Тинка в страната на инките (Перу) (1): Пачакамак и Паракас

 

Започваме едно сериозно пътешествие из Перу. Наш водач този път ще бъде Тинка, а пътешествието го откриваме с Пачакамак и Паракас. Приятно четене:

Тинка в страната на инките

част първа

Пачакамак и Паракас

 

Някога неизвестен майстор изработил 5000 златни пеперуди…

Те били толкова изящни, че ако можехте да поставите няколко на ръката си и да ги духнете, биха затрепкали във въздуха като истински…

Хората, които ги намерили били слепи за красотата им, и ги претопили заради златото…

Там, в Перу, духа на тези златни пеперуди още е жив… някъде там, в тишината, все още се долавя нежния звън на крилете им…

 

За да отидете до Перу, достатъчно е просто да го поискате.

Перу е истински скъпоценен камък, който на пръв поглед прилича на най-обикновено парче стъкло от счупена крайпътна бутилка,така че внимавайте, лесно е да го подминете .

Но за всички, които усещат, че ги тегли: не се бавете, това е вашето място.

Това е моята история за Перу, история на две пътувания – едното бе странстването ми във времето, на крилата на мечтите и въображението, а другото  –  земното пътуване в пространството и в наши дни.

С написването на този пътепис обаче се роди и най-истинското ми пътуване до Перу, и това е действителното приключение – става „случайно”, с писмото до издателя и намерението ми, изведнъж започвам да попадам на информация и факти… сякаш самото Перу ми казва какво къде да поправя, какво да не пропусна… и ден след ден, проглеждам към спомена от храмовете, а Перу се сътворява наново пред очите ми с цялото си величие и сила.

Опитах се да не дълбая исторически, защото повече или по-малко историята е субективна и често противоречива. Признавам има неща, в които не съм се въздържала и съм взела страна. Но като цяло се старах да подходя по-практически, та ако някой се запъти натам, да избегне моите грешки, а ако някой пък реши да остане с видяното от мен, нека съхрани все пак един спомен за това чудно кътче от света.

За указателствен и доказателствен материал добавих малко направени лично снимки. Те нямат професионален характер, но поне ориентират и това е тяхната цел. Признавам, че вълнението от преживяното не ми позволи да снимам ключови моменти, затова там, или ми повярвайте или, идете и го преживейте от първо лице, това би било най-доброто.

******

Тинка в страната на инките

първа част

Не помня кога за първи път съм чула за Перу, но помня как някъде в четвърти клас ми се завъртя една книжка с дребни и особени фигурки на корицата и надписа ИНКИТЕ.

Не помня да я прочетох цялата тогава, защото по онова време имахме дълги и сериозни за четене списъци от училище, и пионерски обещания за изпълнение, но… Онази книжка  –  картинките и ме грабнаха, и наред с повечето деца на моята възраст, отгледани с” Похитителите на изчезналия кивот”, реших, че искам да стана археолог, за да разбулвам стари, забулени в мъглите на времето загадки на древни светове.

Не помня как точно се отказах да ставам археолог, вероятно след половиндневното копане около изоставена съседска къща, от което излезе само парче ръждясала тел, но… от оттогава насам си ми остана един копнеж, поне да отида и да видя тази далечна и чудна страна.

Мечтаех за това пътуване дълго и последните години все повече. Започнах да сънувам странни образи и даже в една студена есенна нощ написах Приказка за тях. Рисувах още картини на храмове и планински върхове,рисувах лабиринти от знаци, маркиращи скрити съкровища.. рисувах индианци с корони от пера на главите, с отсечени глави в ръцете и още индианки в ритуални рокли… коронясани и некоронясани вождове… И уж аз ги рисувах, но всъщност само държах въглена, те сами се рисуваха, а въглена подскачаше по листа съвсем сам.

Езотерици и мистици обясниха привличането ми с поредното изместване на енергийната ос на Земята, в същата тази посока. Перу, казват някои от тях е новият Тибет. Дали това е истина или не, не знам, по-важно е, че когато човек много иска нещо, то накрая се случва. И така.

Един ден, който се оказа и моя рожден ден, Перуански музиканти свиреха невероятните мотиви от своята далечна и малко тъжна музика, а само няколко месеца по-късно срещнах жена, която ми донесе да прочета нещо за Перу, че исках малко от малко да се подготвя… И тя като мен, само да чуеше Перу и очите и грейваха, а устата и ахкаше, без да го е видяла. Като да го помнеше.

И така, познайте коя книжка държах в ръцете си – същата онази, от преди 30 години, със същите странни фигурки на корицата и надписа „ИНКИТЕ”… Моята не знам къде изчезна, но тази беше абсолютно същата. Опитах се да я чета, но вървеше трудно, бях вече твърде нетърпелива, окото искаше да види, ръката да пипне.. Така или иначе, всички подкрепящи знаци бяха тук и… някак неусетно и изведнъж, но като да беше и съвсем навреме, дойде момента, в който парите сами се събраха, шефката ме пусна предсрочно в отпуск и тръгнах.. Отиването ми дотам е все едно да си отида в къщи, където отдавна не съм се прибирала, радостта е наистина голяма, очакванията…

Очаквам буквално всичко и нищо.

От това, което успях да прочета и скромния ми опит със себеопознаването – възможно е силно да се разочаровам, брат ми ми цитира в последния момент факти, според които 70% от населението на Перу били не само крайно бедни, но и неграмотни и дори .. умствено изостанали, да! точно това ми каза..

Това моментално ме подсети, че когато посетих Египет преди няколко години, там,по улиците на Кайро, с всичката си мизерия и мърсотия, все още ми бяха пресен спомен и, че тогава в ужаса, с който наблюдавах си казах, че е добре човек да ходи на екскурзия, където декора от хора и къщи е по-сносно поносим. Но също така, точно там, видях ако не друго, а маската на Тутанкамон и мумиите на фараоните и една фараонка, ако не ме лъже паметта.

Имах още такива представи, че това старо, наподобяващо на рождена носталгия привличане е свързано с някакви предишни странствания на мои реинкарнации по тази планета, така че откровено допусках изведнъж зървайки инкските руини, пред очите ми да се появят древни индиански ритуали и сценарии с много драматизъм. Човек практически всичко може да очаква от тия предишните животи.

Но настоящето затова е интересно, защото винаги и обикновено за добро, те изненадва. Особено ако си отворен за това.

Веднъж щом имах път, не можех изобщо повече да чакам евентуалната приятелска група интелигенти авантюристи, отиващи в Перу, заради Перу, да се събере, за да ми се превърне пътуването съвсем в приключение, затова скромничко си отидох в туристическата агенция, предлагаща най-приемлива цена и се записах. Толкова го бях чакала, не исках да отлагам нито ден повече. Перу ме викаше и за мен нямаше никакво значение как точно ще отида. Не мога да отрека, че едва ми останаха пари да си купя една – две резервни фланелки, и естествено тръгнах с минимума джобни, но за всеки случай взех някаква полупразна дебитна карта…

Преживявах цялата палитра емоции от страх, вълнения, притеснения, но желанието ми от това не намаля, а напротив. И един симпатичен ден в 5 часа сутринта се намерих на летището. След кратък полет до Париж, последва нов чекинг. Изключително съм благодарна, че послушах интуицията си, и не сложих доларите в туристическите си обувки, както ме посъветва на тръгване половинката, защото тук, строга и безкомпромисна негърка ме събу пред всички, за проверка… Парите си ми бяха в ръчната чантичка. Доверието не винаги вреди.

И ето така дойде и моя презатлантически самолет. И така… Минавам в сегашно време, за да е автентично преживяването.

******

Чувствам се като малка птичка в ръката на Господ, много, много специална.

 

Перу не е само моя мечта, в дългия и претъпкан самолет седя до двойка млади германци – жената учи испански от 6 години за това пътуване. Мъжа с метълска прическа до нея слуша музика и кима в такт, явно доверието му в нейния испански е добро.

Полета е дълъг, сковащо дълъг, наблюдавам известно време Жан Рено, който е влюбен в шаман от Амазонията, владеещ силите на ягуара, и способен да ги препредава от разстояние, с цел, красив млад французин да победи лошите накрая… и разни други номера, но така или иначе след третия филм и продължителното зяпане в картата на бордовия компютър, започвам да се оглеждам за другите българи..

Присламчвам се към малката група нашенци, които жулят водка със сладоледче пред тоалетните.

Всички се вълнуваме.

Има туристка със 7 диоптъра и енциклопедични познания от нет–а, и други по-небрежни просто решили да поизхарчат некой лев по екзотично далечно пътуване.

След полет от около 13 часа, без престоите, в един позакъснял с 8 часа към нашето родно време усмихнат и слънчев следобед кацаме в

Лима

Сигурно, действително имам нещо от инките, защото никога не съм приемала насериозно Лима, като столица на Перу. Не че не е, столица си е, и то никак не е лоша, но нито името ми идва, нито мястото някак си. Но да видим.

ФАКТИ:

Лима е:

Основана през 1535г. От Франциско Писаро като „град на кралете”–подозирах го!

Била е най-голямата метрополия на континента за 3 века;

Настоящата Столица на Перу;

В Лима има:

Над 7 милиона човека – метиси и чисти индианци;

Най-стария университет в двете Америки, от 1551г. насам – Сан Маркос;

Излаз на Тихия океан  – красиво, забележително красиво

Приятен мек климат – 14–32° С;

Китайски квартал, китайска кухня – 2000 китайски ресторанта, и естествено много китайци

И други видове кухни

Исторически център, част от световното културно наследство по ЮНЕСКО

Съответните музеи.

Фирмата, организатор на това пътуване направи крайно много издънки, но едно и признавам, хотелите бяха добри. Според предварителни коментари от пътували насам туристи, очаквах хлебарки, непрани чаршафи и мигащи крушки висящи на съмнително читави жици… но, слава богу, не преживях нищо от това. Приятно автобусче ни разхожда из най-квартала на столицата – Мирафлорес, зърваме Тихоокеанското крайбрежие, аз за сефте и се стоварваме в чисто – нов и много спретнат хотел в същия въпросен аристократичен квартал.

Гледката е към високи, чисти и цветни сгради, и всичките пълни с живот…

През стъклени прозорци виждам хора, вечерящи в ресторант, и други, които спортуват в ултрамодерна фитнес зала и други, в стегнати трика и клинове, които танцуват..

Някак естествено се запитвам дали да не емигрирам окончателно в Лима, за да се слея с вълната от млади, ентусиазирани, симпатични перуанци. Живот пълен с живот!

Когато 1 час по-късно си поръчваме сандвичи в някаква сладкарница и разбираме че всъщност един кроасан с тънък резен шунка е къмто 10 наши лева, решавам да поразгледам още малко докато реша окончателно въпроса с емиграцията..

Уморени по българско време си лягаме по хубавите кревати, завиваме се с одеалата от ламска вълна и към 4 вече сме свежарки и гледаме канали с невероятно колоритна перуанска музика.

Не че не се доверявам на битието по принцип, напротив разчитам да пробвам задължително перуанската кухня, но предвидливо съм си сложила, няколко закуско – обяда в куфара от България, под формата на овесени ядки с мои си ядки, които грижливо приготвям в пластмасово бурканче – за из пътя.

******

Програмата е невероятна! Първо не я получих навреме, второ като я получих не си и направих труда да чета отегчителната суха информация.. разчитам на личното преживяване, за какво съм там, в края на краищата… а и за такива като мен има екскурзовод – преводач, той я чете от време на време на глас, като по правило избира моментите, когато всички дремем от умора. Предполагам не я е чел предварително на ум, защото доста срича на моменти.

Но пък перуанската гидка е огън… В една страна не знам защо първо гледам хората, те са ми най-интересни, а после къщите, сградите, ресторантите и магазините. Обичах да гледам музеите и сега обичам от време на време, в тях може и да се видят интересни неща, но хората носят основния заряд за мен.

Онова, което изпълва взора ми е между 20 и 35 годишната мадама, леко закръгленка, мургава, със смолисто черна, небрежно усуката на кок коса, бедрата и са направо стресирани в супертесни ластични дънки, горната част е семпъл тъмносин пуловер, светла яка на ризка, като наште ученически навремето и неизменен медальон на богородица. Гидката говори бързо и за мен не много ясно, предимно по дж – ес – ема си, жестикулира и докато се усетим се оказва, че ни е завела пред някакъв дървен бог с две лица, наричан услужливо от З. , един от по-нахаканите туристи от групата – Па – качамак.

Всъщност действителното му име е

Пачакамак,

а действителната му дървената му глава има две лица – едно отпред и едно отзад. Дали идеята е, че Пачакамак гледа всичко и вижда всичко, не знам.

Има коментари, че едното лице има женствени черти, а другото по-мъжки. Аз лично намирам някаква логика, в това да се дадат права и на женското в божествените нива..

ОФИЦИАЛНО ИНФО –

Пачакамак – „твореца на вселената” – е онзи, който се грижи за плодородието на земята, жена му е Пачамама, самата майка – земя. Според митовете, в един момент той се е сборил с бог Кон, победил го и превърнал неговите хора в животни, а създал нови и им дал нови плодни растения за храна, в друг момент се сборил с друг бог Вичама, отново син на слънцето и хората отново били затрити, а Слънцето благосклонно подсигурило златно,сребърно и бронзово яйце, от които произлезли нови хора.

Логичния ми превод на тези митове е, че тук са идвали, живели, умирали и отново са идвали нови хора. Очевидно е,че част от тях не са загивали от мирна смърт. Запазвам си обаче правото да греша и не омаловажавам важния бог със странното име и двете лица – Пачакамак.

Следва микро – музей.

В скромното музейче зървам едно уникално нещо – кипо, писмото на инките, това е по-точно нещо като сметало, има един център и от него ветрилообразно тръгват дълги нишки, като на различно разстояние от центъра в нишките има възли.. Според съответната дистанция се означавали единиците, и десетките. Времето внася безброй противоречия в тълкуването на кипо-то, има версии дори, че осъдения Атауалпа, дава на своите кипо с 13 възела, за да укаже къде да скрият златото, което има ли го или не, още е търсено… Но за това по-нататъка. В други текстове се твърди че инките са могли да броят едва до 10?!

Но според нашата гидка, кипото брояло с възелчетата си, броят на ламите, наметките и изобщо материалното имущество на човека. Това била неговата функция.

 

Една от атракциите около музея е куче, чиято кожа напомня на географска карта, не е ясно дали поради влошеното му здраве или от самата порода… Напредваме към сградния фонд на „храмовия комплекс” преди да напреднем обаче, чувам нервния испански на един въоръжен и облечен във военни дрехи пазач. Става въпрос за това че гидката ни не си е платила билета. оръжието е разбираем език, независимо от географската ширина… за щастие, не се наложи да залягаме, продължихме по планирания маршрут, след активната финансова намеса на нашия екскурзовод. Червена точка за него, една от последните.

Храмовият комплекс Пачакамак

е онова същото нещо за Перу, което е Делфийския оракул за Древна Гърция.

По правило храма не е инкски, първочално града в района се числял към културата Лима, а после настъпило времето на Уарите . В крайна сметка инките не само че не го разрушили, но и го ползвали със страхопочитание, като достроили свой храм на слънцето. Впрочем „дивите” индианци, изглежда са притежавали религоизна толерантност, от която можем да се поучим дори в наши дни.

Храмовия комплекс е бил място с 5 – 6 яки пирамиди, в които живеел жрец – оракул на Пачакамак, а болни хора прииждали от цялата страна за акъл и лек. Извършвани са редица обредни жертвоприношения на животни и хора? Това не стана съвсем ясно. И жреците отговаряли на въпросите на питащите. В отговора се вярвало безрезервно.

 

Естествено в храмовете имало дарове и богатства и когато дошло времето на конкистадорите бързо пратили човек да ги поприбере златото, но уви, неуспешно. Дали жреците го изяли или закопали не е ясно, но и до ден днешен не е намерено нищо от златото на храмовия комплекс Пачакамак. А високата дървена склуптура многозначително мълчи по въпроса.

Имало и нещо като женски метох. Нарочени хора обикаляли и събирали от голяма територия най-китни девойки след навършването на 8 – мата им година. В този своеобразен пансион – колеж девойките били обучавани на занаяти, а когато наминавал инката, той можел да хареса и избере жена от тях. Болшинството по-често служели в храмовете – пирамиди. При желание девойките напускали метоха и се връщали по родните краища, и тук ме поразява толерантността на Пачакамак. Най-възрастните от тях били на по 25 години. (Съвсем между другото – поддръжката на харем просто изисква подобна „толерантност“ съпругите да бъдат „пенсионирани“ на приблизително подобна възраст. Представете си какво ще се случи със султана (държателя на харема), ако не пуска жените да си ходят от един момент нататъка Същата е била процедурата и при османските султани, а вече „употребените“ булки излизат на пазара за женихи,  с едно достойно CV – тях падишахът е пипал и няма как вторият ѝ съпруг да бъде нещо по-ниско от висш държавен чиновник или офицер – бел.Ст.)

 

Общия пейзаж е сух, жълт пясък. И сред пясъка..

.

Хората са се постарали, разкопали са, има налични стени. Има и тухли, които в тая пустош… са лепени с лепило от кактус. Самият метох с басейна, с неясно предназначение в двора му –  е напълно новопостроен. Съвсем в инкски стил. С трапецоведни стени и множество малки, квадратни прозорчета.

Предполагам разкопките продължават, защото на двеста метра от пирамидите на Пачакамак се виждат къщите на работниците… постройките наподобяват нещо средно между гараж и селска дворна баня. Отвори за прозорци има, прозорците обаче, са отложени във времето. Покриви в тоя край на света, по смисъла, на онзи покрив, триъгълен с керемидки, също не съществуват. 10 – 20 см над отвора за прозореца сградата свършва, покрита с тънка циментова плоча. Причината – не вали, или почти не вали. Други причини – липса на пари, липса на данъци.

Пирамидите на Пакачакак,

или онова което е останало от тях са в кирпичен цвят, оградени грижливо с въжета, така че практически ги гледаме отвън и на няколко метра отдалечени, и то защото, не че не искали перуанците да ги споделят нацяло с туристите, но наскоро след като се опитали някой си турист – простак написал „…” или нещо в тоя стил по тях и те решили за всеки случай да ги предпазят.

Пред пирамидите лъха остро на свинеферма… зад пирамидите е Тихия.

Тихия е голям и мощен и супер – супер – як.

Пътуваме по асфалтов път, наречен с немалко въображение магистрала Панамерикана

 

Нямаме право да се движим с повече от 90 км/ч, и има защо да нямаме това право като гледам крайпътните кръстове и малки параклисчета… Някои били просто за късмет на пътуващите, но другите са да напомнят на живите, че живота често свършва бързо и неочаквано. Отстрани пътя декора е един особен. Сухи, обагрени в керемидено до охра планини от вкаменен пясък.. тук – таме прашен кактус. В по-ниските части живеят хора, в същите подобни на навеси къщи, около къщите има улици, и вместо бордюр има подредени през около метър камъни… Удобен и практично евтин начин да маркираш пътищата, улиците, местата за паркиране… Щом може..

Колите в Перу

са два вида – тойоти и малки триколни возила, покрити с нещо като купе, боядисано във всякакви картинки, т. нар такси за 1лев. Страшно ме забавляват.

Посещаваме нещо като музей,

в който красивата и неповторима месна фауна е направена от пластмаса и боядисана в ярки цветове,но да, вече знаем горе – долу какво да очакваме от нея… Птиците и рибите са с гъсти остри зъби, молелирани в естествен размер. По-добре да не ни се налага да плуваме кроул в океана… Музея свършва и после вървим в пясъчния вятър на Паракас към залеза, продължаваме да вървим, като плюем пясъка влизащ отсякъде и вървим още малко към някакви птици на морския бряг, и стигаме на 300 м от тях.

Едва им различавам силуетите, изглеждат красиви и непознати,но по-нататъка е забранено. Езък за вървенето.  –  отбелязвам иронично пред местния екскурзовод, който си е отвсякъде индианец – от Куско, говори кечуа и малко английски.

Надявам се откровено да видим утрешните забележителности от по-близо, иначе домашния ми телевизор дава по-добра картина.. Обещава, че да, утре ще има да гледаме повечко.

 

Паракас

Паракас, Перу

ЛЮБОПИТНО:

ПАРАКАС – природен резерват и пустиня, защитени от Юнеско, в превод означава силен вятър причиняващ пясъчна буря;

ПАРАКАС е своеобразен рай за археолозите, намерили стотици мумии, консервирани от специфичния климат перфектно;означени са като КУЛТУРАТА ПАРАКАС

Преди да стане пустиня ПАРАКАС бил океанско дъно, и под пясъка всъщност има дебел слой сол, основна суровина за износ в Перу.

 

 

 

Някъде в тези сливащи ми се като пясъчните планини по пътя дни спираме в малък, но доста добре уреден музей в Ика.

Ика

е известно градче основно с това, че местен гражданин, запален по археологията хирург открива камъни с рисунки на всевъзможни хирургични операции – някои от които съмнително изпълними в това далечно минало, откъдето идват камъните – трепанации, цезарево сечение, това го допускам, но трансплантации… Освен това се твърди, че някои от камъните илюстрират континентите в техен доста различен, но съществувал от по-преди вариант.. Чудо на чудесата, тези камъни не са признати като достоверни артефакти от официалната наука. Доктора, който очевидно е бил много патриотично настроен си направил частен музей, където показвал колекцията си от около 3000 експоната… Но когато ние пристигнахме в Ика, доктора вече беше умрял и след смъртта му музея отварял рядко и нямахме късмета да видим въпросните камъни.

Но пък видяхме прастарите хора от тукашния район, небезизвестните с уникалните си плащеници –

мумии от Паракас

Мумиите изсушени от времето и сухия въздух изглеждат като живи.. Наблюдават ни седнали с прибрани към гърдите колена и с безизразен поглед.. Колкото по-богати били, толкова по-разкошен чеиз от платна си приготвяли преживе за оттатък. Освен, че ги поставяли в ембрионална поза, при погребенията загръщали телата им с тези богато и красиво оцветени и изтъкани платна, докато заприличат на лукова глава..

Паракасчани са открили повече от 100 естествени багрила, и всички тях съчетавали в разнообразни плетеници от хора и животни. Текстила им е едно от най-красивите и ценни изкуства на Предколумбова Америка.

Наблюдавам много дълги коси, прически от сложни плитки, грънци в най-различна форма и цветове, но това което ме изненадва е, интересен местен обичай да пристягат главите си с кърпа, до степен, че с времето черепа се издължавал и деформирал… Това естествено се считало за особено красиво по старовремешните стандарти, но красотата, както винаги иска жертви… и понеже разните му там пълнежи в главата при нейното издължаване явно се поразмествали, с времето най-красивите почвали да страдат… но пък така местните измислили трепанацията, за да облекчават хората.

Трепанацията била много полезна и вършела работа и при травматични дупки по главите след бой. Тогава запълвали с пластини самородно злато липсващата кост. По относителния процент на трепанираните, съдя че е имало някакъв ефект, но те си знаят по-добре.

По тези земи си живеели най-различни народи, често както споменах и не съвсем мирно, което разбираме категорично от празните глави, със запушени с древни парцали орбити, които ритуално украсявали пояса на убилия ги индианец. Изпразвали ги, по хигиенични и практични причини, да не тежат на кръста му вероятно. Не знам дали при толкова вяра в задгробния живот и прераждането, тези хора са умирали в страх и болка… Ухилените им черепи ме гледат с насмешка, или почва така да ми се струва от умората натрупана по пътя… На изхода разбираме, че един от най-ценните експонати, някакво невероятно платно, било крадено, намирано и т. н. Започвам да свиквам с тези неща…

Привечер влизаме в Писко.

Очаквайте продължението

Автор: Тинка Узунова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу

Прочети цялата новина

Свързани новини: