Продължаваме с обиколката на Роси из Сицилия и Южна Италия – започнхаме я с южната част на Ботуша, а днес вече ще стъпим на остров Сицилия. Приятно четене:

Южна Италия и Сицилия

 част втора

Сицилия – от Броло до Калтаджироне

Броло и Санто Стефано ди Камастра

 Минаваме транзит през Месина, която всъщност изглежда прекрасно. Скоро сме на северната магистрала и пътуваме към първата си спирка за нощуване – Пираино Маре. Намира се между градчето Тиндари с известната Черна Мадона¹, извисяваща се на един хълм, и красивото малко градче Броло.

Хотелът ни не се отличава с особена привлекателност, нито пък персоналът е особено мотивиран. Дето се казва – за толкова пари – толкова. Проверяваме си пощите и от множеството тревожни писма на приятели научаваме за земетресението в България. Звъним на близките. Слава богу, всичко е наред с тях, но настроението се скапва.

Тръгваме да

разглеждаме Броло

Научихме за него от списъка на „Най-хубавите градчета в Италия”.  Тесни, изкачващи се към крепостта и замъка улички. Срещаме една-две влюбени двойки, сгушени в чупките на крепостната стена – младежи, заплеснати един в друг, очевидно избягали от хорските очи и уши.

Купуваме си плодове от уличен продавач в новия център на Броло, надникваме в един от многото безистени и откриваме с почуда „Музей на мъченията”. Музеят не работи в този час, но дори да работеше, не бих го посетила. Скоро се връщаме в

Пираино

и след кратко съзерцание на морето се приготвяме за лягане.

Решили сме да избягваме големите и известни градове. В последно време се опитваме да стоим настрана от навалицата и местата с много туристи.

Предвид тези нагласи на следващата сутрин рано напускаме Пираино, включваме се в тесния крайбрежен път и решаваме да го следваме до

Стефано ди Камастра,

а после да продължим към вътрешността на страната. По пътя към Санто Стефано прекосяваме едно невероятно бижу – Сант’Агата ди Милитело. Съжалявам, че не спряхме там. Сицилия има изключителни барокови градове, съсредоточени предимно в югоизточната част на острова – Рагуза, Модика, Ното, Шикли, построени през XVII - XVIII век на мястото на разрушени от катастрофално земетресение селища. Барокът обаче в една или друга форма е навсякъде в Сицилия и за пътуващия е удоволствие да срещне по пътя си такива градчета като Сант’Агата или Ачиреале (близо до Катания). Все едно, че перлена огърлица се е скъсала над този остров и перлите са се пръснали по своя си траектория, следвайки някаква особена гравитационна сила.

Санто Стефано ди Камастра по едни великолепен начин може да замести посещение на

Чефалу

Това е град на теракотата, мозайките, музеите и училищата за керамика – град, в който плотовете на масичките на кафенетата, тротоарите, фризовете на къщите и какво ли още не, е теракотено. От самото начало е ясно, че разходката ще е приятна и вдъхновяваща. Сутрин е, възрастни мъже са се събрали на кафе под сенките на платаните.

Скоро попадаме на площадче, в дъното на което се намира

музеят на керамиката. Той се разполага в „Палацо Трабиа”.

Входът е символичен, а работещият там специалист-гид-уредник е повече от любезен. Керамичните изделия от далечното минало до днес (в това число древни вани във формата на делви) ми харесват, но аз използвам „намалението” да поогледам и да почувствам архитектурата и обзавеждането на самия аристократичния дом. Теракотени, лъскави подове, на които си представяш, че се вихрят танцуващи с дълги рокли момичета, на които предстои да се сгодяват; изящни дървени мебели, огледала и разни украси; високи прозорци с прекрасни завеси, пискюли и прочие; изрисувани фино тавани и фризове. Приятно е да поостанеш в тази атмосфера, да ти разказват за славата на санто-стефано-ди-камастренската теракота, която освен че е майсторски изработена е и майсторски оцветена по силата на тайни местни оцветителски рецепти.

Обикаляме още малко градчето, което като всяко друго сицилианско градче, разполага с множество параклиси и църкви. Хубаво ни е, но трябва да потегляме.

Никозия

Точно след Санто Стефано напускаме северния морски път и тръгваме на юг към Никозия. Да, Никозия в Сицилия, не в Кипър. Много просто – Никозия, Нике, Никея, Ниса или Ница, все си е „победа”. Това е и най-вероятната хипотеза за произхода на името на сицилиаската Никозия – от гръцкото име на богинята на победата Нике. Според втора хипотеза то се свързва с Нико – свети Никола, чието име носи катедралният храм на града от XIV век. В исторически план Никозия е „гостоприемник” на византийци, араби и нормандци.

Пътуваме на юг през планински и хълмисти местности. Движението не е интензивно, спираме и снимаме, без да се притесняваме, че пречим някому. Северната пролетна Сицилия е зелена, жълта и розовеещо-червеникава. Дълго се дивим дали розово-червените цветчета из нивичките са детелини или нещо непознато. Даже спираме, миришем, опитваме. Оказва се, че това е прословутото ликвориче, чиито корени дъвчихме с приятелите в Калабрия. Прекрасен път, красиви и свежи пейзажи.

Подминаваме Мистрета и не след дълго пристигаме в Никозия. Оставяме колата на един паркинг близо до центъра на града. Докато заключваме колата, едно момиченце посочва с пръст босите ми крака, обути в сандали, и казва на майка си:

–  Тая, тая…

Момиченцето продължава да сочи краката ми и да се смее подигравателно. Майката и околните две-три млади майки се подсмихват също. На какво ли се смеят? Че съм боса, а за тях май месец си е почти зимен месец? На това, че съм боса по принцип? Така и не разбирам причината за смеха. Разбирам обаче, че тези хора не крият емоциите си – ето така, простодушно и без да им пука.

Започва да вали. Мрачно е и това прави старите нереставрирани сгради по-мрачни отколкото в действителсност вероятно са. За част от тези сгради пътешественикът със солено перо Бале би казал просто, че са „олюпени”. В центъра има приятен фонтан и голяма катедрала в ремонт – „Свети Никола”. Тръгваме на посоки из градчето. Уличките са теснички, тротоари няма, крием се от дъжда и чат-пат влизаме в разни магазини по принуда. Купуваме си някаква вкусна пица от магазинче, в което идват за тестени специалитети работещи хора в обедна почивка. Разглеждаме месните сухи мезета, чудо е колко тъпкан с народ е този магазин…

Харесвам си една църква „на кьоше” с патрон Санто Калоджеро. Впрочем от оградата на църквата се разкриват прекрасни гледки надолу (градът е построен високо) и нагоре към замъка, който доминира града все още величествено.

Пием по едно здраво късо кафе на една малка уличка, в едно малко кафене с две малки масички отпред. Посетителите на кафенето са доста мрачни субекти, вероятно млади, но с разрушени от дрога зъби и с изпити лица. Смучат цигарите така, като че ли искат да изсмучат и неизсмукаемото от една цигара. Сладникавият дим на марихуаната се размазва в дъждовната влага, а вятърът го донася до поизмръзналите ни носове. Отсреща има училище, деца щъкат и се опитват да завържат игра.

Връщаме се бавно към колата. Тръгваме да напускаме града и обърквам пътя из тесните улички. Затапвам се много неприятно, колата е под силен наклон надолу, изход няма, а трябва да се върна на заден ход, уцелвайки една древна арковидна врата, която стеснява още повече и без друго тясната уличка. Пробвам, но се отказвам. Не се паникьосвам, но съм изнервена. Двойка младежи ни наблюдават и ни се подиграват. Един мъж от махалата самоотвержено ни предлага услугите си. Младежите го спукват от майтап. За благодарност подаряваме на мъжа бутилка българско червено вино и кутия локум. Мъжът не може да повярва на очите си в първия момент, а в следващия вече хуква с всички сили към дома си – така тича, сякаш се страхува да не размислим и да си вземем виното обратно. Младежите остават като попарени и престават да се подиграват както с нас, така и с нашия помощник. Нека им е.

Вила Романа дел Казале

Продължаваме пътешествието към Пиаца Армерина. Подминаваме прекрасно изглеждащия от пътя град Леонфорте и спираме чак на паркинга на Вила Романа дел Казале – някъде около три-четири километра след Пиаца Армерина.

Тази римска вила от IV век, украсена изцяло с мозайки, напълно отговаря на претенциозното определение – „най-богатата, най-обширната и най-комплексната колекция от римски мозайки в света”. Преди години се възхищавахме от римските мозайки от някогашна Антиохия, събрани в музия в Антакия.

Във Вила Романа виждаш мозайките в естествения им контекст,

не е трудно да си представиш цялата „вила” (под вила в случая не разбираме спретната къщичка в гората). Въпреки многобройните реставрационни и други професионални дейности, заради които някои зали или сектори не са достъпни за посещение, стига ти и това, което виждаш. Гигантско е. Като на повечето хипертуристически обекти по света обаче, тук също не е възможно да поостанеш, да се върнеш отново до избрано място, без да се натъкнеш на десет нови групи, без да чакаш опашки. Не върви да се усамотиш или нещо подобно. Просто снимаш колкото можеш и тръгваш. Лошото време не беше попречило на хилядите организирани туристи да дойдат до Вилата и да ахкат в почуда.

Тръгваме си, минаваме покрай алея със сергии. Всякакви сувенири – тринакрия (трикраката Сицилия: изображение на женска глава с ангелски крила и три крака); черни статуетки, направени от изстиналата лава на Етна (купуваме слон за колекцията на брат ми); магнитчета, теракотени сувенири и прочие.

Caltagirone, Sicily, IT

В околностите на Калтаджироне

Подминаваме отново Пиаца Армерина и продължаваме.

Ще нощуваме в едно селце, което е в околностите на Калтаджироне – градът със сто четиресет и двете теракотени стълби, водещи към централната му катедрала.

Ще спим в масерия. Еко туризъм.

Под масерия най-общо се разбира фермерска къща с постройки за работниците от миналото. Много от старите сгради са обновени и превърнати в хубави хотели, особено подходящи за хора, които търсят спокойствие и отпускане. Варират от мнооого луксозни до напълно достъпни. Избрахме нашата масерия, която в последствие май се оказа палмeнто (ферма за производство на вино), чрез сайт за хотелски резервации. Отстъпката в цената беше забележителна. Хубаво, но докато си открием масерията-палментото, се губим в пустото село. Къщите са опасани от високи зидове, тук-там има жив плет, тук-там през някой процеп или през полу-закритата от храсти вратичка, виждаш градинките на хората и къщите им, но най-вече усещаш страшните кучета, които ги пазят. Спираме близо до една къща и решаваме да се пробваме с въпроси. До момента не сме срещнали някой, който да говори друг език освен местния. Кучето ни залайва яко. От къщата излиза възрастна жена, която предпазливо стои на дистанция. Говорим си през оградата. Пробвам се с моя италиански – получава се. Преди да обясня обаче, че търсим хотел еди-кой си, жената ни оглежда добре, хвърля едно око на старото прашно „Клио” и пита:

– Работа ли търсите?

Веднага се досещаме, че около сицилианските села обикалят емигранти… Обяснявам ѝ, че сме туристи и сме се загубили; че си търсим хотела, масерията.

Жената влиза в дома си, после оттам излиза синът ѝ, качва се в колата си и с жестове ни подканва да го следваме. Закарва ни до заветната масерия.

Там няма жив човек. Имам предвид гост. Появява се младо момче, което нещо разцъква в компютъра, иска ни паспортите и кеша. Идва и предполагаемият собственик, който връзва няколко думи на английски. Настаняват ни в една от стаите на външната сграда. Стаята е огромна, леглото е разточително широко, меко и удобно, мебелите са изящни, дето се казва някак си аристократично изглеждат. Тоалетката е с хубаво огледало.

Окопитвам се след лееекичката уплаха

Някъде в нищото сме, сами в този хотел, сред хора, с които не можем да комуникираме лесно. Няма значение. Разглеждаме постройките. Централната сграда е администрация – рецепция, склад, офис на шефа и прочие предназначения. Постройката със стаите за нощувка (очевидно някога там са се помещавали спалните на работниците) е почти наново изградена. Откриваме и стара, полуразрушена, но пък оригинална част, която още чака своя ред за съживяване. Следва друга голяма постройка, в която са стъкмили огромен двуетажен ресторант, малка зала за закуска и бар. В комплекса има басейн, кът за деца и много треви, цветя и храсти.

Все още е светло, небето е изчистено от облаци и много приветливо. Попадам на градинка с цветята „стрелиция” – онова екзотично оранжево-синьо цвете, което прилича на птича глава и понякога бива наричано „цвете-жерав”. Високите стебла на стрелицията се проектират директно върху синьото небе и изведнъж усещам как това цвете ми показва какво е гордост. Вдигнало си главичката нагоре, не го е грижа дали ще го откъснат или стъпчат; не го е грижа, че е пораснало в градината на стара масерия в Контрада Албанезе (каквото и това да означава), а не в университетска ботаническа градина или пред богатска къща. Дива работа!  Наблизо пък цъфти един много красив храст – калистемон цитринус, чийто червени цветове приличат на четки за миене на бутилки (това сравнение от сайтовете за цветя ми хареса). Лимоновото дръвче е цъфнало и мирише сладко. Има рози, ликвориче и незнайни други цветя и храсти, а пред запустялата стара част на фермерския комплекс растат и палми. Естествено маслиновите дървета са навсякъде. Миризмата на прясно окосена трева става все по-силна, по коларския път под имението бавно напредва магаре, натоварено със сено. Водят го двама млади мъже, които никак не ми приличат на местни. Пък и от онова, което ги чувам да си говорят, заключавам, че най-вероятно са албанци.

Спретваме се за вечеря. Сами сме в огромния ресторант

Пускат ни музика, двама сервитьори ни глезят. Виното е подарък от заведението, отново „Малвазия” – виното, което някога е дошло във Велика Гърция от Родос и Крит. Разядките са достатъчни за засищане – колко ни трябва на нас. Но тук се яде много. Платото със сухите меса и шунките съдържа и няколко вида силни сирена с едри орехови ядки отгоре. После пристигат някакви подобни на мусака с гъби, патладжани и шунка разядки; тархана, залята с едра зеленчукова смес. Тук вече сме пре-, предоволни, за да не кажа прeяли. Наслаждаваме се на виното. Музиката не е местна и се опитваме да помолим персонала да ни пусне нещо сицилианско. Започва една сицилианска тарантела, която ни съживява и стопява умората.  Тарантелата обаче е само една и след нея музиката пак се отплесва в друга посока – американска и италианска попмузика, с която младежите или много се стараят да покажат на чужденците музикалната си отвореност, или просто си правят собствения кеф. Преди да напуснем „частния” си ресторант (понеже така и никой друг не се появи до края на вечерта) ядем все пак и основно, но поръчваме само една порция, тъй като порцията съдържа три броя пържоли. Сервитьорите леко недоумяват и решават, че просто сме нек’ви скръндзи или прошляци, дето трудно ще си оправят сметката, та затова поръчват само една порция мръвки. Безмислено е да им обясняваме, че НИЕ НЕ ЯДЕМ толкова много. Безмислено е, да.

На следващата сутрин на път за залата за закуска, виждаме огромната тава, в която снощи е било опечено поне половин добиче. Тавата е пъъълна с кокали. Момците са хапнали добре снощи. Яде се, ще знаеш! Решавам да разгледам и втория етаж на ресторанта. Стълбите са облепени с теракота, личи си че сме близо до Калтаджироне – градът с могото теракотени стълби.

Здрав сън и бодро утро. Закусваме и се опитваме да си лафим с бармана. От него научаваме, че сме изкарали времето си в палменто – доколкото схващаме това си е пак селскостопанска постройка и прочие, само че специално за грозде и производство на вино. Гледаме около нас бая бъчви, но дали са пълни с вино или са заради туристите – това не разбирам. Аз лично решавам да поостана малко сред цветята, лимоните и храстите. Не ми се ще да бързам, защото тук ми харесва, спокойно ми е, по някакъв много естествен начин ми напомня за село Габрово – селото на моите баба и дядо по майчина линия.

Очаквайте продължението