегла асоциация с архитектурните покривни хрумвания на Гауди.

Подминаваме Чистермоне и напредваме през самия център на Локоротондо – град също толкова бял и очарователен, колкото и Остуни.

По време на подготовката за пътуването попаднах на страницата на един италиански клуб – «Най-красивите градчета в Италия», вдъхновен от италианското министерство на туризма. Целта му е промотиране на красиви градчета, които по една или друга причина не са в списъка на най-рекламираните туристически обекти. Остуни и Чистермоне са част от този списък. Започвам да се разяждам от недоволство към себе си защо не съм разбрала по-рано, че съществуват такива места в Италия? Санторини, южна Испания и Северна Африка заедно…

Пристигаме в Алберобело

сравнително рано, но японските туристи вече са го нападнали и не прощават на нито една от уникалните сгради – снимат, отбелязват върху планчето и продължават.

Алберобело е несъмнено едно ярко архитектурно бижу – изящно заради белотата си и неповторимо заради трулите, които са новост за очите ни.

 

 

 

Напускаме сравнително бързо и се отправяме към

Матера

в област Базиликата. Градът е известен с друг вид къщи – саси – вкопани в пожълтелите варовикови скали или издигнати върху други къщи – трудно му хващаш края кое къде завършва и откъде започва другото.

До средата на XX век Матера си е била класически троглодитски град – като тези в Кападокия и другаде, където варовикът е в изобилие. Следвал е общата история на юга. Арабското присъствие в областта било сравнително кратко или поне много по-кратко от това в Сицилия. За сметка на това обаче Византия е господстала тук почти век и половина и останки от базилики, манастири и оцелели стенописи могат да се видят често. Тиражира се историята, че Матера се свързана с имената на режисьора Франсис Копола и племенника му Никълъс Нейдж. Истината е, че дядото на Копола е от района, но не от самия град Матера, а от Берналда, за която ще разказвам по-късно. Матера обаче е снимачната площадка на филма «Страстите Христови» на Мел Гибсън, та вероятно заради това привлича много народ.

Площадът е пълен преди всичко с туристи (много франсета, бреййй!). После всеки си поема по свой начин в стария матерски град, който радва окото с разположението и майсторлъка си. Разходката ни не трае дълго, правим няколко панорамни снимки «отгоре надолу», а после «отдолу нагоре», кръстосваме набързо тесните улички и поемаме отново на път.

 

 

Калабрийските пътища и гледки очароват – зелени планини, градчета и селца, кацнали на високото. Някак си не бях подготвена за тези диви и прекрасни гледки. Подминаваме Алтомонте, Козенца и сприраме за кратко едва в симпатичното градче Пицо, намиращо се в северната част на прекрасния залив Санта Еуфемия на Тиренско море. Заливът се  простира до една от перлите на  калабрийската Валенция (една от петте области на Калабрия – Вибо Валентиа, която местине наричат Валенция) – Тропеа.

 

Пицо, Замброне и Тропеа

 

Пицо

е крайбрежно градче, през самия център на което минава пътят към Тропеа. Къщите са построени върху високи крайбрежни скали и образуват с тях такова органично единство, че започваш да гледаш на постройките като на растения с вековни варовикови корени.

Продължаваме към хотела, който сме резервирали на половин цена през букинг.ком в селото Замброне. Представлява семейно бунгало с просторна стая, кухня, тераса и условия за юнашки градински партита. Очаква ни бутилка вино „Малвазия” – едно от най-сладките десертни сицилиански вина. Кактусите в градината са огромни и прекрасни и служат като естествени паравани между бунгалата. Морето е на една крачка, а в близката далечина се виждат къщите на Тропеа и лекият дим, изилизащ от кратера на активния вулкан Стромболи.

 

Заедно със залеза на слънцето потегляме към

Тропеа,

където имаме среща с млада и симпатична двойка от каучсърфинга. Много се надяваме да заснемем уникалния бряг на града «трофей» и построената на миниатюрно скалисто островче църква Санта Мария дел’Изола. Според легендата Херкулес е пренесъл скалите, върху които е построен градът, от Испания.

С младежите се срещаме на площада в центъра и тръгваме на разходка. Любуваме се на брега отвисоко, после потъваме в тесните улички с изобилие от аристократични къщи – палаци (50-60 според нашите водачи). Повечето от тези тежки барокови къщи са занемарени и изглеждат необитавани. Собствениците им не ги продават, но и не ги обновяват. Това допринася нощната улична атмосфера да е малко мрачна, за да не кажа зловеща, но светлините на уличните лампи и тези, идващи от заведенията за хранене, са достатъчни, за да не се препъваме докато ходим. Спираме пред няколко катедрали, но най-много се застояваме пред църквата с Мадоната от Румъния. Говори се, че тя е покровителка на града още от Византийско време. Николо разказва, че последното чудо, свързано с Мадоната, станало през Втората световна война, когато хвърлените там бомби не избухнали и хората, укрили се в храма, оцелели невредими.

Един архитектурен детайл започва да ми се натрапва – вратите на много от сградите са обградени от каменни арки с пищна декорация на централния ключов камък. Такива врати щях да виждам навсякъде в южна Италия и Сицилия.

След разходката Николо и Карла спонтанно решават да ни поканят на

скромна калабрийска вечеря

в квартирата си. Квартирата е миниатюрна, младежите изваждат сгъваема масичка, разопаковат пластмасоди чинии и прибори. Николо започва да приготвя типични калабрийски спагети (по-точно макарони), а Карла нарязва разядките, от които запомних най-добре капиколото – сушен свински врат във формата на обемен колбас. Макароните, на които естествено не запомних името, затова нека си послужа с обобщаващото за италианците име – паста, бяха смесени със сос, приготвен от пържен в зехтин калабрийски лук и бира. Това е цялата рецепта. Към вечерята се прибавя и някакво вино, от което за мое нещастие не опитах, защото трябваше да карам колата обратно до нашето село. Сред другите местни специалитети се оказа един особено вкусен ликьор от ликвориче или женско биле – растение със сладък корен от семейство бобови. То съдържа глициризин, смятан за петдесет пъти по-сладък от захарозата, и се използва както за подсладител, така и за направата на бонбонени дражета, обвивки на медикаменти и прочие. Отсипват ни в малко шишенце от ликьора, за да мога и аз да го вкуся след време, а след десерта ни предлагат сладките ливкоричеви корени за дъвчене – правят го за оправяне на вкуса или за отказване на цигарите. Вечерта е непринудена и приятна, говорим си за работата, кризата, образованието, емиграцията… Младежите са образовани, работят къртовски и учат чужди езици – явление, което не е много характерно за италианците. Защо ли ми минава през главата предположението, че се готвят да напуснат родината си в скоро време???

На изпроводяк ни натоварват с една торба червен калабрийски лук и ние си пътуваме с него и си излъчваме миризма, която удря в очите освен в носа до края на пътешествието. В замяна на този дар ние прибавяме към българските сувенири и българското вино кутията с гръцки тригуни и баклави, с които се сдобихме в Игуменица. Алъш-веришът е успешен, разделяме се с много топлота. Освен всичко друго Николо и Карла са чудесни гидове и ни дават много ценни съвети и брошури за цяла Южна Италия и Сицилия.

 

 

През Вибо Валентино към Локри и Джераче

 

На следващата сутрин закусваме и пием разточително кафе на маса с изглед към морето. После тръгваме към Сицилия, но сме решили по път да посетим селото Джераче, близо до Локри -  на предната част на „подметката на ботуша”. Минаваме през Вибо Валенсия. Някога Вибо Валесия е съществувал с името Хипонион. Бил колония на локрианците, които пък от своя страна били колония на гръцката Локрида – историческа област в някогашна централна Гърция, разделена на две части от планината Парнас, Фокида и Дорида.

Приятелите ни от Тропеа ни бяха разказали, че във

Вибо Валенсия

се пазели „Песните на Орфей”. Оказа се, че става дума за златна пластинка, „придружаваща” мъртвец (една от общо 20-те намерени пластинки, които са ценен документ за орфическите вярвавия за отвъдното). На пластинката са написани инструкции към подземните богове и наставления за намиране на подземния свят[2].

 

Стигаме до предната част на „подметката на ботуша” и минаваме през

Локри

Локри Епизефири е основан някъде към 680 г. пр. н.е. и се смята сред първите йонийски колонии на гърците, включен във Велика Гърция (Магна Греция). Изкушавам се да поместя тук цитат от статията на Здравка Михайлова „Земя след последната спирка”[3], в която се откриват множество подробности за колонизирането на Италия и Сицилия от многобройно гръцко население през VIII в. пр. н. е:

„През онази епоха в Калабрия са основани гръцките колонии Ригион (днешният Реджо Калабрия), Тарас (Таранто), Варион (Бари), Врундисион (Бриндизи), Епизеферии Локри, Кавлония, Медма, Кротон, Сиварис и др. Калабрия е областта в Италия, която по своята география, топография и околна среда прилича повече от всяка друга на Гърция. Не е случаен фактът, че по протежение на йонийските брегове на областта са основани четири от най-големите гръцки колонии на Запада. Това е бил район, познат на колонизаторите. Големият градски център в древността Турии е бил проектиран от прочутия Иподам Милетски и в него е погребан най-големият историк на древността Херодот. Не може да не отбележим и приноса на Питагор за развитието на знанието, както и школата, основана от него, в Кротон. И днес сред руините на древния град може да бъде видяна „трибуната на Питагор“, откъдето великият математик проповядвал теориите си…

Днес броят на гръцкоговорящото население в Калабрия е спаднал на около 5000. Малцина са останали да живеят в Галициано, Рохуди, Бова, малко повече в Реджо…”

 

От Локри директно отбиваме към

Джераче

Основали са го локрианците някъде към IX-X век, които бягали заради нападения на сарацините и потърсили убежище в планинския манастир свети Василий. За селото научихме от списъка на националния туристически клуб „Най-хубавите градчета в Италия”. Разхождаме се в Джераче без цел и посока.

Особено ни впечатлява една табела с надпис „Ларго” и текст, съобщаващ, че ларгото носи името на Барлаам II Весково ди Джераче – учител по латински и гръцки на Петрарка и Бокачо.

Джераче, Реджо Калабрия, Италия

Огромната катедрала е в ремонт, купуваме вкусен ръчен хляб, пием мързеливо кафе на припек в центъра на горния град. Като казвам горен град, имам предвид, че градчето е опасано спираловидно от виещо се шосе, което ви води от долния през средния до горния град, който очевидно е оригиналният средновековен град или пък градът на богатите. Впрочем „кацналите” градчета очевидно са запазена марка на тази част от Средиземноморието.

 

 

И до днес Джераче си пази внушителните фортификации, множеството грандиозни каменни порти, аристократичните палаци, старите гръцките базилики…

Тръгваме от Джераче, любувайки са на гледката кам морето. И докато си гледаме морето се загубваме из малките пътчета. Джипиесът се побърква и ни забива тотално, следваме един коларски път с надеждата, че все някъде ще ни изведе. Изпитвам ужас и възторг, кротко, тайно и красиво е, изведнъж коларското шосе се превръща в каменна улица.

Попадаме в незнайно село,

ако не внимавам и не карам с десет километра в час, нямам шанс да обърна или да се поправя. После се появява някакво малко селско центърче и паркирам полу-разтреперена пред църквата „Свети Никола от Бари”. Отдъхвам малко и правя няколко снимки, опитвам се да запаля колата и да продължа, но колата не помръдва. И така доста време, докато не отваряме предния капак. От загряването или от нещо друго тапицерията на капака се оказва стопена на едно място и парчета вата са пръснати наоколо из механиката. Ами, ако се бяха запалили? Покланям се на свети Никола! Проверих това селце специално – името му е Портиглиола. А на свети Никола обещаваме, че рано или късно ще посетим родното му място в средиземноморска Ликия – Патара (сега в Турция) и града, в който е работил и предал богу дух – Мира (сега Демре). Имаме си приятел от Гърция, който вярва в „старите дванайсет”. Той често ни подгрява с разни тайни, а за свети Никола казва, че това си е просто… Посейдон. Работата е в това, че и доста специалисти смятат, че свети Никола е хипостаза на бога на моретата. Но, както и да е!

Лесно намираме пътя към Реджо (ди) Калабрия в Бовезия – най-южната част на Калабрия, обозначена като област „Гречаника”.

След Мелито ди Порто Салво внимавам да не пропусна скалистите израстъци на призрачното гръцко село Пентедатило (Пет пръста) – едно от многото призрачни села в Южна Италия впрочем. Тук наскоро е идвал президентът на Гърция – да говори на някакъв събор или нещо подобно сред потомсвените гърци от областта „Гречаника” и да приветства реанимирането на езика грико. Идвал даже и певецът Йорго Даларас.

Подминаваме Реджо,

взимаме ферибота от Вила Сан Джовани до Месина

Малко на североизток от Вила Сан Джовани е Шила (Сцила) – днес прекрасен курорт. Сицилианският браг, който ни очаква, е презастроен. Многоетажни нови сгради скриват прелестите на Месина.

Очаквайте продължението

[1] Марокански керамичен съд – вид гювече с конусовиден капак

 [2] Богдан Богданов: Орфей и древната митология на балканите, стр. 33-34; http://www.bogdanbogdanov.net/pdf/12.pdf

 [3] Здравка Михайлова: Земя след последната спирка. Калабрия, специално за „Европа 2001″;

http://euro2001.net/issues/3_1997/7BR97F1.htm

 

Автор: Росица Йосифова

 

Снимки: авторът 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

 

 

Другата Италия

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: